Решение № 33 от 17.02.2024, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. Панагюрище, 17.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилиан Бл. Венчев при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова като разгледа докладваното от Емилиан Бл. Венчев Гражданско дело № 20235230100274 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 26 ЗЗД

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от С. С. П. срещу „Микро Кредит“ АД, с искане да се прогласи за нищожна клауза от сключения договор чл.3 за допълнителни услуги към договор за кредит № 9032-00088003 от 31.01.2022 г., създаваща задължение за ищеца за заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на 1357,38 лв., поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона - чл. 19, ал.

4 ЗПК и противоречие на с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за потребителски кредит № 9032-00088003, към който е сключен договор за допълнителни услуги от 31.01.2022 г. с ответника. Твърди се, че съгласно договора за допълнителни услуги към договора за кредит ответника е предоставил на ищеца допълнителни услуги, които включват посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноската, безплатно внасяне на вноските по банкова сметка на ответното дружество, безплатно внасяне на вноските в офис на дружеството, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специална промоция, за което е уговорено възнаграждение в размер на 1357,38 лева. Твърди се, че посоченото противоречи на добрите нрави и внася неравноправе в кредитното правоотношение по см. на чл. 143, т. 19 ЗПК, тъй като престациите са нееквивалентни. В исковата молба се излага, че възлагането на кредитора да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в интерес на търговеца и във вреда на потребителя. Освен това се излага, че споразумението има общ, типов характер, не е индивидуално уговорено, поради което противоречи на чл. 146, ал. 1 във вр. с ал. 2 ЗЗП.

Сочи се, че предметът на споразумението се състои всъщност от действия свързани с усвояването и управлението на кредита, като създава разходи за кредитополучателя, които 1 не са посочени в самия договор за кредит, а в отделен такъв, като по този начин ответника се стреми да заобиколи изискванията на закона. Невключването на цената на пакет за допълнителни услуги в ГПР накърнява изискванията на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С уговарянето на допълнително възнаграждение по него се цели калкулиране на допълнителна печалба за ответното дружество. Моли се за уважаване на исковата претенция. Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се сочи, че на адв. И не разполага с представителната власт за процесуална защита на П, като представеното пълномощно е за процесуално представителство по неидентифицирано дело, но не и за конкретното дело. Излага се, че предявените искове са неоснователни, доколкото процесния договор за допълнителни услуги има самостоятелен характер и е отделен договор от договора за кредит, поради което и същият се урежда от общите правила на ЗЗД.

Доколкото същият представлява договор за услуги, при който се дължи осигуряване на опредЕ. дейност, а не постигане на резултат, като се дължи заплащане на възнаграждение по него. Оспорва твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави. Твърди, че допълнителните услуги не са нещо абстрактно, а носят реална полза за кредитополучателя и цената на тези услуги е реално измерима. Посочва примери в тази насока, изхождайки от цените на услугите, вписани в Тарифата за допълнителни услуги на „Микро Кредит“ АД.

Твърди, че ищецът реално се е възползвал от допълнителната услуга „Разглеждане до минути“ . Позовавайки се на съдебна практика, заявява, че не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. Твърди, че договорът за допълнителни услуги не е неравноправен по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, нито е неравноправен по смисъла на останалите хипотези на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП. Твърди, че клаузите на договора са индивидуално уговорени с ищеца и тя по своя воля се е обвързал с тях. Това твърдение извежда от искането за допълнителни услуги, в което ищецът сам е заявил допълнителните услуги, които желае да ползва. Сочи, че ищецът е бил наясно с цената на всяка една от услугите по допълнителния пакет услуги, опредЕ. в Тарифата за допълнителни услуги на „Микро Кредит“ АД.

Оспорва допълнителните услуги, предмет на договора за допълнителни услуги, да са свързани с усвояване и управление на кредита. Сочи, че липсва легална дефиниция на това понятие и не е ясно съдържанието му. Освен това твърди, че видът, размерът и действието, за което се събират такси, са ясно посочени в Приложение № 1 - Описание на допълнителните услуги към договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 900200017835 от 17.02.2020 г. и в Тарифа за допълнителни услуги на „Микро Кредит“ АД.

Твърди, че допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване на договора за кредит, както и че те нямат нищо общо с управлението и усвояването на кредита. Дори и да се приеме, че те са свързани с договора за кредит, счита, че съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът има право да събира от кредитополучателя 2 такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Твърди, че допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит по смисъла на чл.10а, ал. 1 от ЗПК са такива услуги, които кредиторът не е длъжен да предоставя безвъзмездно и за своя сметка на кредитополучателя, каквито услуги в случая са били предоставени на ищеца. Позовава се на по-високия риск за кредитора при отпускане на кредити от финансови институции в сравнение с банките. Твърди, че възнаграждението за допълнителни услуги не следва да се включва в ГПР по кредита, тъй като се основава на отделно облигационно отношение, което няма връзка с договора за кредит. Въпреки това посочва, че в договора за заем е посочен фиксиран ГПР и общата сума за погасяване по договора. Посочва кои от допусканията съгласно т. 3 от Приложение № 1 са взети предвид при изчисляване на ГПР по договора, а по отношение на останалите сочи, че не са относими, тъй като договорът не друга предвижда възможност за изменение на размера на ГПР и на лихвата, освен при изцяло или частично предсрочно погасяване на кредита. Счита, че тъй като ГПР се изчислява по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, няма законово задължение същата да бъде посочена в договора за кредит. Посочва съдебна практика на Окръжен съд - Бургас в този смисъл. Моли се да остави без разглеждане предявения иск като недопустими, в евентуалност да се отхвърли. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

На първо място следава да се посочи, че относно направеното възражение от ответната страна относно липсата на редовно упълномощаване от страна на ищцата по отношение на адв. Е. И всъщност се цели да се оспори представителната власт на процесуалния представител на ищеца, респ. че адв. Е. И се явява мним представител на ищеца П.. Трайната съдебна практика приема, че на недействителността на действие без представителна власт може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници, така и Решение 94 от 24.04.2017 г. по гр.д. 296/2016 на Четвърто гр.о, Определение № 76 от 07.02.2017 г. по ч. т. д. 1999/2016 г. на Първо т.о., ВКС, Решение № 217 от 10.03.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г. на Първо, т.о.

ВКС, в този смисъл са и мотивите на т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК, ВКС. В Решение № Решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. дело № 4923 по описа за 2019 г. на Четвърто г.о. ВКС са посочени изрично хипотезите, към които спада и процесния случай, в които е недопустимо което и да е трето лице да оспорва представителната власт на представител, сочейки, че е мнимо представляван. Като на основание чл. 44 ЗЗД това разрешение следва да намери приложение по аналогия и по отношение на едностранните волеизявления. Действително за ответника не съществува правен интерес от оспорване на упълномощителната сделка, с която е учредена представителната власт на процесуалния представител на ищеца. Правата на ответника са защитени в максимална степен, а това негово възражение би могло да се квалифицира като 3 злоупотреба с право.

От събраните по делото доказателства, а и това не е спорно между страните се установява, че между заемодателя „Микро Кредит“ АД и заемателя С. С. П. е сключен договор за заем, Microcredit № 9032-00088003, като към него е сключен, между страните, договор за пакет за допълнителни услуги - пакет комфорт, по силата на които ищецът се е задължил да заплати възнаграждение в общ размер на 1357,38 лева дължимо на 18 месечни вноски всяка в размер на 75,41 лв., за което ответникът е поел задължение да извършва посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на „Микро Кредит“ АД, безплатно внасяне на вноска директно в офис на „Микро Кредит“ АД, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциолно обслужване, право за участие в специални промоции. От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза се установява, че възнаграждението по пакет допълнителни услуги води до нарастване на ГПР до размер на 289,24%. Ценена съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът изцяло дава вяра на съдебно-счетоводната експертиза, доколкото с нея е даден обоснован отговор на всички поставени по делото въпроси.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Предмет на делото е установителен иск за нищожност на договор за допълнителни услуги към договор за кредит поради, заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК и противоречие с добрите нрави.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и служебно.

Настоящия съдебен състав намира, че действително процесния договор за допълнителни услуги към договор за кредит се явява нищожен поради противоречие със законна, поради следното:

С оглед посоченото в договора за предоставяне на допълнителни услуги следва да се изведе изводът, че в тези допълнителни услуги са включени следните услуги: приоритетно разглежда и изплащана на потребителския кредит, право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, право на безплатно внасяне на вноските по потребителския кредит. Според съда „Допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК са такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните престации на страните предоставяне на парична сума и връщане на същата (заедно с възнаградителна лихва) на определен падеж и такива са например издаването на различни референции, удостоверения 4 и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение или за добросъвестното поведение на клиента. В същото време посочените в договора допълнителни услуги, услуги по своята същност са действия, целящи осигуряване на изпълнението на задълженията на потребителя по договора и имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между него и кредитора, като помогнат последния да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Уговорките за заплащане на допълнителни услуги поставят в по- неблагоприятна позиция потребителя, не защитават правата му като по-слаба страна в правоотношението и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Още повече, че е посочено, че цената на допълнителните услуги е дължима от потребителя към момента на сключване на договора, т. е. възнаграждението за допълнителните услуги се дължи и когато такива не са били предоставени на клиента поради отказ или прекратяване на договора. Формулирани по този начин клаузите налагат на потребителя да изпълни задълженията си, дори ако насрещната страна - търговецът или доставчикът, не изпълни своите задължения. Тези суми се дължи от потребителя, не за конкретно предоставени от търговеца услуги, а за възможността потребителя да упражни права, които така или иначе са му предоставени по закон. Таксите, дължими отделно от главницата и възнаградителната лихва по договор за кредит, представляват възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност или услуга и би следвало дължимостта им да е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил насрещното си задължение - да извърши дейността или да предостави услугата. Таксите, за разлика от възнаградителната лихва, не съставляват възнаграждение за кредитора и не следва да се превръщат в източник на печалба за него. Освен това от приетата по делото без възражения на страните съдебносчетоводна експертиза се установява, че с включването на възнаграждение по пакет от допълнителни услуги ГПР нараства до размер от 375,55 %, което противоречи на императивната разпоредба на чл. Предвид изложеното следва да се приеме, че договора за допълнителни услуги се явява недействителни поради противоречие с императивни правила на чл. 19, ал 4 ЗПК установени с оглед защита на потребителите.