Определение № 25357 от 11.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25357 гр. София, 11.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Цветомила Данова като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно частно гражданско дело № 20251100513509 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 - чл. 278 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл.248, ал.3, изр.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 307690/19.09.2025 г. по описа на СРС, депозирана от адв. К.Б. в качеството й на пълномощник на Л. Т. Т. – ищец по гр.д. № 31678/2024 год. по описа на СРС, ГО, 45 състав, срещу постановено по същото дело Определение № 37840/11.09.2025 год., с което е оставена без уважение молба с вх. № 145080/24.04.2025 год. подадена от жалбоподателя за допълване на Решение № 6514/11.04.2025 год. постановено по гр.д. № 31678/2024 год. по описа на СРС, ГО, 45 състав в частта за разноските.

В жалбата се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и в разрез със установената съдебна практика. Посочва, че въпреки уважената в цялост искова претенция, първия съд не е присъдил разноски по делото нито в полза на ищеца, нито за адвокатско възнаграждение. Излага доводи относно фактическата и правна сложност на делото и усилията, които следва да бъдат отделени за защита интересите на страната. Твърди, че ответника не е доказал фактите и обстоятелствата, съобразно разпределената по делото доказателствена тежест, поради което съобразно изхода на спора следва да понесе отговорност за разноски в производството. С тези аргументи моли обжалваното съдебно определение да бъде отменено, а претенцията за разноски за адвокатски хонорар в размер на 480 лева в полза на адв. Б. да бъде уважена, както и претенцията на жалбоподателя за разноски представляващи държавна такса в размер на 51,41 лева.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от „Софийска вода“ АД.

Настоящият въззивен състав, след като обсъди доводите на жалбоподателя и наличните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

1

Производството по гр.д. № 31678/2024 год. по описа на СРС, ГО, 45 състав е образувано по искова молба с вх. № 173767/03.06.2024 г. подадена от Л. Т. Т. като законен наследник на З.М.Д. до размера на ½ идеална част срещу „Софийска вода“ АД, ЕИК 130175000, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК, за признаване на установено в отношенията между страните, че Л. Т. Т. не дължи на „Софийска вода“ АД, сумата в размер на 291,53 лева, представляваща претендирани от ответника суми за доставени ВиК услуги в имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, за периода от м.06.2009г. до м.06.2011г.

В отговора в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК дружеството ответник „Софийска вода“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който по отношение на задълженията за периода 02.06.2009 год. – 30.11.2010 год. признава иска, като моли разноските за водене на делото в тази част да останат в тежест на ищеца, тъй като ответника не е станал повод за завеждане на делото в посочената част. В отговора ответника е посочил, че за периода 01.12.2010 год. – 02.06.2011 год. срещу наследодателя на ищеца З.М.Д. е издаден изпълнителен лист в полза на ответника, въз основа на който има образувано изпълнително производство. В изпълнителния лист са посочени суми, част от които са предмет на настоящото производство. В изпълнителното производство като длъжник е конституиран ищецътнаследник на починалия длъжник. В тази връзка ответника посочва, че ищеца не се е възползвал от представените от законодателя среда за защита срещу издадена срещу него заповед за защита, поради което с изтичането на срока по чл. 424 ГПК се достига до ефект, аналогичен на сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат релевирани възражения срещи дълга по исков ред, тъй като същите са преклудирани.

Така с определение от 06.12.2024 год. по реда на чл. 140, ал. 1 ГПК, първия съд е прекратил производството по делото по предявения от Л. Т. Т., като законен наследник на З.М.Д. до размера на ½ идеална част срещу „Софийска вода“ АД, ЕИК 130175000, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, в частта за сумата в размер на 81,85 лева, представляваща претендирани от ответника суми за доставени ВиК услуги в имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, за периода от 01.12.2010г. до 02.06.2011г.

С Решение № 6514/11.04.2025 год. постановено по гр.д. № 31678/2024 год. по описа на СРС, ГО, 45 състав първия съд е признал за установено в отношенията между страните, по предявения от Л. Т. Тодоров, срещу „Софийска вода” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.

124 от ГПК, че Л. Т. Т. не дължи на „Софийска вода” АД, сумата в размер на 209,69 лева, представляваща претендирани от ответника суми за доставени ВиК услуги в имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, за периода от 02.06.2009г. до 30.11.2010г.

В частта за разноските, първоинстанционният съдебен състав е посочил, че е налице предпоставките на чл. 78, ал.2 от ГПК и на ответника не следва да се възлагат разноски, независимо от изхода на спора, като са изложени подробни аргументи в тази насока.

По делото е депозирана молба с вх. № 145080/24.05.2025г. от адвокат К.И. Б., като представител на ищеца – Л. Т. Т., с която моли съда да допълни постановеното по делото решение от 11.04.2025г. в частта за разноските, като 2 присъди разноските за държавна такса на ищцата и адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева с ДДС на адвокат К.И. Б.. Изложено е в молбата, че съдът неправилно е преценил, че са налице предпоставките на чл. 78, ал.2 от ГПК, доколкото ответникът не е признал иска, а само факти с правно значение за спора.

В законоустановеният срок по реда на чл. 248, ал.2 от ГПК ответникът не е взел становище по молбата.

Така с Определение № 37840/11.09.2025 год. първия съд е оставил без уважение молба с вх. № 145080/24.04.2025 год. за допълване на Решение № 6514/11.04.2025 год. постановено по гр.д. № 31678/2024 год. по описа на СРС, ГО, 45 състав в частта за разноските.

За да достигне до този извод, първия съд е посочил, че признаването на факт с правно значение за спора удовлетворява правния интерес на ищеца и макар и изявлението да не е отправено по правилата на признание на иска, съдът следва да отчете факта на признанието на този факт и да го вземе предвид при решаване на въпроса по приложение на чл. 78, ал.2 от ГПК. На следващо място е застъпено разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство. В тази връзка първия съд посочва, че по делото е безспорно установено, че ответникът не разполага с изпълнителен титул за вземането предмет на иска, а за много малка част от него, а за вземането за която разполага производството е прекратено с определение, постановено по чл. 140 от ГПК от 06.12.2024г., съответно за процесната част не е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу ищеца, което води до приложимост на съдебната практика, съгласно която ответникът се освобождава от отговорност за разноски. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза, според първия съд е аналогична на процесния случай.

С оглед установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице с правен интерес и е насочена срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт, поради което жалбата се явява допустима.

С Тълкувателно решение (ТР) от 15.01.2019 година по тълк. д. № 6/2017 г., на ОСГТК на ВКС е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Съобразявайки изложеното в мотивите на цитираното ТР, настоящият въззивен съдебен състав приема, че съдът служебно следва да провери всички правно релевантни факти, като сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, и евентуално тези представени с частната жалба, въз основа на което да разреши въпросите, включени в предмета на производството.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК, всяка съдебна инстанция следва да присъди направените пред нея разноски за защита на страните.

Основателността на искането се обуславя от изхода на делото пред 3 съответната инстанция.

Спорният в производството въпрос е по приложението на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК указва обстоятелствата, от които съдът следва да извлече извода си за породено основание за отговорност - възприета с акта по същество позиция по съдебно предявения спор. Следователно нормата еднозначно определя като основание за отговорността необосновано от правна гледна точка предявена претенция пред съд. В тази насока именно при все, че утвърждава принципа на обезвреда на вредите, съпътстващи реализацията на съдебно признатото или отречено право, нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК отказва да го зачете, ако ответникът признае иска и с поведението си не е станал причина за иницииране на съдебното производство. Именно защото законът изисква кумулативно проявление на двата елемента от фактическия състав, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде държана сметка за самостоятелното им съществуване.

Визираното като необходимо признание на иска предполага съществуване на съдебно предявеното право. На същото обстоятелство почива и правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което и това обстоятелство не се явява съществено. Правната норма не въвежда изискване за реално удовлетворяване на претенцията. Напротив, нормата придобива смисъл единствено при разглеждането й във връзка с предходната алинея, доколкото евентуално погасеното притезание обуславя основание за отхвърляне на иска, а следователно и предполага по определение възлагане на разноските в тежест на ищеца - арг. от чл. 78, ал. 3 ГПК.

От друга страна съдебната процедура е предпоставена от наличието на спор, определяща несигурност в отношението между страните. Заявеното в съдебното производство признание на иска води до установеност в съдържанието на отношението между страните, на която основа съдът е властен да постанови решението си. Следователно, подобно развитие на процеса съответства на желаното процесуално поведение и е обективно годно да ограничи вложения ресурс, спестявайки време и произтичащите от доказателствените правила допълнителни разноски за страните.

Именно защото институтът на отговорността за разноски държи сметка 1) за изхода от спора и 2) поведението на ответника, следва да се приеме, че отговорността за разноски притежава съществените белези на деликтното правоотношение при известна специфика досежно условията за реализация на тази отговорност и нейния обем. Ищецът е в състояние да прецени дали и кога да инициира съдебно производство и как да участва в него. Законът предписва правила за развитието му, които гарантират и яснота за очаквания резултат, което прави предвидим и неговия изход.

В конкретния случай ответника изрично е признал исковата претенция за периода 02.06.2009 год. – 30.11.2010 год., в която част първия съд е приел производството за допустимо. Пълномощното приложено към отговора на исковата молба, с която ответното дружество е упълномощило юрк. Т.Ч. е валидно обвързващо съда, доколкото същата е упълномощена да извърша всички съдопроизводствени действия, с изключение отказ от иск, поради което съдът намира, че признанието на иска е валидно заявено. Следва да бъде посочено, че признанието на иска е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да 4 бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право, както правилно е сторил и първия съд, в частта, с която производството е прието за допустимо. От друга страна, доколкото с определение от 06.12.2024 год. постановено по реда на чл. 140, ал.