Решение № 2585 от 25.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2585 гр. София, 25.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100500753 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ЕАД с предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“АД срещу решение от 07.01.2022г. постановено по гр.д. № 52008/2019г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с което е признато за установено спрямо дружеството, че на основание чл.124 вр.439 от ГПК: Д. С. Г. и Т. С. Г. не дължат разделно, всеки по ½ част следните суми:

-5671,64 лв. – главница за неплатена цена на електроенергия и по фактури за периода 09.01.2009г. – 05.11.2010г. или всеки по 2835,82 лв. и предмет на три брой изпълнителни листове;

-3413,84 лв. – законна лихва за забава върху горепосочената главница за периода 20.04.2007г. – 15.05.2019г. или всеки от тях по 1706,92 лв.

В жалбата се посочва, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.

Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е стигнал до погрешен правен извод, че проецесните суми дори и след издаване на изпълнителния лист се погасяват с три годишна давност, поради което и към датата на подаване на исковата молба по настоящото дело, същите са погасени по давност. Посочва, че в случая, доколкото е налице влязло в сила изпълнително основание по чл.410 от ГПК, а не по чл.254 от ГПК /отм/, то давността следва да се счита, че е 5-годишна, независимо от давността, приложима спрямо характера на вземането и която към датата на подаване на исковата молба от ищците не е изтекла. В този смисъл сочи и че вземанията за законна лихва върху главниците, също не е погадсена по давност за период три години назад от датата на исковата молба.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и исковете в същата – отхвърлени като неоснователни.Претендира разноски.

1

Въззиваемите страни Д. С. Г. и Т. С. Г. в срока по чл.263 ал.1 ГПК не подават отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни исковес правно основание чл.1 2 4 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника -„ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ЕАД с предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“АД, че Д. С. Г. и Т. С. Г. не дължат разделно, всеки по ½ част, общо сумата от 21940,28 лв., от която 12378,99 лв. – главница за потребена електроенергия в обект,представляващ имт в с. пролеша, обл. София, абонатен № 300120437966 за периода 01.03.2006г. – 01.03.2019г., като част от същата – 5671,64лв. – предмет на издадени заповеди за изпълнение на парични задължения по чл.410 от ГПК, останалата част – 6707,35 лв- предмет на издадени от ответното дружество фактури и 9561,29г. – законна лихва за забава върху главницата за периода 20.04.2007г. – 215.05.2019г.

Ответното дружество е предявило и приет за разглеждане в производството насрещен осъдителен иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 2042,01 лв. – неустойка за забава за периода 14.06.2016г. – 16.06.2019г., който е отхвърлен като неоснователен.

С първоинстанционното решение предявените първоначално установителни искове са уважени, като е признато за установено спрямо ответника, че ищците Д. С. Г. и Т. С. Г. не дължат описаните суми, а предявения насрещен иск – отхвърлен като неоснователен.

Решението в частта, с което е признато за установено, че ищците Д. С. Г. и Т. С. Г. не дължат на -„ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ЕАД с предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“АД сумите над 5671,64 лв. – главница и 3413,84 лв. – лихва за забава, както и с което е отхвърлен насрещния иск, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В тази връзка, следва да се счита за установено в отношенията между страните, че до 22.05.2005г. наследодателят на ищците – С.М. Г. е потребител на енергийни услуги относно обект – имто, надходящ се в с. Пролеша, общ. Божурище, а след това, когато е настъпила неговата смърт – по реда на наследяването и като носители на вещното право на собственост – преживялата му съпруга и днете им деца – ищците по делото, като след 27.01.2011г. когато е починала М. Г., такива остават само двамата ищци по делото, които не 2 са изпълнили задължението да уведомят доставчика на енергийни услуги за смъртта на лицето, на чието име се води партидата на енергоснабдения обект съгласно общите условия, част от съдържание на облигационното правоотношение – чл.13 ал.5 от ОУ, поради което и фактурите и изпълнителните листове са издадени на името на наследодателя на ищците.

Не е спорно между страните, че след издаване на заповеди за изпълнение на парични задължения по реда на чл.410 от ГПК и поради неподаване на възражение по чл. 414 от ГПК, същите са влезли в сила и въз основа на тях са издадени три броя изпълнителни листове слещу наследодателя на ищците, както следва:

-на 23.11.2009г. – по ч.гр.д. № 391/2009г. по описа на РС-Сливница за сумите: 1483,95 лв. – главница за незаплатена електроенергия в проецесния имот , 86,76 лв. – лихва за забава за периода 24.023.2009г. – 24.09.2009т, ведно със законната лихва върху главницата считано от 06.10.2009г. и 36,41 лв.- разноски;

-на 05.11.2010г. – по ч.гр.д. № 7370/2009г. по описа на РС-София за сумите:732,95 лв.

– галвница за незаплатена ена на потребена електрическа енергия за периода 24.01.2009г. – 219.06.2009г., 39,45 лв. – законна лихва и законна лихва върху главницата считано от 06.07.2009г. до окончателното изплащане, както и 88 лв. – разноски по делото;

-на 12.04.2011г. по ч.гр.д. № 119/2011г. по описа на РС-Сливница за сумите:3454,74 лв.- незаплатена зена на електроенелгия за периода 24.06.2009г. – 27.10.2010г.;, 322,51 лвц – обезщетение за забава за периода 22.08.2009г. – 28.03.2011г., ведно със законната лихва върху главницата смитано от 11.04.2011г. до окончателното й изплащане и 153,54 лв. – разноски по делото.

Предмет на делото и на въззивното производство е спора за дължимостта единствено на главниците по цитираните изпълнителни листове.

По цитираните изпълнителни листове, са образувани и изпълнителни дела – съответно изп.д. № 332/2010г. по описа на ЧСИ 793 Н.Д.;изп.д. № 725/2011г. по описа на ЧСИ 841 Н.М., изп.д. № 850/2011 по описа на ЧСИ 793 Н.Д..

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че единствения спорен въпрос и за който е направено оплакване във въззивната жалба е дали правилно е приложен института на погасителната давност относно главниците, предмет на описаните изпълнителни листове, както и върху тях дължима ли е законната лихва върху забава за периода 20.04.2017г. – 15.09.2019г.

Във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба, съдебния състав счита следното:

В заповедното производство е предвиден специален ред за защита на длъжника /чл.413, чл.414, чл.423 и чл.424 от ГПК/ и който ред изключва общия исков ред /чл.124 ал.1 от ГПК/при условие, че длъжника е уведомен по надлежен ред, че кредитора е заявил спорното /в случая/ материално право чрез връчване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК или заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК /покана за доброволно изпълнение/.

При условие, че между страните е налице спорно материално право, всяка една от тях е имала пълна възможност за избор на процесуално поведение и средства заявяване и удовлетворяване на спорното право, съответно защита срещу нарушено такова.

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414 ал. 1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване 3 на вземането по чл. 415 ал. 1 т.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК.

Следователно неподаването на възражение по чл. 414 ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред/чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение за оспорване на вземането/, е недопустим. Т.е. оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК / при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок/. Защитата по чл. 439 ГПК е въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – в случая след влизане в сила на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Въззивният съдедебен състав споделя становището, че при влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД, независимо от вида на вземанията. Чл. 117 ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414 ал. 2 ГПК.

В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /В т. см. определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г., IV г. о., ГК , решение №3/04.02.2022г. по гр.д.