Решение № 1652 от 21.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1652 гр. София, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Недева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100500356 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „А. за с. на в.“ ЕАД, чрез юрк. И.Н., срещу решение № 12706/14.11.2022 г., постановено по гр. д. № 33384/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 128 състав, с което е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че Л. Ц. Г. не дължи на поради погасяване по давност сумите, за с.то на които е образувано изп. д. № 272/2015 г. по описа на ЧСИ Й.Ц., рег. № 784 на КЧСИ, а именно: сумата от 600,00 лв., представляваща главница по договор за кредит към „Вива кредит“ ООД, което последното е прехвърлило на ответника с договор за цесия от 13.06.2013 г., сумата от 408,00 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2012 г. до 30.01.2013 г., сумата от 200,00 лв., представляваща неустойка за периода от 31.01.2013 г. до 01.04.2013 г. и сумата от 325,00 лв., представляваща разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 06.03.2015 г. по гр. д. № 29701/2014 г. по описа на СРС, 70 състав, и „А. за с. на в.“ ЕАД е осъдено да заплати на Л. Ц. Г. разноски по делото в размер на 654,00 лв.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Оспорва се изводът на първата инстанция, че изпълнителните действия, извършени след настъпване на перемпцията, не са годни да прекъснат погасителната давност. Сочи се, че съгласно актуалната съдебна практика на ВКС перемпцията е без правно значение за давността; че когато е направено искане за нов способ след настъпване на перемпцията, съдебният 1 изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, като единствената последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право; че новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, но във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. На следващо място се оспорва изводът на районния съд, че давността за в.та за лихви и неустойки е тригодишна, тъй като правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични с последиците на съдебното решение, поради което следва да се прилага петгодишната погасителна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. По тези съображения се иска цялостна отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Л. Ц. Г., чрез адв.

В. М., с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Излагат се доводи, че след прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК последващите изпълнителни действия по делото не са годни да прекъснат давността, както е приел и районният съд. По тези съображения се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Прави се искане за присъждане на разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.

От представеното копие на изп. д. № 272/2015 г. по описа на ЧСИ Й.Ц., рег. № 784 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано на 18.03.2015 г. по молба на „А. за с. на в.“ ООД срещу длъжника Л. Ц. Г. въз основа на изпълнителен лист от 06.03.2015 г. по гр. д. № 29701/2014 г. по описа на СРС, 70 състав, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 29701/2014 г. по описа на СРС, 70 състав, за следните суми: 600 лв., представляващи парично задължение по договор за заем от 01.10.2012 г., сключен между длъжника и „Вива кредит“ ООД и договор за цесия от 13.06.2013 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и „А. за с. на в.“ ООД, ведно със законната лихва за периода 03.06.2014 г. до изплащане на вземането; договорна лихва в размер на 408 лв. за периода от 01.10.2012 г. до 30.01.2013 г.; неустойка в размер на 200 лв. за периода от 31.01.2013 г. до 01.04.2013 г. и 325 лв. разноски по делото, от които 25 лв. за държавна такси и 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

С молбата за образуване на изпълнително дело взискателят е възложил на съдебния изпълнител правомощията по чл. 18 ЗЧСИ, направил е искане за с. на юрисконсултско възнаграждение за образуване и водене на изпълнителното дело в размер на 400 лева и за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от работодателя 2

УМБАЛ „Царица Йоанна - ИСУЛ“ ЕАД.

На 18.03.2015 г. са изпратени запорни съобщения до „Първа инвестиционна банка“ АД, „Юробанк България“ АД и „Банка ДСК“ ЕАД, като по изпълнителното дело са постъпили отговори от „Юробанк България“ АД и от „Първа инвестиционна банка“ АД, че към датата на налагане на запора (20.03.2015 г.) няма авоар по сметките на Л. Ц. Г.. С писмо от 27.03.2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД уведомява, че е наложен запор върху наличните сметки на длъжника, като е налице предходен запор.

На 21.03.2015 г. е връчено съобщение за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника при работодателя УМБАЛ „Царица Йоанна - ИСУЛ“ ЕАД, който на същата дата е уведомил ЧСИ, че трудовият договор на Л. Ц. Г. е прекратен, считано от 01.12.2014 г.

На 08.06.2015 г. е наложен запор на сметката на длъжника в „Сосиете женерал експресбанк“ АД.

