Решение № 6238 от 07.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6238 гр. София, 06.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично засеД.е на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана М. Генжова

Яна Борисова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладВ.ото от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20211100509189 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20119402/18.05.2021г. постановено по гр.д. №58948/2018г. по описа на СРС, 166 състав, е осъден Д. В. Т. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на осноВ.ие чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД сумата от 1052,93 лева, представляваща неплатена главница за периода от 10.08.2015г. до 10.07.2016г. по споразумение за обединяВ.е на кредити от 28.07.2015г., ведно със законна лихва от 05.09.2018г. до изплащане на вземането, договорна лихва за периода от 10.08.2015г. до 10.07.2016г. в размер на 1800,91 лева и на осноВ.ие чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1242,83 лева разноски по делото, като е отхвърлен иска за договорна лихва за горницата над посочената сума до пълния предявен размер от 1809,31 лева, като неоснователен.

Постъпила е въззивна жалба от ответника Д. В. Т., чрез особения представител адв. З., срещу решението в частта, с която са уважени осъдителните искове за главница за разликата над сумата от 1011,71 лева до уважения размер от 1052,93 лева, както и в частта, с която е уважен искът за възнаградителна лихва за разликата над сумата от 1452,69 лева до уважения размер от 1800,91 лева, като се излагат оплакВ.ия, че в обжалВ.ата част решението е неправилно, 1 незаконосъобразно, противоречащо на събраните по делото доказателства и на установената съдебна практика. Излага доводи, че съдът отхвърлил възражението на ответника, че с подписВ.ето на споразумението за обединяВ.е на кредити банката е допуснала извършВ.ето на анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, а именно прибавяне към размера на редовната главница за просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възраградителна лихва, което е допустимо само при уговорка между търговци на осноВ.ие чл.294, ал.1 от ТЗ, като изводът на съда за неоснователност на това възражение бил неправилен, незаконосъобразен и противоречащ на съдебната практика. Счита, че при сключВ.е на споразумението към размера на редовната главница са прибавени просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, като такава уговорка била допустима само между търговци, какъвто не е настоящият случай. Поради това счита, че сключеното между страните споразумение е нищожно в частта, с която към размера на редовната главница се прибавят просрочени задължения за лихви. На следващо място съдът неправилно не уважил направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като приел, че за вземането за възнаградителна лихва се прилага общата петгодишна давност. Излага доводи, че възнаградителната лихва е акцесорно притезание, поради което разсрочВ.е на връщането не е налице, тъй като притезанието възниква и става изискуемо едва след изтичане на съответния период от време, през което длъжникът има право и е ползвал съответен финансов ресурс, в случая помесечно. Поради това счита, че по отношение на вземането за възнаградителна лихва се прилага тригодишната погасителна давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД, като претендираното от ищеца вземане за възнаградителна лихва за периода от 10.08.2015г. до 05.09.2015г. било погасено по давност. С оглед изложеното моли решението да бъде отменено в обжалВ.ата част и в тази част предявените искове да бъдат отхвърлени.

Въззиваемата страна „Банка ДСК“ АД, чрез пълномощника юрисконсулт П.Т., е депозирала писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК, с който жалбата се оспорва изцяло. Излагат се доводи, че липсва въззивна жалба, тъй като същата била подадена от особен представител, който нямал представителна власт за това. Счита, че уговорките по сключеното между страните споразумение не водят до анатоцизъм. Създадената облигационна връзка по споразумението преобразувала съществуващите до този момент правоотношения между банката и ответника. Счита за правилно становището на първоинстанционния съд, че давността по отношение на възнаградителната лихва 2 е петгодишна, като поддържа, че не се касае за периодично плащане. Поради изложеното моли решението да бъде потвърдено в обжалВ.ата част. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалВ.е съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалВ.ата му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Не е спорно между страните по делото, че между банката и ответника Д. В.

