Решение № 426 от 15.07.2019, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

Номер 426 / 15.07 Година 2019 Град ПЛОВДИВ

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивски Окръжен съд

ХIIІ търговски състав

На деветнадесети юни през 2019 Година

В публично заседание в следния състав:

Председател: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА

Секретар: Цветелина Бакалова като разгледа докладваното от СЪДИЯТА гражданско дело номер 612 по описа за 2018 година намери за установено следното:

Обективно съединени искове с правна квалификация чл.534 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът

- „МОНРО” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив 4000, район Централен, ул. „Цар Асен“ № 30, ет. 3, ап. 12 твърди, че през 2016г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, като впоследствие е предявил и иск по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането си срещу ответника - И.Б.Б. за сумата от 51 130 евро, ведно със законната лихва, считано от

25.08.2015 до окончателното изплащане на сумата, дължима на основание запис на заповед, издаден от ответника на 11.01.2011г., с падеж 24.08.2012г., за същата сума, с поемател Е.Б.С. и джиросана от последния на ищеца. Твърди, че по образуваното т.д. 138/2016г. на ОС Пловдив, съдът е приел, че давностният срок по чл.

531 от ТЗ за предявяване на искове против издателя по този запис на заповед е изтекъл, преди подаването на заявлението по чл. 417 ГПК пред заповедния съд и при наличието на изрично възражение на ответника за изтекла погасителна давност, съдът е приел претенцията на ищеца за неоснователна като погасена по давност. С посоченото, ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на настоящия иск за неоснователно обогатяване на издателя на записа на заповед със сумата, за която последният е издаден. Счита, че му се дължи на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД и обезщетение за забава от падежа на задължението по записа на заповед - 24.08.2012 г. до предявяване на настоящата искова молба.

Настоява съда да постанови решение, с което да осъди ответника И.Б.Б., ЕГН: **********, адрес: *** да му заплати сумата от 100 001,56 лв., представляваща обезщетение с произход неоснователно обогатяване на основание чл. 534 ТЗ във връзка със Запис на заповед, издаден на 11.01.2011г., с падеж 24.08.2012, както и сумата от 29 058.07 лв., представляваща обезщетение за забава плащането на главницата в размер на законната лихва, за периода от 25.08.2012г. до 06.08.2018г., както и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателно заплащане на сумата.

Ответникът

- И.Б.Б. ЕГН ********** с адрес *** е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковете като неоснователни. Оспорва качеството „кредитор“ на ищеца като оспорва твърдението на последния, че процесният запис на заповед е бил прехвърлен с джиро или с договор за цесия. Твърди, че в развилото се производството по т.д. № 138/16 г., XX с. на ОС Пловдив, ищецът се е легитимирал като кредитор по записа на заповед с договор за цесия от 20.07.2015 г., но тази цесия не е била съобщена на ответника-длъжник. Възразява, че правото на иск по чл. 534, ал.1 ТЗ е признато само за поемателя по менителничния ефект, но не и за джиратаря или цесионера.

По отношение на иска за лихви по чл. 86, ал.1 ЗЗД, твърди, че същите не могат да се претендират на основание осъществено джиро, отделно от това възразява, че същите са погасени по давност, съгл. разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.

Ответникът възразява, че твърдяното от ищеца джиро не отговаря на изискванията на чл. 468 от ТЗ, като не ставало ясно за кой точно запис на заповед се отнася, доколкото в полза на поемателя Е.С.ответникът е издал множество записи на заповед, по които С. се е снабдил с изпълнителни листове.

Оспорва и качеството си на длъжник по процесния запис на заповед, като твърди, че не го е подписвал. Възразява, че записът на заповед е неавтентичен и антидатиран, поради което иска откриване на производство за оспорване на документ по реда на чл. 193 ГПК.

Прави възражение за нищожност на записа на заповед, поради липса на волеизявление от негова страна за поемане на задължение по същия. Възразява, че от формална страна менителницата не съдържа установените в чл.535 oт ТЗ реквизити, поради което и на основание чл.536 не съставлява заповедна ценна книга.

Възразява, че записът на заповед не му е предявен по реда и в сроковете на чл.491 от ТЗ и не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл.535, т.7 във вр. с чл.536, ал.1 от ТЗ документ, който не съдържа подпис не издателя не съставлява запис да заповед, поради което не може да се цени като годен менителничен ефект, който да породи правата по чл. 534. ал.1 от ТЗ.

При условията на евентуалност ответникът прави възражение за злоупотреба с бланков подпис (бланкова менителница), съгл. чл. 464 от ТЗ. В тази връзка твърди, че в края на 90-те години е имал взаимоотношения с търговското дружество „Маклер“ АД, представлявано от поемателя - Е.С.. С оглед обезпечаване на текущи задължения на ответника към посоченото дружество твърди, че са подписвани много документи, вкл. и записи на заповед като по този начин праводателят на ищеца е могъл да се снабди с тях и да попълни в един по-късен момент произволни суми и дати, във връзка с което прави възражение, че е налице непротивопоставимост на процесния запис на заповед на осн. чл. 464 ТЗ.

Претендира разноските по делото, вкл. и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т.3, пр. 2-ро от Закона за адвокатурата.

В депозираната по делото допълнителна искова молба, ищецът поддържа предявените искове като оспорва възраженията на ответника.

Посочва, че е налице константна съдебна практика затова, че цесията може да бъде съобщена на длъжника от цесионера с предявяването на исковата молба. В допълнение посочва, че възражението за неуведомяване на длъжника за осъществената цесия е неоснователно, доколкото в случая е налице джиро. Във връзка с оспорване авторството на процесния запис на заповед, заявява че ще се ползва от същия. Възразява срещу доказателственото искане на ответника за допускане до разпит на свидетел за установяване на обстоятелствата по чл. 464 от ТЗ като счита същото за недопустимо.

Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие следното:

По приложеното ч.гр.д. № 10515/2015г. по описа на ПРС – ХХI гр.с. е представен запис на заповед, издаден на 11.01.2011г. от И.Б.Б. ЕГН ********** с падеж 24.08.2012г., за сумата 51 130 евро, по който поемател е Е.Б.С.. На 20.07.2015г. поемателят Е.С.е наредил да бъде платена сумата по издадения запис на заповед на „МОНРО“ ЕООД, като джирото е изпълнено на гърба на ценната книга. По коментираното частно гражданско дело е издадена заповед № 5613 от 28.08.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на записа на заповед от 11.01.2011г. като е разпоредено длъжникът И.Б.Б. да заплати на „Монро“ ЕООД сумата от 51 130 евро, ведно със законната лихва от датата на постъпване на заявлението в съда – 25.08.2015г. до окончателното й заплащане и разноски по съразмерност, като е отхвърлено искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за претендираното обезщетение за забава плащането на главницата в размер на 30 508.93 лв. за периода от 25.08.2012г. – 25.08.2015г.. След като от длъжника е депозирано възражение е образувано приложеното т.д. № 138/2016г. по описа на ПОС – ХХ т.с., приключило с влязло в законна сила на 11.05.2017г. решение № 147 от 14.03.2017г., с което е отхвърлен предявеният от „МОНРО“ ЕООД, ЕИК ********* иск да бъде признато за установено между него и И.Б.Б.,

ЕГН ********** ***, че последния му дължи на основание запис на заповед, издаден от ответника на 11.01.2011г. с падеж 24.08.2012г. сумата от 51 130 евро, който запис на заповед е издаден в полза на Е.Б.С. и е джиросан на „МОНРО“ ЕООД, ЕИК *********, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 10515/2015г. по описа на ПРС – 21 гр.с., както и предявения иск да бъде осъден И.Б.Б., ЕГН ********** да заплати на „МОНРО“ ЕООД сумата от 30 508.93 лв., представляваща обезщетение за забава плащане на главницата от 51 130 евро за периода от падежа - 24.08.2012г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 25.08.2015г.. Мотив да отхвърли предявеният иск съдът е намерил в основателността на възражението на ответника, че искът е предявен след като е изтекла давността по чл. 531, ал.1 ТЗ.

Специалният иск по чл. 534 ТЗ, за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на заповед, или менителница, когато менителничните искове са погасени по давност (прескрибирани менителнични ефекти), или не са извършeни необходимите действия за запазване на правата по тях (преюдицирани менителнични ефекти). Правото на иска възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед, или чека - чл.

534, ал. 2 ТЗ Искът ще бъде основателен ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда, поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права.

Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга е прескрибирано или преюдицирано и не може да се инкасира дължимата сума. Следва да е налице и обогатяване на издателя на записа на заповед, което се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението. За основателността на специалния иск за неоснователно обогатяване по чл.

534 ТЗ не се изследва налице ли е размяна на имуществени блага между страните, тъй като такава няма, предвид специфичния характер на менителничните правоотношения. Такова е разбирането и в съдебната практика - Решение № 42/07.04.2009 г., т. д. № 453/2008 г. на ВКС, II ТО; Решение № 135/20.12.2010 г., т. д. № 13/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО и други.

Предвид изричното препращане на чл. 537 ТЗ за записа на заповед са приложими разпоредбите за менителницата, доколкото са съвместими с естеството му.

Съобразно разпоредбата на чл.

531, ал. 1 ТЗ, исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с 3-годишна давност от датата на падежа. В случая е уговорен падеж на 24.08.2012 г., следователно преките искове срещу издателя са били погасени, поради изтичане на давностния срок на 24.08.2015 г.. Именно това е било и основанието на сезирания съд с иска по чл. 422 ГПК да отхвърли същия, което по правило налага да се приеме, че вземането е установено като съществуващо, но иска е отхвърлен, поради давност. В процеса по чл. 422 ГПК страните следва да изчерпят своите доводи и възражения в подкрепа или срещу изпълняемото право, а пропуснатите доведи и възражения не биха могли да бъдат релевирани по – късно с нов иск, тъй като те ще бъдат преклудирани от силата на пресъдено нещо, с която ще бъде установено съществуването или несъществуването на изпълняемото право. Казаното означава, че в производството по чл. 534, ал.1 ТЗ длъжникът не може отново да релевира възражения във връзка с възникването и съществуването на вземането по издадения запис на заповед, а съдът е длъжен да приеме, че вземането по същия е възникнало надлежно.

Дори и изложеното по-горе да не се възприеме, съдът счита, че от събраните по делото доказателства и конкретно приетата повторна СГЕ, която като неоспорена от страните кредитира се установи, че записа на заповед от 11.01.2011г. е подписан от И.Б.Б. т.е. оспорения подпис е автентичен. Следващото възражение на ответника е, че записа на заповед е антидатиран, без да е посочена действителната дата, на която е издаден. Записът на заповед е частен диспозитивен документ, който носи подписа на своя издател И.Б. и съгласно чл. 193, ал.3 ГПК тежестта за доказване неистинността пада върху страната, която го оспорва, а доказателства в подкрепа на заявеното оспорване ответника не ангажира, поради което и съдът приема, че записът на заповед не е антидатиран. Съдът приема, че процесният запис на заповед съдържа всички реквизити, съобразно изискванията на чл. 535 ТЗ. Не съществува неяснота относно качеството, в което записът е подписан от издателя - ответникът, нито пък съществува неяснота относно индивидуализиращите данни. Не съществува неяснота относно съдържанието и посочения начин на плащане, а именно на определен падеж. Следователно, джирантът е носител на права по редовен от външна страна запис на заповед. Наведеното при условията на евентуалност възражение за това, че в случая е налице бланков ефект, доколкото при издаването му записа на заповед е останал непопълнен, съдът намери на неоснователно. Обстоятелството, установено от повторната СГЕ на в.л. Н.Н., че част от текста на записа на заповед е изпълнен от Е.Б.С., а друга част от издателя не означава, че е налице разлика във времето между подписването и попълването на записа на заповед, което е посочено като невъзможно да се установи и от експерта.