Решение № 2 от 03.01.2025, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Царево, 03.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Янч. Н. при участието на секретаря Стефка Б. Илиева като разгледа докладваното от Георги Янч. Н. Гражданско дело № 20242180100352 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от М. Х. Б., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника си адв. М. В. М. от Адвокатска колегия-***, със съдебен адрес ****, против:

„***” ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от С. Н. Т., с която се иска от съда да постанови решение, с което :

Да приеме за установено между страните, че договор за кредит № ***от ***г., сключен със „***-***“ **, е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. е чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК. При условията на евентуалност е предявен иск, с който се иска от съда да обяви, че неустойката и наказателните лихви по договора за кредит са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

В исковата молба ищецът твърди, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит № ***от ***г., което било недействително на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На първо място се твърди, че договор за кредит № ***/***г. сключен със „***-****“ **е недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК, защото в него не бил посочен приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора за кредит, сключен със „***-***“ **бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният 1 процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението и с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавало правата на ищцата и било основание за прогласяване недействителността на процесния договор.

На следващо място, процесния договор не отговарял на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сочи, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № **начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договор за кредит № ***/****г., сключен между ищцата и „******“ **била посочена само абсолютна стойност на ГПР, но липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво все включва в ГПР. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Съставните елементи на ГПР, оставали неизвестни за кредитополучателя, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. От съдържанието на договора не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. В заключение, според ищеца, не ставало ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Наред е това процесният договора за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал. 1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка и наказателните лихви не били включени в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива 2 биха били нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да направи по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаляло и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Според ищецът събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите, защото съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК "Общ разход но кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани е договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано е договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19. ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№ ***/***г.

Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Поради това и договорът бил недействителен. С оглед изложеното се моли за прогласяването му за такъв, а в условията на евентуалност - за прогласяване на клаузите за дължимост на неустойка и наказателни лихви по договор за потребителски кредит № ***/****г. за нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП. Ищецът претендира и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който намира предявените искове за допустими, но по същество оспорва същите като неоснователни.

По отношение на предявения главен иск не излага никакви твърдения, с които да обоснове действителност на процесния договор, а се задоволява само 3 да заяви, че е неоснователен.

По отношение на твърдението, че договорената неустойка в договор за потребителски кредит № ***/*** г. е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, на първо място следвало да се има в предвид, че в чл. 20 и следващите от процесния договор е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може да му бъде начислена неустойка. Намира, че тази клауза е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство, независимо, че такава неустойка не е начислявана и събирана от дружеството.

На първо място счита, че неустойката представлява самостоятелен договор съгласно по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Т.е. тя представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед на което счита, че по отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива ***/***, а общите условия на ЗЗД. Твърди се, че за да възникне задължение за неустойка, е необходимо наличието на няколко предпоставки. Неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Всички тези обстоятелства били налице в настоящият случай. Неустойката се дължи от неизправната страна по договора, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно - не предоставяне на обезпечение по договора. Нормално било, в случай, че задължението, което тя обезпечава не бъде изпълнено размерът на задължението на длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не би следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това е присъщата за нея функция.

В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Твърди се, че видно от договора неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата спира да се начислява, т.е. причината за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено виновното поведение на ищеца.

Счита, че така договорения размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на ***%, независимо, че в текста на договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият период на договора изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага.

Неустойката освен обезщетителна функция има и други функции обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излиза извън присъщите и функции, като аргументи гласящи, че е „загубила присъщата и функция“, т.е. няма данни за ответника да са настъпили вреди са противоречащи на закона и на установената съдебна практика. При 4 неустойката настъпването на вредите било предполагаемо, макар и кредиторът да не трябва да доказва техният размер. Въпреки това счита вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за очевидни. С оглед на не предоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес.