Определение № 100 от 03.05.2023, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 100 гр. Търговище, 03.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20233500500081 по описа за 2023 година Производството е по чл. 274 ал. 1 т. 2 във вр. с ч. 248 ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. К. Б., РАК, с адрес на упражняване на дейността си в гр. София, като пълномощник на Д. Х. Г., срещу определение № 505/30.03.2023 г. по ч.гр.д. № 1533/22 г., с което РС – Търговище ДОПЪЛВА на осн. чл. 248, ал. 1 от ГПК определение № 321/02.03.2023 г. в ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като включва следният нов диспозитив:

„ОСЪЖДА "АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ

ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК 202527341, [населено място], със законен представител управител Я. Б. Я., чрез пълномощник юрк. Й. М., ДА ЗАПЛАТИ на адв. К. И. Б. от РАК, с ЕГН **********, с адрес: [населено място], сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.д. № 1533/2022г. по описа на РСТ, на осн. чл.38 ал.2 във вр. ал.1 т.2 от ЗАдв. във вр. чл.7 ал.7 и чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения“, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 ГПК в останалата й част - за сумата над 400 лв. до 1200 лв.

В частната жалба, подадена срещу отхвърлителната част на обжалваното определение, се излагат следните оплаквания:

С Определение № 321/02.03.2023 г. заповедният съд е обезсилил 1 заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. №20223530101533, заповедното производство е прекратено. Тъй като в посоченото определение съдът не се е произнесъл по искането на ответника за разноски, сторено с възражението по чл. 414 от ГПК, с обжалваното определение, по молба по чл. 248 ГПК, съдът е присъдил разноски само в размер 400 лв., излагайки мотиви, неприложими, според жалбоподателката, към настоящият случай, в противоречие с разпоредбите на чл. 2. ал. 5 и чл.

7, ал. 2 , т. 6 от Наредба № 1/2009 г. за мин.размери на адв.възнаграждения (НМРАВ). С доводи, че обжалваното определение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и на актуалната съдебна практика, се иска изменението му и присъждане на пълния размер претендирано адв.възнаграждение в размер 1200 лв., тъй като „АКПЗ“ ООД е предявил 3 обективно кумулативно съединени иска: •Иск за заплащане на сумата от 1 648.75 лв. - главница по договор за паричен заем № 9022-00059982/10.05.2021 г., •Иск за заплащане на сумата от 198.39 лв. - договорна лихва за периода 25.12.2021 г.-25.05.2022 г. и •Иск за заплащане на сумата от 158.48 лв. обезщетение за забава за периода 25.12.2021 г.-22.11.2022 г. С Определение № 321 от 02.03.2023 г., първоинстанционният съд е обезсилил изцяло издадената заповед по чл. 410 от ГПК, прекратявайки по този начин производството по ч.гр.д. №20223530101533 и по 3-те обективно кумулативно предявени иска. Предвид изхода на делото и на осн.чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, заповедният съд следвало да присъди адв.възнаграждение в общ размер 1 200 лв.- съобразно всеки един от предявените искове. Позовава се и на цитираните в жалбата съд.актове на ВКС (Определение № 267/11.12.2018 г. по т.д.№ 860/18 г., І т.о., определение № 60300/17.08.2021 г. по ч.т.д.

№2058/20 г., І т.о.; Определение № 60309/02.08.2021 г. по ч.т.д.№2005/20 г., ІІ т.о, Определение № 145/05.05.2020 г. по ч.гр.д.№4642/19 г., ІV г.о., определение № 50020/14.03.23 г. по чтд № 964/22 г. на І т.о. и др.).

В отговора по чл. 276 от ГПК заявителят „АКПЗ“ ООД е взел становище за неоснователност на ч.жалба по съображения, че проведеното производство не е с фактическа и правна сложност, в него не е необходимо процесуално представителство и участие в съдебно заседание; заповедното производство е строго формално, като са налице утвърдени с наредба на министъра на правосъдието образци, както за заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и за самата заповед и възражението срещу нея. В 2 случая единственото извършено от процесуалния представител на длъжника действие е подаване на бланкетно възражение в утвърдения образец срещу цялото вземане, което възражение не съдържа каквито и да било обосновани оспорвания на вземането на кредитора, а се изчерпва в изречение.

Пълномощникът не е извършил реална правна защита и процесуални действия, същият единствено и само е подготвил възражение, което съгласно чл. 414 от ГПК не следва да е обосновано (позовава се и на практиката на ОС Варна, Определение № 2736/03.09.2020 г. по в.ч.гр.д. № 2253/2020:

Определение № 4224/26.11.2019г. по в.ч.т.д. № 1854/2019).

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, внесена е държавна такса, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество – е НЕОСНОВАТЕЛНА.

По фактите:

По заявление на „АКПЗ“ ООД от 24.11.22 г., заповедният съд –РСТ е издал заповед № 710/25.11.22 г. по чл. 410 от ГПК по чгр.д. № 1533/22 г., срещу Д. Г., за сумата 1648,75 лв.- главница, 198.39 лв.- договорна лихва и 158,48 лв.- обезщетение за забава (общ размер на вземането 2005.62 лв.).

С Определение № 321/02.03.2023 г. РС-Търговище е обезсилил издадената по молба на „АКПЗ“ ОДД заповед № 710/25.11.22 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу Д. Х. Г., и производството е прекратено, поради непредявяване в указания срок на иска по чл. 422 ГПК, след своевременно направено възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК (л.27), с претенция за разноски в размер 1200 лв. (по 400 лв. на всяко едно от вземанията, формиращи присъденото вземане), по реда на чл. 38, ал.

1, т. 2 от ЗАдв., с приложени пълномощно и договор за правна помощ и съдействие от 05.01.2023 г.

В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК е подадена молба от ответника за допълване на цитираното определение в частта за разноските, с искане за присъждане в полза на адв. Кр. Б. адв.възнаграждение за предоставена безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в размер 1200 лв.

Заявителят „АКПЗ“ ООД е оспорил искането като неоснователно, в 3 условията на евентуалност- с възражения за дължимост адв.възнаграждение в размер 200 лв., съгласно чл. 6, т. 5 от НМРАВ. на

При така установеното, въззивът приема следното:

С оглед обезсилване заповедта за изпълнение, депозираното възражение по чл. 414 от ГПК, предвид и представените доказателства за упълномощаване в хипотезата на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв., са налице основанията за ангажиране отговорността на заявителя за заплащане на разноски, на осн. чл. 78, ал. 4, чл. 81 ГПК, и по това страните не спорят.

Спорът е как се определя дължимото адв.възнаграждение в случая, предвид и естеството на производството- заповедно, а не исково.

Съгласно § 1 от ДР на НМАВ, по аналогия, във вр. с чл. 7, ал. 7 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, въззивът определя минималното адв.възнаграждение в размер на 400 лв. – след като обезсилената заповед касае вземане в размер на общо 2005.62 лв., съответно ½ от него е 1002,81 лв.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че адв.възнаграждение следва да се определя върху всяко една от заявените суми. В тази насока заповедният съд е изложил подробни мотиви, които се споделят и от въззива и съдът препраща към тях.

В допълнение и предвид изложеното в частната жалба, съдът съобрази и следното: Цитираната от жалбоподателя практика касае исковото производство, където става въпрос за отделни искови претенции – по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и т.н. Тази практика е неприложима в заповедното производство, доколкото тук се признава размер на общото вземане; върху този размер се внася и дължимата държавна такса (чл. 12, т. 1 от Тарифата за д-.такси, събирани от съдилищата по ГПК – 2% върху интереса), а не по реда на чл. 1 от Тарифата (4% върху цената на иска), като именно в тази връзка в цитираната в ч.жалба практика на ВКС (пр. определение № 50020/14.03.23 г. по чтд. № 964/22 г., ТК, І т.о., определение № 50490/12.12.2020 г. по чтд. № 2507/21г., ІІ т.о. и др.) се приема, че минималният размер на адв. възнаграждение за процесуално представителство следва да се определи поотделно по всеки един двата обективно съединени иска.

В заповедното производство не става въпрос за предявяване на искове, а се предявява ВЗЕМАНЕ (т. 9, б.а от образеца за заявление по чл. 410 4

ГПК), респ. съдът се произнася по дължимостта на това вземане (независимо от разбивката по пера- главница, договорна, доброволна лихва). Това е и логиката както на уредбата на заповедното производство в ГПК, така и на дължимите в заповедното производство държавни такси, съгласно ТДТССГПК (посочени по-горе), поради което и в този смисъл следва да се тълкуват и разпоредбите на НМРАВ.

Неоснователно е от друга страна е позоваването от страна на заявителя (в отговора по чл. 248, ал. 2 ГПК) на приложимост на разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 5 от НМРАВ, доколкото в случая има специална разпоредба за адв.възнаграждения в заповедното производство която дерогира общата (чл. 7, ал. 7 от Наредбата).

Мотивиран от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адв. К. Б., РАК, с адрес на упражняване на дейността си в гр. С., като пълномощник на Д. Х. Г., срещу определение № 505/30.03.2023 г. по ч.гр.д. № 1533/22 г., В ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ – в която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК в частта за присъждане на разноски за адв.възнаграждение в полза на адв. Б. за осъществено процесуално представителство по реда и на осн.чл. 38, ал. 1 т. 2 от ГПК, за разликата над присъдените разноски в размер на 400 лв. до претендирания размер от 1200 лв., като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5