Определение № 1630 от 01.04.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1630 гр. Варна, 01.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско дело № 20263100500586 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба с вх. № 94991/13.11.2025 г. от „ЛЕНО“ АД, ЕИК 203217465 /с предишно наименование „ЛЕННО“ АД/, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 96, ет. 7, срещу решение №3575/13.10.2025 г. по гр.д. №16347/2023г. на ВРС, с което въззивникът е осъден да заплати на Д. С.

Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „*“ № *, ет. *, ап. *, сумата в размер на 9 328,72 € с левова равностойност 18 245,39 лв., платена без основание по сключения между страните Договор за бизнес кредит Клиентски № 8354 от 07.10.2022 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба /15.12.2023 г./ до окончателното изплащане на задължението.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано.

Поддържа се, че фактът, че кредитът е изцяло погасен чрез превод от „Ново Финанс“ ЕООД неправилно е обявен от съда за безспорен и ненуждаещ се от доказване, въпреки своевременно направеното от ответника възражение срещу доклада в тази част. Твърди, че извършеното плащане в размер на 46,000.00 лева от „Ново Финанс“ ООД на 27.02.2023 г. е постъпило по сметка на „Лено“ АД, но то не е било отнесено за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит, тъй като за дружеството не е било ясно дали със сумата се цели именно тяхното погасяване, доколкото средствата са постъпили от трето лице и техният произход не е бил изяснен, доколкото за плащането не е представена декларация по чл. 66 от ЗМИП. Това обстоятелство се извежда и от приложените от ищеца към исковата молба хартиени преписи на електронна кореспонденция между него и представител на дружеството, както и от заключението на ССЕ. Възразява се и срещу решаващия за уважаване на предявените искове извод на съда, че ищецът ЕТ „Д. 79 – Д. Д.“ се явява „потребител“ по смисъла § 1, т. 20 от ДР на ЗКНИП.

При съмнение дали една сделка е свързана със занятието на търговеца, в чл.

286, ал. 3 от ТЗ законът предвижда презумпция, че сделката е свързана с 1 неговата дейност. Тази оборима законова презумпция обръща тежестта на доказване – в тежест на отсрещната страна е да установи при условията на пълно обратно доказване, че сделката не е свързана по някакъв начин с търговската му дейност. При неуспешно доказване, презумпцията следва да се прилага и да се приеме, че между страните е налице двустранна търговска сделка. В сключения договор, който се счита за закон между страните, същите са уговорили кредитът да се отпуска с цел оборотни средства. Неведнъж в текста на договора, страните са уговорили, че ще действат с грижата на Д. търговци както при сключване на договора, така и при неговото изпълнение.

Желанието си да встъпи в правоотношението като физическо лице-търговец, Д. Д. е потвърдил и пред нотариус при сключване на договора. Регистрацията на ищеца като ЕТ непосредствено преди сключване на договора за кредит не е в състояние да разколебае презумпцията, прогласена в чл. 286, ал. 3 от ТЗ, тъй като тази регистрация очевидно е извършена от ищеца с цел да развИ. търговска дейност, с каквато цел е усвоен и кредитът. Липсата на данни за образувано предприятие на лицето като едноличен търговец, за водено счетоводство или за последващи вписвания по партидата му в търговския регистър също не следва да се тълкуват в ущърб на ответника, тъй като кредиторът, независимо кой е той, не е задължен да следи за фактическото усвояване на сумата в изпълнение на декларирана по договора цел от страна на кредитополучателя. Това са обстоятелства, които следват по време сключването на договора и на които кредиторът не е в състояние да повлияе, поради което от тях не може да се правят изводи за привидност на договора.

Още повече, че по делото няма представени никакви доказателства, че ищецът не е осъществявал търговска дейност, няма вписана Декларация по чл. 32 от Закона за счетоводството, т.е. съдът няма информация дали е образувано търговско предприятие или не. Недекларирането на приходите и разходите и неподаването на ГФО представлява неизпълнение на законово задължение, което може да бъде дерогирано само от подаването на Декларация за неизвършване на дейност. Никое лице не може да черпи облаги от неизпълнението на законовото си задължение да декларира извършването на търговска дейност. Също както и недекларирането на извършвана търговска дейност не е равнозначно на неизвършване на търговска дейност, както неправилно е приел съдът. Твърденията, че заемът е усвоен по лична сметка и за лични нужди, са неотносими към наличието на потребителско качество у ищеца, тъй като с вписването на едно лице като едноличен търговец не се създава нов правен субект, а единствено се разширява правоспособността на физическото лице чрез признаване на търговско качество на това лице. Поради това, не е и налице законово задължение регистрираният като едноличен търговец да има открита сметка в това си качество, съответно да участва в търговския оборот единствено чрез такава банкова сметка. По делото не е осъществено пълно и главно доказване от страна на ищеца, което да обори презумпцията по чл. 286, ал. 3 от ТЗ, тъй като не са представени никакви доказателства, че средствата са разходвани за цели, извън търговската дейност на лицето. Следователно неправилно съдът е формирал извод за нищожност на процесните клаузи на договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, т. е. поради противоречие със ЗКНИП, който закон се явява неприложим, в случай че ищецът не бъде приет за потребител. Поддържат се изложените в първата инстанция аргументи за валидност на клаузата на чл. 2.4., буква „е“, подточка ii от Договор за заем, уреждаща таксата (неустойката) при предсрочно погасяване, основани на нейното икономическо значение и пропуснати ползи, 2 които репарира същата, изразяващи се в лишаване на дружеството от лихвата до края на срока на договора. Въпреки че при неустойка не е необходимо да се доказват вредите, в случая ответникът е доказал, че същата е много пъти пониска от претърпените вреди, поради което няма как да е нищожна, като е цитирана съдебна практика. Като се има предвид обезщетителната и санкционна функции на неустойката, юридически и логически е напълно обосновано процесната такса/неустойка да се изчислява върху сбора на дължимите до края на срока на договора главница и лихви.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззИ.емата страна, в който се излагат доводи за правилност на обжалваното решение. Твърди се, че при условие, че задължението към ответника е погасено със заемни средства от друга финансова институция „НОВО ФИНАНС" ООД, е без значение как ответникът я е осчетоводил. Поддържа, че ответното дружество неправомерно задържа тази сума без да я осчетоводи. Макар в договора да е посочено, че е сключен с изричното участие на ЕТ "Д. 79 - Д. Д." като заемател и ищеца Д. Д. като солидарен и ипотекарен длъжник, то този факт не е определящ за качеството на страните по договора. Никъде в искането за отпускане на кредит или в самия договор не е формулирана търговската цел, за която ще бъде ползван този кредит. В тези документи не е упоменато, заемодателят да е поискал от заемателя изготвянето на бизнес план или друга обосновка за исканите средства. При сключването на договора за заем ищецът Д. Д. не е действал в рамките на търговска или професионална дейност, съответно договорът е сключен изцяло за потребителски цели. Ето защо, като солидарен длъжник по договора, ищецът има качеството на „потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. съответно спорът е потребителски.

Регистрацията на ЕТ "Д. 79 -Д. Д." е направена на 06.10.2022г., а договорът за заем е подписан на 07.10.2022г., само защото ищецът е бил задължен от ответника да се регистрира като търговец. Заемната сума е получена от Д. Д., а не от ЕТ "Д. 79-Д. Д.". Ищецът никога не е извършвал търговска дейност, няма подавани ГФО, няма подавани никакви данни за започване, спиране и извършване на търговска дейност. Поради потребителското качество на длъжника спрямо него следва да бъдат приложени текстовете на ЗЗП и ЗКНИП. Клаузата за такса за предсрочно погасяване равна на 19,5% върху стойността на всички останали вноски до края на срока на договора за заем, включващи както главница, така и бъдеща лихва, противоречи на чл. 143 ал. 2 т. 5 ЗЗП. Предоставяйки заема, „Лено“ АД предвижда получаване на гарантиран доход - възнаградителна лихва в уговорен размер на 20%. При съпоставка на неимоверно високия процент на възнаградителната лихва със санкцията за лишаване на кредитора от получаването й, таксата за предсрочно погасяване, прикрИ.ща неустойка в размер на 19,5% за всички оставащи вноски по кредита, в случая 176 броя, е несъразмерна на очакваните за заемодателя вреди. Клаузата е нищожна и поради начисляване на таксата от 19,5% и върху бъдещите възнаградителни лихви, които изобщо не са падежирали. Възнаградителните лихви представляват цена за предоставеното ползване на заетата сума, а при предсрочно погасяване на заема вземане за тях не възниква по причина, че главницата е възстановена на заемодателя. В случая целият срок на кредита е 180 месеца, а заемът е ползван само 4 месеца, т.е. длъжникът е обременен да заплаща за следващите 176 месеца такса от 19,5%, която такса начислена върху остатъчния срок, се равнява на около 72% oт размера на главницата. На основание всичко изложено по горе, клаузата на т.2.4. (е) (ii) е нищожна, поради накърняване на морала и Д.те нрави поради 3 неравностойност на престациите. Същата не е индивидуално уговорена, доколкото е изготвена предварително от финансовата институция, а ищецът не е имал възможност да влияе върху нейното съдържание. Разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП възлага в тежест на търговеца или доставчика да установи твърдението си, че определено условие от договора е индивидуално уговорено. Това в случая не е сторено. Търговецът има право на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуални разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита. Размерът на това обезщетение следва да бъде съответен на евентуалните разходи за погасяване на задължението, а не да води до неоснователно обогатяване на кредитора.

Като база за преценка на размера на това обезщетение следва да се вземат предвид разпоредбите на чл. 32, ал. 4 от ЗПК и чл. 41, ал. 2 от ЗКНИП, които предвиждат, че неговият максимален размер може да бъде до 1%. Само по изключение кредиторът може да търси и по-голямо обезщетение, ако докаже, че е претърпял загуба от предсрочното погасяване на кредита, превишаваща посочения размер.

Постъпила е и частна жалба вх. № 12902/17.02.2026г. от „ЛЕНО“ АД, ЕИК 203217465 срещу определение №1637/29.01.2026г., постановено по гр.д.

№ 16347/2023 г. на ВРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя, обективирана във въззивна жалба с вх. № 94991/13.11.2025 г. от „Лено“ АД, с искане за изменение на постановеното по делото Решение № 3575 от 13.10.2025 г. по гр.д. № 16347/2023 г. в частта за разноските.

В жалбата се твърди, че чл.38 от ЗАдв. е неприложим спрямо търговци, какъвто е ищецът. На следващото място се поддържа, че когато основанието за предоставяне на безплатна правна помощ бъде оспорено и бъдат представени доказателства, опровергаващи наличието на едно от основанията, посочени в т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗА, то тогава съдът дължи преценка дали лицето действително е материално затруднено. В случая ищецът не е представил доказателства, че е материално затруднен, поради което разноски по чл.38 ЗАдв. не се дължат. В условията на евентуалност, се твърди, че извършените фактически и правни действия от страна на процесуалния представител не обосновават фактическа и правна сложност, депозирана е една искова молба и се е провело едно открито съдебно заседание, поради което присъденото адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. Определянето на адвокатско възнаграждение вече не е обусловено от прилагане на Наредбата 1/09.07.2004г., тъй като същата предвижда като единствен критерий размера на иска, който не е показателен за неговата сложност.

Разпечатката съдържа 21 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5c7b6ac7-4f15-456e-a2b8-6c7cfef1059a