Решение № 4466 от 29.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4466 гр. Пловдив, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20265330104348 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. А. Х. против „Вивус.БГ“ ЕООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата за еднократно възнаграждение за удължаване на срока на договора, в анекси към договор за кредит № ******г., сключен между страните, поради неспазване на нормите на чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **** г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 156,82 евро, при ГПР – 0 % и годишен лихвен процент от 0 %.

Ищецът поддържа, че уговорената клауза за еднократно възнаграждение за удължаване срока на договора за заплащане на допълнителна такса е нищожна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Позовава се и на накърняване на принципа на добрите нрави поради значителна нееквивалентност на насрещните престации, като допълнителната уговорена сума била в значителен размер от Общата сума по кредита. Релевира доводи за нищожност на основание чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като уговорената такса била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и справедливост и като такава била неравноправна. Навежда доводи за нищожност и поради нарушение на императивно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на законовите основания по чл.19, ал.4 ЗПК. Предвид изложеното предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не 1 оспорва наличието на договорна връзка между страните по процесния договор за кредит с твърдяното от ищеца договорно съдържание. Твърди, че с подписването на процесния договор е предоставил на ищеца заемни средства от 255,65 евро, с период от 61 дни и падеж *****г. Кредитът бил безлихвен, като ищецът дължал единствено чистата стойност на кредита. Твърди, че в случай че кредитополучателят не можел да изпълни задължението си в срок, но желаел да избегне неблагоприятните последици от изпадане в просрочие и влошаване на кредитната си история, в точка 13 от общите условия била предвидена възможност да поиска удължаване на срока за връщане на кредита, което представлявало допълнителна, незадължителна услуга, която се предоставяла при поискване на кредитополучателя, била възмездна и се заплащала съобразно тарифа на кредитора. Твърди, че ищецът се възползвал два пъти от правото си да удължи падежа на задължението, като сключил два анекса за удължаване на срока на договора и уговорил последна падежна дата**** г. Дължимите такси били в размер на 65,93 евро и 49,41 евро.

Оспорва доводите за нищожност на уговорената клауза, тъй като намира, че процесната такса не представлявала такава за управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 ЗПК. Процесната услуга не представлявала действие по администриране на кредита, а извънредна възможност за изменение на вече възникналото договорно отношение. Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените разноски; прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, респ. на отделна клауза от договора, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., 2

ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

От фактическа страна:

Не е спорно по делото, а и от ангажираните писмени доказателства (л.19-20 от делото) се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 500 лв., която следва да се върне на падеж *** г., при лихвен процент за срока на кредита 0 % и ГПР 0%. В договора е посочено, че изчисленият ГПР не включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане. Не е спорно между страните също, че между били сключени общо три анекси за удължаване на срока за договора, срещу което потребителят дължи допълнително възнаграждение на кредитора.

Спорен остава въпросът дали така уговорената клауза за заплащане на възнаграждение за удължаване на срока е действителна.

По същество на правния спор:

Сключения между страните договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, доколкото заемателят има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а заемодателят – качеството на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, който предоставя потребителски кредити в рамките на своята професионална и търговска дейност. Затова и следва да са спазени всички специални изисквания на закона, уреждащи съдържанието на договора, както и предвиждащи засилена закрила за потребителя, в качеството му на по-слаба страна в правоотношението.

Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Уговореното в допълнителните анекси възнаграждение е за удължаване срока на договора, което представлява действие по управление на кредита и е свързано с основната дейност на ответното дружество по предоставяне на потребителски кредити. Именно за начисляването на тези възнаграждения (комисионни) е налице законова забрана съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК. По този начин се засягат съществено интересите на по-слабата страна в правоотношението, а се увеличава кредиторовият интерес чрез начисляване на допълнителни суми в тежест на потребителя. Ето защо, процесната клауза се явява недействителна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.

Допълнително съдът намира, че е налице и порока нарушаване на добрите нрави. В съдебната практика трайно се приема, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на 3 свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Свободата на договаряне пък е рамкирана от императивните разпоредби на закона. Така – решение № 119/ 22.03.2012 г., постановено по гр.д. № 485/ 2011 г. на ВКС.

В случая потребителят е сключил анекс от ***** г., с който му е предоставена допълнително заемна сума от 148,27 евро, като общата дължима главница възлиза на 305,10 евро, както и три анекса, с които е удължил срока на погасяване на задълженията си по кредита, срещу което е следвало да заплати възнаграждение в размер от общо 181,27 евро. Уговореното възнаграждение е нееквивалентно спрямо размера на главницата, като е малко повече от половината заемна сума. По този начин кредиторът се стреми да набави допълнително средства, с които да капитализира печалба, която не е първоначално уговорена в договора (доколкото същият е сключен при нулев лихвен процент). По този начин за потребителя липсва яснота за размера на задължението, като по време на сключване на договора е нямало как да знае за размера на общата дължима сума по кредита.

Предвид изложените съображения, съдът приема, че клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за удължаване на срока, уговорени в анекси от **** г., **** г. и ***** г., са нищожни. Затова предявеният иск следва да се уважи.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК за заплатена ДТ в размер на 25,56 евро.

Процесуалният представител на ищцовата страна претендира адвокатско възнаграждение от 246 евро с ДДС, което да се присъди в полза на адвоката по реда на чл.38 ЗАдв. Ответникът релевира възражение за прекомерност на претендирания хонорар. Съдът намира същото за основателно по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният с ъ д е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, 4 националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.