Определение № 860 от 07.07.2025, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 860 гр. София, 07.07.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно частно гражданско дело № 20251800500564 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1 ГПК.

С определение № 141 от 17.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 77/2025 г. по описа на РС – Сливница, е оставена без уважение молбата на „Раксел - Инженеринг“ ЕООД за връщане на внесената по делото държавна такса в размер на 437.70 лв.

Определението е обжалвано от заявителя с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго определение, с което да бъде разпоредено връщане на внесената държавна такса като недължимо платена.

Настоящият въззивен състав след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения:

Делото е образувано по подадено на 19.12.2024 г. заявление от „Раксел - Инженеринг“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу „Люник“ ЕООД, като към заявлението е приложен документ за платена държавна такса в размер на 437.70 лв.

С молба от 20.12.2024 г. заявителят е оттеглил заявлението поради заплащане на претендираните суми от длъжника и съдът е обезсилил издадената по делото заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и е прекратил производството по делото.

На 13.03.2025 г. е постъпила молба от заявителя с искане да му бъде възстановена заплатената по делото държавна такса в размер на 437.70 лв., тъй като е оттеглил заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и производството по делото е прекратено.

1

За да остави без уважение молбата на „Раксел - Инженеринг“ ЕООД за връщане на внесената по делото държавна такса, първоинстанционният съд е приел, в съответствие с чл.

4б ЗДТ и съдебната практика по този текст, че държавната такса, заплатена от заявителя, не е заплатена без основание, тъй като на връщане подлежат само таксите, по които исково производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси, тъй като само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени, т. е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 ЗДТ, а в случая не е налице нито една от горните хипотези, вкл. при отчитане на обстоятелството, че държавната такса е внесена в действително дължимия размер - 2 % от интереса. Приел е също, че съгласно чл. 3, ал. 1 ЗДТ държавната такса, която се събира от органите на съдебната власт, се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа, за който се плаща такса, както е указано в тарифата, одобрена от Министерски съвет, при което основанието за внасянето на държавната такса е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи, като законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат.

Изводите на първоинстанционния съд са правилни и се споделят от настоящата въззивна инстанция, поради което на основание чл. 272 вр. чл.

ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното определение. С оглед изложеното в частната жалба следва да се добави и следното:

Както правилно е прието от първоинстанционния съд, основание за внасянето на държавната такса е самото отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство. Заявлението по чл. 410 ГПК е именно такова искане за защита на имуществени права, при което самото му депозиране в съда е основание за внасяне на държавната такса. Задължението за внасяне на държавна такса не е обусловено от уважаването на искането за защита или от вида, броя и продължителността на извършените от съда процесуални действия. Поради това държавна такса се дължи и при прекратяване на производството по делото, независимо дали това се дължи на недопустимост на искането или на отказ или оттегляне на същото. Процесуалните правила изискват съдът да извърши преценка първо за редовност на искането, която вкл. и проверка внесена ли е дължимата държавна такса, а след това за неговата допустимост, при което и при недопустимо искане следва да се дадат указания за внасяне на държавна такса, а последващото поизнасяне на съда с акт за прекратяване на производството поради недопустимостта на искането няма да доведе до отпадане на дължимостта на държавната такса и нейното връщане. Още по-малко е налице основание за извод, че внесената държавна такса е недължимо платена в хипотезата, при която ищецът/молителят/заявителят е сезирал съда, ангажирал е съдебен орган с искането си, след което го оттегля или се 2 отказва от него. В тази връзка следва да се отбележи, че неоснователен е доводът на заявителя, че в случая била осъществена единствено административно-деловодна дейност от служителите на съда, а не съдопроизводствена дейност. От една страна част от съдопроизводствената дейност е и административно-деловодната дейност на служителите на съда, от друга страна производството по делото е приключило с произнасяне на съда с определение за прекратяване на производството по делото, с което е осъществена съдопроизводствена дейност, свързана с преценката налице ли са основания за прекратяване на производството по делото. Всяко съдебно производство приключва с произнасяне от страна на съда – било постановяване на акт по същество, било прекратяване на производството на някакво основание и именно за произнасянето на съда по спора, с който е сезиран, независимо с какъв акт, се дължи държавната такса.

Не могат да се черпят доводи в желаната от жалбоподателя посока и от цитираното от него ТР № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГТК, тъй като мотивите към т. 10 от същото, на които жалбоподателят се позовава, са изцяло в смисъла, в който е и приетото от първоинстанционния съд, а самостоятелността на производството по спора относно дължимостта на държавната такса и съобразяването на внесената държавна такса при разпределението на разноските по делото с крайния акт съобразно изхода на делото, вкл. правилата на чл. 248 ГПК, по никакъв начин не налагат обратен извод, а са напълно ирелевантни.

С оглед гореизложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 141 от 17.03.2025 г., постановено по гр. д. № 77/2025 г. по описа на РС – Сливница.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС на РБ по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК в едноседмичен срок от връчването.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3