Определение № 2625 от 19.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2625 гр. София, 19.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Майя Русева Касационно гражданско дело № 20268002101377 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. П. срещу решение №.3/23.01.26 по г.д.№.312/25 на ОС Търговище, с което, след отмяна на реш.№.154/15.04.25 по г.д.№.1194/24 на РС Търговище, предявените от касатора при условията на евентуалност искове за заплащане на сумата 124 916,67лв. /63 866,32 евро/ за периода 1.09.21-1.09.24 на основание чл.121а ал.4 КТ, респективно чл.59 ЗЗД, са отхвърлени като неоснователни, със съответно произнасяне по разноски.

Ответната страна „Ефо линия“ООД оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е изяснено, че претенцията на ищеца е обоснована с твърдения, че е изпълнявал задълженията си като шофьор по сключен с ответника трудов договор от 09.11.22 - предвид основната дейност на ответното дружество „международен транспорт“, за чужда сметка, като подизпълнител на белгийски спедитор, който фигурира като такъв във всички негови CMR /ЧМР-международни товарителници/ и всички превозвани от ищеца товари са осигурявани на ответника от тази белгийска фирма; трудът е престиран при т.н.

„двойна езда“ /в тира винаги е имало по двама водачи едновременно-единият шофира, другият стои в кабината до него/, ответникът транспортирал ищеца и колегите му с 1 микробус от България до паркинг за тировете в [населено място], Белгия, откъдето Г.П. обикновено се качвал на тир на ответника и започвал период на ежедневно, постоянно и непрекъснато шофиране и пребиваване в камиона за периоди от по 3-7 непрекъснати месеца; по изключение, ако тирът е бил на друго място, ищецът бил транспортиран от паркинга в [населено място] със собствен на ответника л.а.„Дачия“ до мястото, където се намирал тира; през тези периоди ищецът и колегата му на практика живеели в камиона, вкл. шофирали, нощували, готвели си и се хранели, къпели, чакали (товарене/разтоварване, по граници и т.н.); при тези обстоятелства се претендира, че по отношение на заплащането на труда са приложими правилата на белгийския Колективен трудов договор (КТД) в хипотезата на чл.121а ал.4 КТ и исковата сума е определена като разликата между паричната равностойност на престирания труд, изчислена на база минималните ставки на К.Белгия, и платено му от ответника трудово възнаграждение. Съдът е приел, че съгласно чл.2.1 от Директива 96/71/ЕО по смисъла на Директивата „командирован работник“ означава работник, който за ограничен период извършва работа на територията на държава-членка, която е различна от държавата-членка, в която той обичайно работи“. Ответникът е български работодател /седалището и адресът на управление на дейността му е в РБългария/ ищецът-негов работник /заемал длъжност „шофьор, тежкотоварен автомобил-12 и повече тона“/, командирован на територията на други държави-членки на ЕС, за да извършва превози на товари за негова сметка и под негово ръководство, въз основано на договори, сключени между работодателя и ползвателите на услугите по превоза. Спорът е в това дали, както твърди ищецът, работната „база“ на ответника е установена в Кралство Белгия и превозваческата му дейност е най-тясно свързана с тази държава-членка; не е спорно и се установява от доказателствата, че в процесния период ищецът, като водач на товарен автомобил, с прикачено ремарке, с тонаж над 15 тона, е осъществявал международни превози в Западна Европа, на територията на различни държави–членки на ЕС, като се качвал на камиона (тръгвал на поредния курс) от паркинг в Кралство Белгия,. по време на превозите шофирането се извършвало от двама водачи, които се сменяли; седмичните почивки се ползвали от шофьорите в различни градове - Париж, Мадрид, Амстердам, в зависимост от продължителността на шофиране и законовите норми за ползване на седмична почивка, като са били спазвани законовите изисквания за времето на непрекъснато шофиране (4ч. и 30м.), следвано от задължителна почивка от 45 минути (в тази връзка е и признанието на ищеца в становище вх.№ 3617/17.09.25г.).

Въззивната инстанция е отразила, че при отговора на въпросите приложима ли е разпоредбата на чл.121а КТ (в която е транспонирана Директива 96/71/ЕО) и издадената въз основа на нея Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, респ. приложима ли е Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги при командироване на шофьори в държави от ЕС, по Споразумението за Европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария от български работодатели, е изходила от практиката на съдилищата и на ВКС, както и от относимите директиви и регламенти на ЕС, преценени в контекста на установената фактическа обстановка по делото 2 и при съобразяване на Решение на СЕС (голям състав) от 1.12.20 по дело С-815/18 - предвид разрешението на поставените пред Съда два въпроса относно приложението на Директива 67/71/ЕО (т.30-т.41) и относно установяването на връзка с територията на съответната държава (т.49-т.56 от решението на СЕС). Посочила е, че, анализирайки събраните гласни и писмени доказателства, приема, че извършваните от ищеца международни превози - предвид представените командировъчни, писмени доказателства, показанията на свидетеля и отчасти обясненията на управителя на ответното дружество (в частта, подкрепени от останалите доказателства), съобразявайки чл.1 от Директива (ЕС) 2020/1057, конкретният случай попада в приложното поле на директивата - спрямо водачи, чиито работодатели са предприятия, установени в държава-членка, която предприема транснационална мярка, посочена в чл.1 §3 б.“а“ от Директива 96/71/ЕО. Отразено е, че в решението на СЕС от 01.12.20 по първия преюдициален въпрос съгласно т.30-т.41 се приема, че Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че е приложима към транснационалното представяне на услуги в сектора на автомобилния транспорт. В случая ищецът е командирован от ответното предприятие, в което работи по трудов договор на територията на различни държави-членки на ЕС - Германия, Белгия, Нидерландия, Франция, Люксембург, Испания, Италия, Австрия, в зависимост от съответния курс, обичайно в рамките на 3-4 месеца, но и с по-кратки курсове (съгласно таблицата към съдебно-икономическата експертиза, стр.7), за сметка на ответното предприятие и под негово ръководство по договор, сключен между командироващото предприятие и съответния спедитор. В този смисъл са и показанията на св.И., съгласно които ищецът е карал за „фирмата „Жан Дерайх“/“Ян Дерайх“ (така се произнасяло името й), като курсовете му били предимно в държави като Белгия, Германия, Франция, Испания и Холандия. Товарите не са били собственост на ответника, а на други фирми. В тази връзка са и обясненията на един от управителите на ответното дружество по реда на чл.176 ГПК. Установеното от св.И. е в подкрепа на твърденията на ищеца, че последният е карал само за една фирма (според ИМ това е белгийски спедитор), като свидетелят изрично посочва фирмата по име, като предполага, че е белгийска. От представените писмени доказателства, в т.ч. Чартърен договор (Чартърно споразумение между Й.А.М.Де Р. Б.В. и „Ефо линия“ООД за предоставяне на услуги от името на Й.А.М.Де Р. Б.В), неоспорен от ищеца, и ЧМР, се установява, че посочената от свидетеля фирма „Жан Дерайх“/“Ян Дерайх“ е „JAN DE RIJK“ LOGISTICS, (в превод на български език „Йан Де Р.

Логистик“), city R., N.. В случая без значение е субективното знание/считане на субекта (ищеца, свидетеля), че фирмата е белгийска, след като се установява, че фирмата, „за която е карал“ както ищецът, така и свидетелят, е холандска. Извършваните превози, съобразно техния характер и маршрут, предвид събраните писмени и гласни доказателства, макар и не изчерпателно определящи точният начин на превоз, обуславят извод, че същите попадат под понятието, установено в Директива (ЕС) 2020/1057 „недвустранни международни транспортни операции“, т.е. „кръстосани търговски операции“. Ответникът не е ангажирал доказателства, доказващи противното. Предвид изложеното е формиран извод, че спорните правоотношения в настоящия случай се регулират от чл.121а ал.1 т.1 б.„а“ КТ – командироване от български работодател за своя сметка и под свое ръководство на 3 територията на друга държава–членка на ЕС въз основа на договор, сключен между работодателя/ответника и ползвателя на услугите. С разпоредбата на чл.121а КТ в сила за исковия период е транспонирана Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги. Изрично от приложното поле на Директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав (чл.1 § 2); в нейното приложно поле остават останалите видове транспорт и международните превози не са изключени – в този смисъл и горецитираното Решение на СЕС от 01.12.20 (т.30-т.41), съгласно което ясно е посочено, че Директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажните превози, определени в Регламент /ЕО/ №.1072/2009 и Регламент /ЕО/ № 1073/09 - тези, при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка на ЕС. За разрешаване на втория спорен въпрос съдът отново е изходил от разрешението, дадено с решението на СЕС от 01.12.20 в т.42 и сл.

Посочил е, че според приетото от СЕС с оглед Директива 96/71 работник може да се счита командирован на територията на държава-членка само ако изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия, което предполага цялостна преценка на всички характеристики на работата на съответния работник (т.45), съответно, по отношение на шофьорите в международния автомобилен превоз – преценка доколко силна е връзката между работата, изпълнявана от такъв работник в рамките на доставката на транспортната услуга, която му е възложена, и територията на всяка съответна държава членка, като фактът, че изпълнението или приключването на изпълнението на задачите от командирования работник е в седалището на второто предприятие, сам по себе си не е достатъчен да се приеме, че този шофьор е бил „командирован“ на територията на тази друга държава членка (т.43-52). Предвид изложеното, в контекста на установеното по разглеждания случай, твърдението на ищеца, че следва да се приложи белгийското законодателство (белгийският КТД в областта на транспорта), е намерено за неоснователно.

Отразено е, че в светлината на разясненията по преюдициалните запитвания обстоятелството, че ответната фирма е ползвала един и същ паркинг в Кралство Белгия, докъдето ищецът и партньорът му-водач са били транспортирани и откъдето са се качвали на камиона, респ. приключването на курса им, само по себе си не обуславя наличието на такава „достатъчна връзка“ с територията на Белгия; очевидно е и, че не става въпрос за „каботажни превози“ в Белгия, определени в Регламент (ЕО) 1072 и Регламент (ЕО)№ 1073/2009г., при които превозът се извършва само в една приемаща държава-членка; от друга страна, за разлика от цитираните от ищеца решения на ВКС и други съдилища в страната, в случая не е установено ответникът да има база на този паркинг, да има свои служители, офис или др. подобни. По тези съображения и не са налице основанията на чл.121а ал.4 КТ, в съответствие с цитираните директиви и регламенти, за приложение на трудовото законодателство в областта на международния транспорт на Кралство Белгия - в частност посочения белгийски КТД, и това обуславя неоснователност на предявените искове.