Решение № 58 от 16.07.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Бургас, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Радостина К. Калиманова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. А. като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20242001000047 по описа за 2024 година

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 401/ 19.12.2023 г., постановено по т.д. № 48/ 2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е отхвърлен предявеният от Държавата, чрез процесуалния субституент – главен публичен изпълнител в дирекция „Събиране“, отдел „Входящ контрол и координация“, сектор „Специализиран“ при Националната агенция за приходите, Териториална дирекция София, представлявана от директора Р.С., с адрес за връчване: гр. С., стая , против „Р.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявано от Н.В.Е. – управител, и „М.“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. Н.“, хотел „М., представлявано от М.Г.С. – управител, иск за обявяване за недействителeн по отношение на Държавата на сключения между ответниците Договор за покупко – продажба на недвижими имоти, обективиран в Нотариален акт № * том *, рег.№ *, дело № ** от *** г. на нотариус Л.Ч., с район на действие Р.С. по силата на който „Р.“ ЕООД е прехвърлило на „М.“ ЕООД, следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор № ***, заедно с построената в него сграда с идентификатор № ***, с предназначение – апартаментен хотел, заедно с всички сгради, 1 постройки, подобрения и приращения в имота, ведно с обзавеждането, в състоянието, в което се намира към момента на подписването на нотариалния акт, за цена в размер на 900 000 евро без ДДС, която цена с ДДС е в размер на 1 080 000 евро.

Присъдени са разноски.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Н.+, в която същото се обжалва като неправилно и се иска отмяната му, с постановяване на ново решение по съществото на спора, с което оспорената сделка бъде обявена за недействителна по отношение на Държавата.

Релевират се доводи за наличие на установени по реда на чл.109 ДОПК вземания, с оглед декларирани от самия длъжник публични задължения към държавата за следните суми – главница в размер на 22 976,57 лв. и лихви към 15.02.2022 г. – 18 960,05 лв. Изразява се позиция, че не е необходимо установяването им с нарочен акт на НАП или съдебно решение, а тези публични задължения следва да се считат установени по аргумент от чл.108, ал.2 ДОПК, като установеността им е възникнала преди датата на сключване на атакуваната сделка (24.02.2017 г.).

Подчертава се, че предмет на иска по чл.216, ал.1 ДОПК са всички публични задължения, установени преди атакуваната сделка. В допълнение се посочва, че чл.195, ал.1 ДОПК въвежда принципа, че на обезпечаване подлежат установените и изискуеми публични задължения, а нормата на чл.209, ал.2, т.2 ДОПК повелява, че декларация, подадена от задълженото лице, с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, е изпълнително основание, следователно така установените задължения са изискуеми и ликвидни.

Посочва се, че длъжникът – въззиваем има все още непогасени публични задължения по подадените от него декларации и по повод на процесните и други публични задължения на „Р.“ ЕООД е образувано изпълнително дело № *** г. по описа на ТД на НАП София. Въвеждат се доводи, че извършеното разпореждане със собствени активи, при което дружеството - въззиваем „Р.“ ЕООД фактически се е освободило от собствеността си, сочи на съзнателно предприети действия за увреждане интересите на кредитора – въззивник, като така извършеното правно действие е довело до невъзможност да се удовлетворят публичните притезания. Самото 2 дружество е декларирало в баланса към годишния си счетоводен отчет към 31.12.2015 г. данъчни и осигурителни задължения в размер на 33 000 лв.

Изразява се становище, че макар оспорената сделка да е възмездна е налице увреждане на кредитора, тъй като длъжникът се е лишил от правото си на собственост върху недвижими имоти, намалявайки по този начин сигурните си ликвидни активи, хипотеза в която увреждането може да бъде изключено само ако длъжникът притежава достатъчно необременени с тежести активи, обезпечаващи напълно вземането на кредитора, какъвто настоящият случай не е.

По мнение на въззивника, действията на първия ответник са били насочени към избягване погасяването на публични задължения, установени с данъчни декларации. Настоява се, че въпреки че разпореденият имот е бил ипотекиран в полза на банка, въззивникът има правен интерес от предявяване на настоящия иск, с оглед възможността да се удовлетвори от онази част от цената на имота, която е над стойността на ипотеката.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е надлежно връчена на „Р.“ ЕООД, но отговор не е постъпил.

В срока по чл.263 ГПК е депозиран отговор от „М.“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и за законосъобразност и правилност на обжалваното с нея съдебно решение.

В отговора се сочи, че за да е приложима нормата на чл.216, ал.1 ДОПК следва да е налице установено публично задължение и едва с редакцията чрез допълване на алинея първа на същия текст със ЗИД на ДОПК, ДВ бр. 105 от 2020 г., законодателят е разграничил два вида установяване: предварително установяване, което включва изчисляване на задължението за данък или осигурителна вноска от задълженото лице по данъчните декларации, и окончателно установяване, въз основа на ревизионен акт.

Лансира се тезата, че ако задължението не е установено с нарочен акт, Държавата не би могла да прибегне успешно до исковете по чл.216 ДОПК.

Въззиваемият изтъква, че претенциите на въззивника се основават на 3 твърдения за дължими суми по декларации, подадени от длъжника, за които липсва издаден ревизионен акт, друг влязъл в сила административен акт или съдебно решение.

Оспорва се съществуването на субективния елемент на нормата намерение за увреждане от страна на „Р.“ ЕООД, като се сочи, че в случая липсва безвъзмездност на сделката, нееквивалентност на престациите или някаква друга обективна индиция за наличието му. Твърди се, че сделката е извършена от длъжника поради невъзможността му да експлоатира хотела и да получава приходи от него, позволяващи обслужването на ипотеката.

Изтъква се, че въззивникът не е обявил продавача по процесната сделка в публично оповестения регистър на длъжници на НАП, нито е наложил запор върху банкови сметки на същия.

Изразява се позиция, че след като държавата е въвела механизъм за защита на фиска при сделки, чрез деклариране на данни по смисъла на чл.264, ал.1 ДОПК, то всеки частноправен субект очаква, че този механизъм защитава и самия него, и не следва да се изисква от частните субекти да полагат грижа по-голяма от тази, която публичните органи полагат.

Претендират се разноски.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Поставен за решаване пред първоинстанционния съд е бил иск, с правно основание чл.216, ал.1, т.4, предл.1 ДОПК, насочен против сделка от 24.02.2017 г., обективирана в горепосочения нотариален акт и представляваща разпореждане с недвижими имоти, притежавани от дружеството – въззиваем „Р.“ ЕООД в полза на „М.“ ЕООД, за която публичният изпълнител е твърдял, че е сключена с намерение за увреждане на публичния взискател.

Като основание за съществуващите в негова полза публични задължения, въззивникът е посочил в исковата си молба годишна данъчна декларация по ЗКПО от 26.03.2013 г.; данъчни декларации образец 6 за ДДФЛ, 4 здравно осигуряване, ДОО и УПФ за период 26.10.2012 г. – 23.06.2016 г. и Ревизионен акт от 7.11.2017 г. Видно от представеното удостоверение за извършено връчване по електронен път на ревизионния доклад по посочения ревизионен акт, заповедта за възлагане на ревизия е връчена на длъжника на 8.06.2017 г. Пред настоящата инстанция не се поддържат твърденията в исковата молба за установеност на публични задължения въз основа на този ревизионен акт, а и доколкото датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия на длъжника е последваща спрямо извършеното атакувано разпореждане, не е налице първата предпоставка за уважаване на отменителния иск относно визираните в ревизионния акт вземания.

Видно от представения Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот № * т.*, рег.№ *, н.д. № *** г., със същия е продаден урегулиран поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Несебър, с площ от 1289 кв.м, ведно с построената в него сграда с идентификатор ***., с предназначение - апартаментен хотел, заедно с всички сгради, постройки, подобрения и приращения в имота, ведно с обзавеждането в състоянието, в което се намира към момента на подписването на нотариалния акт, за цена в размер на 900 000 евро без ДДС или 1 080 000 евро с ДДС.

Фактическият състав, пораждащ материалното преобразуващо право на кредитора с публично вземане – държавата или общините, да поиска обявяване на съответна сделка или действие за относително недействителни, е регламентиран в чл.216 ДОПК и включва три елемента, а именно: извършени сделка или действие, с имущество, принадлежащо на длъжника; осъществяване на разпореждането/ обременяването след датата на установяване на публичното задължение или след връчване на заповедта за възлагане на ревизия и установяване, в резултат на тази ревизия, на публични задължения на прехвърлителя по сделката; намерение за увреждане на публичния взискател – в поддържаната хипотеза. Настоящият състав отбелязва, че към процесната отчуждителна сделка приложение следва да намери редакцията на разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК, обн. в ДВ, бр.

105/29.12.2005 г., преди изменението й с ДВ бр. 105/2020 г., в сила от 1.01.2021 г., с което във фактическия състав са обхванати и сделки /действия, сключени след датата на деклариране на публичното задължение.

5

По отношение на декларираните задължения на длъжника с представените по делото декларации, се поддържа във въззивната жалба, че обективираните в тях задължения не се е нуждаят от установяването им с нарочен акт на НАП или съдебно решение, а следва да се считат установени по силата на закона, с установеност, предхождаща датата на сключване на атакуваната сделка.

Разпоредбата на чл.108, ал.2 ДОПК предвижда окончателна установеност на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски да настъпва не само с установяването им с ревизионен акт – ал.1 на текста, но и, в хипотеза, когато такъв не е издаден, с изтичане на срока за започване на ревизия. По смисъла на чл.109, ал.1, ревизионно производство не се образува, когато са изтекли пет години от изтичането на годината, в която е подадена декларацията или е следвало такава да е подадена. Следователно, основателен е повдигнатият във въззивната жалба довод, че за установяване на вземания на държавата не е необходимо при всички случаи издаването на нарочен акт на данъчната администрация или съдебно решение, а те следва да се считат установени по силата на закона, при действието на горната норма – така в Решение № 228 от 20.12.2020 г. на ВКС по т.д. № 530/2010 г. и Определение № 627 от 15.03.2024 г. на ВКС по т.д. № 1110/2023 г.

В конкретния случай, обаче, не е изтекъл петгодишен срок от изтичането на годината, в която декларациите са подадени, за нито едно от декларираните от длъжника публични задължения преди датата на конкретната сделка, извършена на 26.02.2016 г., като по отношение на найстарите от тях – тези по декларациите от 2012 г., срокът е изтекъл на 1.01.2018 г.

Ето защо, не се установява в настоящия случай обективният елемент от фактическия състав на преобразуващото право на публичния взискател, тъй като липсва доказаност на установени публични задължения към датата на покупко- продажбата, която се оспорва като недействителна по отношение на въззивната агенция.