Т. като кредитополучател са сключени договор за издаВ.е и обслужВ.е на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 20.11.2013г., както и договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2013г. Не е спорно също така, че между страните е сключено на 28.07.2015г. споразумение за обединяВ.е на кредити, с което е прието, че общият размер на обединените кредити по горепосочените договори е в размер на 17625 лева, като в тази сума са включени главниците по двата договора за кредит и дължимата по тях възнаградителна лихва и заемни такси, като банката се е отказала от вземането си за наказателни лихви в размер на 33,98 лева, и са приспаднати направени от кредитополучателя плащания в размер на 513,70 лева. Ответникът е направил възражение за нищожност на споразумението в частта, с която към главницата по договорите за кредит са прибавени и дължимите възнаградителни лихви, като общата сума по споразумението се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключВ.ето му е в размер на 10,50% годишно. Практиката на ВКС по този въпрос е обобщена в решение 132/13.01.2021г., постановено по т.д. №2195/2019г. на В К С , I т.о., в което се посочва, че клаузите, предвиждащи включВ.е на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начисляВ.и лихви, са нищожни като противоречащи на закона – чл.26, ал.1 вр. чл.10, предл.3 от ЗЗД. С решение № 66 от 29.07.2019 год. по т.д.

3

№ 1504/2018 год. на II т.о. и решение № 30 от 20.05.2020 год. по т.д.№ 739/2019 год. на I т.о., е прието, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, пр.3 от ЗЗД, който е допустим само между търговци, съгласно чл.294, ал.1 от ТЗ.

Преструктурирането на дълга на осноВ.ие чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяВ.е на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяВ.е на изтекли лихви по чл.10, предл.3 от ЗЗД.

Нищожността на клаузите от допълнителното споразумение за капитализиране на просрочените лихви, имат за последица недействителност и на установителната част от споразумението относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Задълженията на ответника следва да бъдат изчислени съобразно първоначалния договор за банков кредит и погасителен план, като този размер за процесния период от 10.08.2015г. до 10.07.2016г. е посочен от вещото лице по ССчЕ при изслушВ.ето му пред първоинстанционния съд, а именно: 1011,71 лева - главница и 1730,29 лева – възнаградителна лихва, до който размер предявените искове са основателни и доказани.

По направеното от въззивника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за възнаградителна лихва за периода от 10.08.2015г. до 05.09.2015г.:

В установената съдебна практика (в този смисъл решение №65 от 06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на ТО, решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, решение №38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС, решение №50173/13.10.2022г. по гр.д. №4674/2021г. на ВКС, III ГО и др.) е възприето становището, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Връщането на предоставената за ползВ.е сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяВ.е на кредита, а не кратката 3-годишна давност 4 по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. В този смисъл са и мотивите към ТР №5/2019г. на ОСГТК на ВКС, според които при разсрочВ.ето на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното – при уговорка за разсрочВ.е на части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяВ.ето му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяВ.е на кредита. Поради това претендираните в настоящото производство вземания не са погасени по давност.

Поради изложеното обжалВ.ото решение следва да бъде отменено в частта, с която са уважени исковете за главница за разликата над сумата от 1011,71 лева до уважения размер от 1052,93 лева, и за възнаградителна лихва за разликата над 1730,29 лева до уважения размер от 1800,91 лева, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото за разликата над сумата от 1196,63 лева до присъдения размер от 1242,83 лева.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, IV-Е въззивен състав РЕШИ:

5

О Т М Е Н Я решение №20119402/18.05.2021г. постановено по гр.д.

№58948/2018г. по описа на СРС, 166 състав, В ЧАСТТА, с която Д. В. Т. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на осноВ.ие чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД сумата над 1011,71 лева до присъдения размер от 1052,93 лева – главница за периода от 10.08.2015г. до 10.07.2016г. по споразумение за обединяВ.е на кредити от 28.07.2015г., и сумата над 1730,29 лева до присъдения размер от 1800,91 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.08.2015г. до 10.07.2016г., както и в частта, която Д. В. Т. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД разноски по делото за разликата над 1196,63 лева до присъдения размер от 1242,83 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: