Решение № 58 от 06.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Варна, 06.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Мечева при участието на секретаря Стоянка М. Георгиева като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело № 20253110109255 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от Н. К. Н., ЕГН **********, с адрес: с. З., община В., ****** чрез процесуалния му представител – адв. М. М., срещу „К.К.М.“ ЕАД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: гр. С., ****** иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит тип кредитна линия – на момента № ******2025 г. поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. В условията на евентуалност предявява евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД /поради заобикаляне на закона/ и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД /поради противоречие с добрите нрави/, с искане за обявяване нищожността на посочените основания на клаузата на чл. 1, ал. 2 от процесния договор.

Ищецът предявява и евентуално съединени искове с правно основание 26, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК /поради заобикаляне на закона/ и чл. 26, ал.

1, пр. 3 ЗЗД /поради противоречие с добрите нрави/ срещу ответника „К.Г.“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: гр. С., ****** за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за възлагане на поръчителство от 18.03.2025 г.

В исковата си молба и уточняващата молба към нея ищецът Н. К. Н. излага, че на 18.03.2025 г. е сключил договор за потребителски кредит тип кредитна линия – на момента с ответника „К.К.М.“ ЕАД. Предоставената в кредит сума е 2000 лв., като следва да върне сумата от 2834.16 лв. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора следвало да сключи договор за възлагане на поръчителство с втория ответник „К.Г.“ ЕООД, с цел обезпечаване на 1 договора за кредит. Така сключил такъв договор на 18.03.2025 г., съгласно който следва да заплати възнаграждение в размер на 4077.84 лв. Счита така сключените договори за нищожни. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Посочен е ГЛП, но липсват каквито и да е условия за прилагането му. Не е ясно дали е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Липсва отбелязване какъв е общият размер на дължимата възнаградителна лихва, както и таксата гаранция.

Поддържа, че погасителният план изцяло не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Счита, че посоченият ГПР не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за възлагане на поръчителство, което следва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Твърди, че възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Излага, че при посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговия размер, който да е в рамките на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК, но задължително следва да бъде описана методиката на изчисляването му /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора за кредит е нищожна, доколкото сключването на договор за поръчителство е въздигнат в условие за отпускането на кредита.

Посочва, че договорът за възлагане на поръчителство е нищожен поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона. В условията на евентуалност поддържа, че този договор е нищожен поради накърняване на принципа на добрите нрави, с оглед нееквивалентността между предоставената услуга и уговорената цена.

По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „К.Г.“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – юрк. Н.И.. Поддържа становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Излага, че между страните е сключен договор за възлагане на поръчителство от 18.03.2025 г., по силата на който дружеството е поело задължение да отговаря солидарно за всички задължения на ищеца по договор за потребителски кредит № ******. Оспорва твърденията за нищожност на този договор. Счита, че са извън предмета на производството въпросите дали кредиторът е изчислил правилно ГПР и дали възнаграждението за поръчителство следва да се включва в него, доколкото договорът за възлагане на поръчителство има характер на обезпечителна сделка по главния договор. Счита за неоснователни и неправилни изложените доводи за нищожност на договора, на основание чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Поддържа, че не е налице сочената от ищеца нееквивалентност на престациите, предвид че до момента не са правени никакви плащания от страна на ищеца по договора за кредит, предвид което и дружеството следва да заплати тези задължения в качеството му на поръчител. По изложените съображения моли предявените в условията на евентуалност искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „К.К.М.“ ЕАД, чрез процесуалния му представител – юрк. Х.Г. Оспорва изцяло предявените искове по основание и размер. Не оспорва сключването между страните на договор за потребителски кредит от 18.03.2025 г., съгласно който ищецът е усвоил главницата в размер на 2000 лв., при уговорен лихвен 2 процент – 36 % и ГПР в размер на 42.73%. Кредитът е следвало да бъде върнат на 24 вноски, всяка в размер на 118.09 лв. Към настоящия момент са извършени 5 плащания по договора за кредит. Оспорва процесният договор за кредит да притежава твърдения от ищеца порок по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Твърди, че ГПР е изчислен правилно, като са взети предвид всички изискуеми от закона „общи разходи по кредита за потребителя“, съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Оспорва твърденията за недействителност на клаузата на чл. 1, ал.

2 от договора. Посочва, че изискването за обезпечаване на потребителския кредит е предвидено в изпълнение на разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК разпоредби. Обръща внимание и на естеството на получената от ищеца услуга – „бърз кредит“, който от гледна точка на занижените изисквания към кредитната история на клиентите и тяхната платежоспособност се явява високо рисков, предвид което и в случай на неблагоприятно развитие на възникналото правоотношение /каквото е и настоящото, предвид отказа на ищеца да върне предоставения му кредит/, единствената сигурна възможност кредиторът да получи дължимите суми по договора е да се удовлетвори от обезпечението по кредита. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца депозира нарочна молба, в която поддържа становището си.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове за нищожност на сключените от ищеца с всеки един от ответниците договори от 18.03.2025 г.

По делото са обявени за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1. че между „К.К.М.“ ЕАД и Н. К. Н. е сключен договор за потребителски кредит тип кредитна линия – на момента № ******2025 г., по силата на който в полза на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лв., която сума е реално усвоена от кредитополучателя; 2. че между „К.Г.“ ЕООД и Н. К. Н. е сключен договор за възлагане на поръчителство на 18.03.2025 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.

С определението за насрочване от 01.10.2025 г. съдът надлежно е указал на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите ищецът има качеството потребител, както и че процесните договори за кредит и за поръчителство имат характера на потребителски такива. Указал им е, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.

По делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит тип кредитна линия – на момента от 18.03.2025 г. е видно, че в същия се съдържа клауза – раздел I, чл. 1, ал. 2, в която е предвидено, че кредитополучателят се съгласява в петдневен срок от одобрено искане за 3 усвояване на всяка сума в рамките на кридитния лимит по този договор да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лв., одобрено от кредитодател дружество-поръчител /такъв именно е вторият ответник „К.Г.“ ЕООД/ или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от К.К.М.

ЕАД банка, съгласно списък с одобрени от кредитодателя банки, достъпен на уеб-страницата на кредитора.

Именно в изпълнение на изискванията на договора за кредит съдът приема, че ищецът е бил принуден да сключи и съответен договор с одобрения от ответника поръчител „К.Г.“ ЕООД.

Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора /видно и от сключения договори за поръчителство с втория ответник и уговореното в него възнаграждение, по размер надвишаващо над два пъти чистата стойност на кредита/. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.

Съдът намира, че при сключването на акцесорния договор, като част от договора за потребителски кредит, длъжникът на практика не е имал право на избор на поръчител и възможност за индивидуално договаряне /изрично в договора за кредит е посочено, че поръчителството следва да е от одобрено от кредитодателя дружество/. Това води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност и в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне.

Освен това, възмездността на договора за поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Уговарянето на такова възнаграждение, дължимо ежемесечно за срока на действие на основния договор, води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитополучателя.

Предвид тясната връзка между сключения договор за кредит и договора за поръчителство, съдът приема, че може да се направи обоснован извод, че с втория договор, макар и сключен с трето лице /в случая втория ответник/, на практика се цели да се заобиколи закона и в определянето на ГПР по основния договор да се изключи възнаграждението за поръчителство, което обаче е неразривно свързано с предоставения кредитен лимит.

Съдът намира тази практика на кредитодателя за незаконосъобразна и опорочаваща добросъвестността при сключването на договори за кредит с потребителите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи 4