Решение № 996 от 05.07.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 996 гр. София, 04.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Ива Андр. Иванова като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело № 20221000500697 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 266570/16.11.2021 г., постановено по гр.д. № 9306/2020 г., Софийски градски съд, І-19 състав е осъдил Прокуратурата на Република България на основание чл.2б ал.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да заплати на Ф. М.

А. сумата от 30000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.дело с №1/1991год., впоследствие преобразувано в сл.дело №780ІІ/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 год. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2020 г. до окончателното изплащане на задължението като искът е отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 120 000 лв. като неоснователен.

С Решение № 267084/22.12.2021 г., постановено по същото дело, първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца Ф. М. А. с правно основание чл. 250 от ГПК за допълване на постановеното по делото решение по отношение на законната лихва от сочената в исковата молба дата – три години преди депозиране на същата в съда т.е. за периода 02.09.2017 г.

– 01.09.2020 г.

1

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника, с която обжалва изцяло решението в неговата осъдителна част за сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва.

Въззивникът-ответник на първо място счита, че решението е недопустимо, поради което моли съда да го обезсили, евентуално неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради което моли съда да го отмени и вместо него постанови друго решение, с което отхвърли изцяло исковата претенция, евентуално да намА. размера на присъденото обезщетение като завишено и не съответстващо с принципа на справедливостта-чл.52 ЗЗД до размер на реално претърпените и доказани неимуществени вреди за ищеца.

На първо място въззивникът развива доводи, относно недопустимостта на постановеното съдебно решение с твърдението, че ищецът не притежава активна процесуална легитимация по иска, тъй като не притежава качеството на пострадал от престъпление. Поддържа се, че пострадал от „възродителния процес“ не е идентично с качеството пострадал от престъпление. Поддържа се неправилност на извода на съда, че ищецът е придобил качеството на пострадал от момента, в който е поискал ускоряване на производството.

Твърди се, че по делото не е изяснен момента и съответно акта, в който ищецът е заявил желание за конституиране като страна в производството по процесното следствено дело, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че в случая не е приложима нормата на чл.2б от ЗОДОВ, тъй като тя е приета през 2012 г. и законодателят не й е придал обратно действие за случаите, които са се осъществили преди нейното приемане. Поддържа се, че съдът изобщо не е дал отговор на въведеното с отговора възражение, че забавянето се дължи на неизпълнена следствена поръчка от трета страна. Твърди, че съобразно практиката на ЕСПЧ, държавата не отговаря за забавяния на друга държава да представи доказателства. Твърди, че неимуществените вреди, изразяващи се в загуба на доверие, безсилие и безпомощност поради ненаказване на виновните, не са в причинна връзка с неприключилото в разумен срок наказателно производство. Невъзможността ищецът да получи обезщетение, също не е в пряка причинна връзка с продължителността на производството, тъй като е могъл да упражни правата си по гражданско-правен ред. Твърди се, че ищецът е разполагал с възможност да сезира с иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото на 2 обезщетение за вредите от деликта, поради което и тази възможност изключва определянето на висящото наказателно дело като такова за „определянето на неговите граждански права“ по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС.

При условията на евентуалност счита предявеният иск за изцяло недоказан. Поддържа се, че определеният размер на обезщетението е необоснован, тъй като изобщо не може да се проследи използвания механизъм за определянето му.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК възиваемият-ищец и чрез своя процесуален представител депозира отговор. Оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и необоснована и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част. Всички изложени доводи в отговора са по съществото на спора.

Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Срещу решението е постъпила и въззивна жалба от ищеца, с която решението се обжалва в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата от 90 000 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 30 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва. Счита, че решението в тази част е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл.6,§1 от ЕКЗПЧОС. Твърди се, че решението е необосновано, защото не са изложени конкретни мотиви за отхвърляне на иска за посочената разлика. Поддържа се неправилност на извода на съда, че по отношение на вредите, причинени на ищеца в периода 1985 г.-1989 г. е бил установен административен ред за тяхната обезвреда в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица.

Твърди се, че това обстоятелство е ирелевантно за размера на дължимото на ищеца обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ.

Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи иска за сумата от 90 000 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 30 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв., ведно със законните лихви от 02.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Моли съда да отмени решението в осъдителната част 3 само относно началния момент на законната лихва за забава-02.09.2020 г. и да постанови ново като определи 02.09.2017 г. за начална дата на законната лихва за забава. Претендират се сторените в производството разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК отговор срещу тази жалба не е постъпвал.

Ищецът обжалва и Решение № 267084/22.12.2021 г., постановено по същото дело, в частта, с която първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата му с правно основание чл. 250 от ГПК за допълване на постановеното по делото решение по отношение на законната лихва от сочената в исковата молба дата – три години преди депозиране на същата в съда т.е. за периода 02.09.2017 г. – 01.09.2020 г.

Счита решението в обжалваната му част за неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Твърди се, че в решението липсва произнасяне по искането на ищеца за присъждане на законна лихва за 02.09.2017 г. – 01.09.2020 г., която липсва представлява непълнота на решението, която следва да се коригира по реда на чл.250, ал.1 от ГПК.

Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да присъди на ищеца лихва за периода от 02.09.2017 г. – 01.09.2020 г.

Срещу тази жалба също не е постъпвал отговор.

Предмет на настоящото въззивно производство е първоинстанционното решение в неговата цялост.

В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си представител моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалваната от ищеца част и да уважи изцяло предявения иск. В осъдителната част моли да бъде потвърдено решението по подробните съображения изложени във въззивната жалба и отговора.

Претендира разноски в размер на държавната такса.

В открито съдебно заседание въззивникът-ответник чрез своя процесуален представител моли съда да обезсили решението като недопустимо, евентуално отмени и отхвърли изцяло исковете, евентуално да намА. размера на присъденото обезщетение.

4

Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Софийски градски съд е бил сезиран с иск предявен от Ф. М. А. срещу Прокуратурата на Република България, с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва от 02.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени му от нарушение на правото на разглеждане и решаване на висящото следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през месец януари 1991 г. до момента на подаване на исковата молба.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:

Между страните няма спор по фактите. Не се спори, че наказателно производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991 г., както и че към постановяване на съдебното решение, същото не е приключило. На съда е служебно известно, че производството по следственото дело е прекратено, поради настъпила смърт и на последния обвиняем, но към момента постановлението не е влязло в сила, поради обжалването му от пострадА.те. Не се спори, че това дело е образувано срещу Т. Х. Ж. и о.з.ген.полк. Д. И. С. за това, че в периода 19841989 година, в съучастие с други лица, са подбуждА. към национална вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г., в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени лицата Д. И.

С., Т. Х. Ж., Г. И. А., П. Ш. М., П. П. К.. В последствие на Д. С. било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК (за престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т. Ж. и Г. А. са били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д. С..

Не е спорно също така, че на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна 5 колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д. С., Т. Ж. и Г. А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД №1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия, Заместник председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия генералмайор Ч. е върнал делото за допълнително разследване. Делото е върнато в Прокуратурата на въоръжените сили на 09.02.1995 г. за изпълнение на указанията. По-късно, на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново внесен във Върховния касационен съд и било образувано НОХД № 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп. А. И. е върнал делото повторно за извършване на допълнително разследване, поради това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998 г. на о.з. полковник В. Б.- прокурор при СВОП следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-Н/1998г. по описа на СВОП.

Впоследствие и спрямо обвиняемите Т. Ж. и Д. С., наказателното производство е прекратено, поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради нА.чие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото било възобновено и разследването продължило под нов номер- Н-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По това дело била изпратена молба за правна помощ до компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация на пострадА.те лица.