На 09.06.2015 г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение, като по изпълнителното дело е приложен протокол от същата дата, според който Л. Г. се е явила лично в кантората на съдебния изпълнител, поискала е да бъде вдигнат запорът върху банковата й сметка в „Сосиете женерал експресбанк“ АД и се е споразумяла с ЧСИ да плаща доброволно сумата от 50 лв. месечно на всяко 15-то число на месеца, считано от 15.06.2015 г. На 12.06.2015 г. запорът на посочената банкова сметка е вдигнат.

С молба от 11.06.2015 г. взискателят е поискал извършване на справка за наличие на трудови договори и налагане на запор на пенсии и банкови сметки, във връзка с която не са предприети действия от страна на съдебния изпълнител.

С молба от 19.04.2016 г. взискателят е уведомил ЧСИ, че оттегля възлагането по чл.

18 ЗЧСИ.

На 14.08.2018 г. взискателят е поискал извършване на справка за наличие на трудови договори и налагане на запор на трудово възнаграждение при установяване на регистриран трудов договор.

На 06.06.2018 г. взискателят е отправил искане за изпращане на призовка за опис на движимото имущество, находящо се в дома на длъжника, в изпълнение на което ЧСИ е изпратил призовка за принудително изпълнение, с която е насрочил опис на движими вещи за 20.07.2018 г., от 15.00 часа. Съгласно протокол от 20.07.2018 г. описът не е бил извършен поради ненадлежно уведомяване на длъжника.

С молба от 19.08.2018 г. взискателят е поискал извършване на справка за наличие на трудов договор и на банкови сметки на длъжника, респективно налагане на запор на трудово възнаграждение и на банкови сметки.

На 18.10.2019 г. е наложен запор на сметката на длъжника в „Експресбанк“ АД.

С молба от 14.02.2019 г. взискателят е поискал извършване на справка за наличие банкови сметки и налагане на запор на банкови сметки, ако такива бъдат открити.

3

С молби от 01.10.2019 г. и от 17.02.2021 г. взискателят е поискал извършване на справка за наличие на трудов договор и получавани от длъжника пенсии, налагане на запор при наличие на такива, както и извършване на справка относно декларирано движимо и недвижимо имущество. Въз основа на извършените от съдебния изпълнител справки не е установено наличие на действащ трудов договор. От справка в НОИ се установява, че длъжникът получава пенсия. Не са налице данни за предприети действия по налагане на запор от страна на ЧСИ.

От материалите по делото не се установява да се постъпили плащания по изпълнителното дело.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният първоинстанционното решение е валидно и допустимо. съд установи, че

За да уважи иска по чл. 439 ГПК, СРС е приел, че от 08.06.2015 г., когато е изпратено запорно съобщение до „Сосиете женерал експресбанк“ АД, е започнал да тече предвидения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК двугодишен срок, който е изтекъл на 08.06.2017 г., към който момент нито взискателят е искал извършване на изпълнителни действия, нито съдебният изпълнител е предприел извършването на такива по служебен почин. Поради това изпълнителното дело било прекратено по силата на закона на 09.06.2017 г. и извършените след този момент действия във връзка с подадени от взискателя молби на 14.08.2017 г., 06.06.2018 г., 19.08.2018 г., 14.02.2019 г., 01.10.2019 г., и 17.02.2021 г. са без правно значение като извършени по вече прекратено изпълнително производство. Посочено е още, че в протокол на ЧСИ от 09.06.2015 г. е отразено постигнато споразумение с длъжника да плаща доброволно сума от по 50 лв. месечно, с което споразумение длъжникът признава дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и е започнала да тече нова давност, която е изтекла на 10.06.2018 г. за в.та за лихва и неустойка и на 10.06.2020 г. за в.та за главница и разноски, доколкото в.та за главница по договорите за кредит се погасяват с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а тези за лихви и неустойки – с кратката 3-годишна – съобразно чл.

111, б. „в“ ЗЗД, като районният съд приема, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, тъй като се касае за вземане, присъдено в заповедно производство, чийто краен съдебен акт не е приравнен като последици на съдебното решение.

Софийски градски съд, след като взе предвид изложените в жалбата доводи за неправилност на постановеното решение, намира следното:

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след 4 приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, I т.о.).

Неправилно районният съд е приел, че в случая не е приложима петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага, както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение.

Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение, а съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Установената практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането), настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.), и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират.