Решение № 134 от 22.04.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 134 гр. Русе, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Силвия Павлова

Татяна Черкезова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20264500500086 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от С. Ф. И. от гр.***** **** против решение №1675/21.11.2025 г., постановено по гр.д. № 1474/2025 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е уважен предявеният от Р. И. М., С. И. И., К. Ю. И. и Н. Ю.

И. отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и искането по чл.537, ал.2 от ГПК. Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати съществени процеуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост по съображенията, изложени в жалбата. Претендира съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново решение, с което предявеният против него иск се отхвърли. Претендира и присъждане на направените разноски за производството.

Ответниците по жалбата Р. И. М., С. И. И., К.Ю.И. и Н. Ю. И. чрез пълномощника си адв. Д. М. от АК-Русе са подали отговор, в който изразяват становище за нейната неоснователност. Считат обжалваното решение за правилно и искат същото да бъде потвърдено. Претендират присъждане на направените разноски.

1

Ответницата по жалбата Е. М. И. не е подала отговор по реда на чл.263 от ГПК и не изразява становище по основателността на жалбата.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лицеответника, имащ процесуално право на жалба и правен интерес от обжалване, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Производството по делото е образувано по предявения от Р. И. М., С. И.

И., К.Ю.И. и Н. Ю. И. против жалбоподателя и съпругата му Е. М. И. отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, съединен с искане по чл.537, ал.2 от ГПК.

Предмет на спора е недвижим имот - ДВОРНО МЯСТО с площ от 1159 кв.м., находящо се в гр.***** ****, общ. ***** ****, обл. Русе, ул. „******“ №**, представляващо ПИ №*** в квартал 26, отреден за УПИ VIII-*** и УПИ IX***, с неуредени регулационни отношения, при граници и съседи: улица, УПИ Х-***, УПИ IV-***, УПИ V-***, заедно с построените в него ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ от 66 кв.м., заедно с избено помещение от 9 кв.м., ведно със селскостопанска сграда със застроена площ от 18 кв.м.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че с нотариален акт №81, том V дело 2324 от 1961г. на Русенски нотариус М.И.А., бивш жител на гр. ***** ****, починал на **.**.**** г., е бил признат за собственик на процесния недвижим имот. След неготата смърт по силата на настъпилото наследствена правоприемство имотът е придобит от неговите законни наследници- съпругата му А.О.А., поч. на **.**.**** г. и синовете му Ю.М.И., поч. на **.**.**** г. и И. М.ов И., поч. на **.**.**** г.

След тяхната смърт процесният имот е останал в съсобственост на между наследниците им, а след смъртта на С.Ю.И. и Ф. И. И., наследници по закон на имота са Р. И. М., С. И. И., К. Ю. И. и Н. Ю. И., при равни права.

Установено е по безспорен и категоричен начин, че Ф. И. И. до смъртта си на **.**.**** г. е живяла в процесния имот. През 2009 г. със знанието и 2 съгласието на Р. И. М., С. И. И., К. Ю. И. и Н. Ю. И., жалбоподателят и негото семейство се преместил да живее в имота, заедно с Ф. И.- първоначално заради ремонт на собствената му къща, а след това, за да я гледа леля си.

Децата на Ф. И. - Р. М. и С. И., я посещавали и й носели различни неща. К. И. и Н. И. живеели извън страната, но посещавали имота при връщането си в България.

С показанията на посочените от жалбоподателя свидетели Р.В.В. и И.Е.И. установено, че жалбоподателят и семейството му от 2009г. се преместили да живеят в къщата на на леля му Ф., за да я гледат, както и че в имота през 20132014 г. жалбоподателят е извършил ремонти по къщата, за до подобри условията за живот. свидетелят знаел, че отношенията между С. и братовчедите му били добри, включително и след като се изместил да живее при леля си.

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност №23, том. V, рег. №****, дело №708 от 29.08.2024 г. С. Ф. И., по време на брака си с Е. Ф. И., е бил признат за собственик на процесния имот ДВОРНО МЯСТО с площ от 1159кв.м., находящо се в гр.***** ****, общ.

***** ****, обл. Русе, ул. „******“ №**, представляващо ПИ №*** в квартал 26, отреден за УПИ VIII-*** и УПИ IX-*** с неуредени регулационни отношения, при граници и съседи: улица, УПИ Х-***, УПИ IV-***, УПИ V***, заедно с построените в него ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ от 66 кв.м., заедно с избено помещение от 9 кв.м., ведно със селскостопанска сграда със застроена площ от 18 кв.м.

При така установените фактипървоинстанционният съд е прием, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим, тъй като ищците са установили правния си интерес от иска и е разгледал спора по същество като е уважил исковата претенция.

Прието е, че ответниците са представили констативен нотариален акт за собственост върху имота, по силата на който се легитимират като собственици на същия на основание придобивна давност.

Първоинстанционният съд е изложил съображения, че нотариалният акт, 3 с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.

587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти съгласно задължителните указания по т.1 от ТР №11/2013г. на ОСГК на ВКС. Прието е също, че придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост чрез фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен в закона период от време. Районният съд е изложил мотиви, че фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота.

Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя.

Посочено е, че владението следва да е явно, непрекъснато, необезпокоявано, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя. Държателят (лицето, което осъществява фактическа власт върху имота, но няма намерение да го свои) не може да придобие имот по давност, независимо от продължителността на държането. Районният съд е съобразил задължителните указания, дадени в т.2 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. , където е прието, че намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика, като при промяна на държането във владение тези действия следва да бъдат насочени и към собственика. Действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите съсобственици или на собственика. Такива действия са отказът на ползващият имота да допуска собственика или останалите съсобственици или такова ползване на имота, което ясно показва, че изключва владението на собственика или останалите съсобственици.

Прието е също, че в конкретния случай по делото няма наведени твърдения и съответно не са релевирани доказателства за осъществени от ответниците фактически действия, които да могат да се квалифицират като владение върху целия имот в горепосочения смисъл. Районният съд е приел, че с отговора на исковата молба жалбоподателят е изложил факти, за които е и ангажирал гласни доказателства, съгласно които през 2009 г. е започнал да 4 живее в процесния имот със знанието и съгласието на собствениците му, включително и в присъствието в имота на един от собствениците. С оглед на тези твърдения и свидетелските показания, първоинстаннционният съд е счел, че към този момент ответникът е бил ползвател или държател на част от имота, доколкото в него е живяла и Ф. И. - майката на двама от ищците и съсобственик на идеални части от имота, до смъртта си. Прието е, че не се сочи и не се доказва нито едно фактическо действие от страна на ответника, с което да е афиширал по отношение на собствениците промяната на намерението си, а именно от държател да промени отношението си и да свои процесния имот като владелец. Това би могло да бъде с отказ да допусне останалите собственици в имота, да е отрекъл тяхното право на собственост или поне да го е ограничил фактически. Прието е още, че до смъртта на Ф. И. през 2024 г. отношенията между страните не са били конфликтни, ответникът е живял в имота със знанието и съгласието на ищците, без последните да са виждали в поведението му каквато и да е заплаха за правата си на собственици. Посочено е, че при тази ситуация субективното отношение на ответника и промяната в същото да породи правни последици, без това да бъде доведено до знанието не просто на трети лица, а на самите собственици т.е. владението да им бъде противопоставено. Прието е, че единствените данни по делото за действия на ответниците, които да сочат промяната в техните намерения, съответно водещи до ограничаването на правата на собствениците, се съдържат в обясненията на ищцата С. И., според които след смъртта на майка й Ф., жената на С. е попречили да се извършат обредни ритуали и я изгонила от къщата. Прието е, че изявленията на ищцата представляват признание на неизгоден факт и могат да бъдат доказателство в полза на твърденията на ответниците, но тъй като установяват действия през 2024 г. и след като са се снабдили с констативния нотариален акт, те не могат да породат желаните от ответниците правни последици и да ги легитимират като собственици въз основа на изтекла погасителна давност.

Обжалваното решение е валидно и допусимо.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство са са установили правния си интерес от иска.

Същите са заявили сачостоятелни права върху процесния имот, за което 5 са релевирали писмени доказателства и свидетелски показания. С посочените от същите доказателства е установено по категоричен начин, че в резултат на настъпило наследствено правоприемство същите са съсобственици с равни права на процесния недвижим имот, включващ дворно място, жилищна и селскостопанска сграда.

Установяването на заявените самостоятелни права върху имота и снабдяването на жалбоподателят с констативен нотариален акт за собственост на същия дава основание да се приеме, че за тях е налице правен интерес от иска и правилно същият е разгледан по същество.

Обжалваното решение е правилно.

При разглеждането на спора не са допуснати съществени процесуални нарущения, правилно са установени релеватните за спора факти въз основа на съвкупната преценка на релевираните доказателства и правилно е приложен материалния закон.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че с огледвида на търсената искова защита, в доказателствена тежест на ищците е да устяановяват само правния си интерес от иска, а в доказателствена тежест на ответниците е да установят придобиването на правото на собственост върху имота на посоченото в констативния нотариален акт придобивно основание.

По делото жалбоподателят се легитимира като собственик на процесния недвижим имот с констативен нотариален акт за придобаване на собствеността по давност.

Съгласно задължителните указания, дадени в ТР №11/21.03.2013 г. по тълк.д. №11/2012 г. на ОСГК на ВКС констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 483 от ГПК/отм./, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, защото такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то констативния нотариален акт, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява, както в доказване на свои 6 права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта.