Решение № 119 от 10.06.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Враца, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Борис К. Динев

Членове:

Х. Н. Х.в

Веселина Люб. Павлова при участието на секретаря Мария К. Ценова като разгледа докладваното от Веселина Люб. Павлова Въззивно гражданско дело № 20251400500302 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 358/31.12.2024 год., постановено по гр. д. № 1422/2023 год. по описа на Районен съд – Козлодуй, съдът е отхвърлил предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 искове за признаване за установено по отношение на ответника Х. Г. А., ЕГН **********, че дължи на ищеца сумите от 766,94 евро (1500 лв.) главница, 243,70 евро (476,63 лв.) договорна лихва за периода от 10.04.2021 г. до 05.04.2022 г., 155,65 евро (304,43 лв.) лихва за забава за периода от 11.04.2021 г. до 05.04.2022 г., 52,42 евро (102,52 лв.) законна лихва от 05.04.2022 г. до 29.07.2022 г., 230,08 евро (450 лв.) възнаграждение за закупена услуга Фаст и 460,16 евро (900 лв.) възнаграждение за закупена услуга Флекси.

Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, действащо чрез юрисконсулт Е. К., с която решението се обжалва в частта, в която съдът е отхвърлил предявените против Х. Г. А., ЕГН ********** установителни искове за дължимост на главницата и претендираните лихви, с доводи за неправилност на същото.

Решението не се обжалва в частта, в която искът на „Профи Кредит България“ ЕООД е отхвърлен за сумите от 450 лева - възнаграждение за закупена услуга Фаст и 900 лева - възнаграждение за закупена услуга Флекси.

Изразено е недоволство срещу крайния извод на съда за недействителност на Договор за потребителски кредит № 40003380645 от 05.03.2021 г. на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – за непосочен действителен размер на ГПР, поради невключване на 1 възнагражденията за допълнителни услуги в него. В тази връзка са изложени подробни доводи, въз основа на които въззивникът счита, че крайният извод на съда се явява неправилен, тъй като възнагражденията за услугите Фаст и Флекси не следва да бъдат включени в ГПР, тъй като закупуването им не е условие за сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия. Сочи се още, че въпросът дали допълнителните услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос, относим към действителността на съответните клаузи, а не на целия договор за кредит – чл.

19, ал. 5 от ЗПК. Именно затова се твърди, че договорът за кредит е действителен и е заявено искане за отмяна на обжалваното решение, с уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Заявено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Х. Г. А., ЕГН **********, действащ чрез пълномощника си адв. С. С. от САК, с който жалбата се оспорва като неоснователна и моли за потвърждаване на решението, с присъждане на разноски за въззивната инстанция. Оспорват се твърденията във въззивната жалба за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, тъй като процесният договор за кредит се явява недействителен на основание – чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и поради нищожност на клаузата за договорна лихва (41%), чийто размер надхвърля 4 пъти размера на законната лихва.Сочи се, съгласно практиката на СЕС дава изрична дефиниция по отношение на услугите Фаст и Флекси, а именно, че представляват „конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита“ и при невключването им в обявения ГПР – договорът за кредит е изцяло недействителен. При тези доводи е отправено искане за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на решението на РС Козлодуй, с присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Постъпила е и частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу Определение № 153/17.02.2025 г. по чл. 248 ГПК, с искане за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред РС - Козлодуй, поради липса на фактическа и правна сложност на спора и предвид постановките на СЕС по разглеждания въпрос.

Заявено е и искане съдът да приеме, че за възражение в заповедното производство не се дължи адвокатско възнаграждение или ако се дължи – то да е в размер на 50 лв., в който смисъл се иска отмяна на обжалваното определение и в тази му част.

Постъпил е отговор по частната жалба от Х. Г. А., ЕГН **********, действащ чрез пълномощниците си адв. К. Б. от САК и Е. К. от САК, в който се твърди недопустимост на искането за изменение на решението в частта за разноските, поради непредставяне на списък по чл. 80 ГПК. От друга страна се твърди, че е преклудирано и възражението на „Профи Кредит България“ ЕООД по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като е направено след приключване на делото.

Също така е изложено становище, че при определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и при намаляването му като прекомерно, то съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. В този смисъл първоинстанционният съд правилно е определил възнаграждението за 6 обективно кумулативно съединени иска, като е отправена молба за оставяне 2 на частната жалба без разглеждане или в евентуално – без уважение.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба и отговора, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивният съд е приел жалбата за редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито съдебно заседание.

При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.

Районен съд - Козлодуй е бил сезиран и се е произнесъл по предявени установителни искове от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу ответника Х. Г. А., ЕГН ********** за установяване на дължимостта на суми по сключен Договор за потребителски кредит № 4000338064505 от 05.03.2021 г., по издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 1078/22 г. по описа на РС – Козлодуй, в резултат на подадено в срок възражение срещу нея от страна на длъжника.

В исковата молба се твърди, че на 05.03.2021 г. между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № 40003380645, въз основа на който на ответника е бил отпуснат кредит в размер на 1500 лева, при фиксирана лихва в размер на 41 %, при ГПР от 48,54 % и срок за погасяване – 18 месечни вноски по 112,94 лв. Закупени са услуги „Фаст“ и „Флекси“ на стойност съответно 450 лв. и 900 лв., което е увеличило месечната вноска на 187,94 лв. и общата дължима сума по кредита – на 3382,54 лв. Длъжникът не е извършвал погасявания и кредитът е станал предсрочно изискуем на 05.04.2022 г. Последвало е подаване на заявление до Районен съд - Козлодуй за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като е било образувано ч. гр. д. № 1078/2022 г. и срещу издадената Заповед по чл. 410 ГПК ответникът е подал възражение, довело до иницииране на производството по установяване на вземанията по издадената заповед.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се оспорва основателността на предявените искове, с подробно изложени възражения срещу дължимостта на претендираните суми и наличие на основания за недействителност на процесния договор, поради нарушаване на редица разпоредби на ЗПК и неправилно посочен ГПР.

Като взе предвид твърденията на страните и наведените доводи в исковата молба и отговора, както и оплакванията във въззивната жалба и отговора по нея, настоящият съдебен състав приема, че предметът на въззивната проверка обхваща изцяло повдигнатия спор, свързан с дължимостта на претендираните суми – в частност с действителността на процесния договор за кредит, респ. наличието на основанието по чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В тази връзка за да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства поотделно и в тяхната пълнота, при което приема за установено от фактическа и правна 3 страна следното:

Между страните по делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № 4000338064505 от 05.03.2021 г., със съответните уговорени в него клаузи и параметри. Спорни между страните са въпросът за усвояване на кредита от страна на ответника, респ. за действителността на самия договор за кредит, предвид възраженията за нарушаване на императивни разпоредби на ЗПК. Настоящата съдебна инстанция се солидаризира с възприета от районния съд фактическа обстановка, която е правилно установена и изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Въззивната инстанция споделя и изложените от районния съд мотиви, довели до извода за неоснователност на предявените искове и намира, че решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и доказателствата по делото, при което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без необходимост да ги преповтаря. В допълнение на същите и в отговор на оплакванията във въззивната жалба добавя следното:

Основният спорен между страните въпрос, с оглед въведените от ищеца жалбоподател доводи в исковата молба и въззивната жалба, се свежда до въпроса за действителността на процесния Договор за потребителски кредит № 4000338064505 от 05.03.2021 г. и дали е спазено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ГПК. В тази връзка съдът споделя мотивите на РС – Козлодуй, а именно че ГПР по процесния договор не отговаря на изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ГПК и не отразява действителния, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – цената за допълнителни пакети от услуги „Фаст“ и „Флекси“, която по своята същност представлява печалба за кредитора и следва да се плаща от ответника въззиваем периодично, с месечната погасителна вноска по кредита, прикрита под формата на „допълнителни услуги“, за да не фигурира в официално обявения ГПР по кредита от 48,54 %. Така размерът на ГПР на практика се явява по-висок от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждения за закупени допълнителни пакети от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби. Задълженията за заплащане на допълнителни услуги нарушават и принципа за еквивалентност на насрещните престации, вкл. принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения (кредит в размер на 1500 лв. при допълнителни услуги от 1350 лв.). Неморално и неетично е да се уговаря възнаграждение за услуги, които не са предоставени на клиента, тъй като дължимостта на възнаграждението по тях не зависи от това дали реално ще бъде използвана услугата по време на действие на договора. Предвидено е, че възнагражденията за незадължителните услуги стават изискуеми с подписване на договора за кредит, като се разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски към месечните погасителни вноски по кредита, като изискуемостта им е в пълен размер, дори да не е ползвана никоя от тях. При положение, че в договора е предвидено заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги, независимо от това дали ще бъдат предоставени 4 допълнителните услуги, на практика се заобикаля забраната в чл. 19 ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни услуги представляват разходи по кредита за потребителя. Тези разходи би следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР щеше да надхвърли максималния законов размер. За да не се допусне това кредиторът е използвал формулировката на „пакет от допълнителни услуги“, чрез която заобикаля забраната на закона относно размера на ГПР. Очевидна е целта на кредитора да постигне непозволен правен резултат, а именно по-висок ГПР, чрез позволени правни средства – „поискани и закупени допълнителни услуги“.