Определение № 1001 от 04.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1001 гр. София, 04.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Емилия Донкова

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20248002101861 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 172 от 20.02.2024г. по гр.д. № 2499/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 279 от 22.06.2023г. по гр. д. № 350/2021г. на Пернишки окръжен съд, в частта, с която Д. А. Т. е осъдена да заплати на основание чл. 52, вр. чл. 45 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на С. Б. Д. и на К. Б. Т. /правоприемници на починалата първоначална ищца М. Й. И. / по 1/2 реална част на всеки един от тях следните суми:

- от общата сума от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и уплаха, в резултат на инцидент, настъпил на 16.10.2020 г. и причинен от ответника, ведно със законната лихва от деня на увреждането 16.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, - от общата сума от 4 020 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - направени разходи за заплащане на месечна такса за срок от шест месеца за престой в „Дом за стари хора Б.“, в резултат на инцидента, настъпил на 16.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на плащането на всяка вноска, считано от 30.11.2020 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда - 10.06.2021 година, в общ размер на 127,87 лева.

Решението на Окръжен съд – Перник в неговата отхвърлителна част за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 30 000лв до претендираните 50 000лв е влязло в сила, като необжалвано.

Касационната жалба е подадена от ответника по иска Д. А. Т. чрез пълномощник адв. Г. Б..

Жалбоподателят моли решението да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и на основание чл.280, ал.2 от ГПК като очевидно неправилно.

Поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с установената практика на 1

ВКС по приложението на чл.12 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК , както и относно прилагането на чл.52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Оспорва уваженият размер на обезщетението за неимуществени вреди, като се твърди, че същият е завишен по размер от съда и несъответстващ на принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД и е източник на неоснователно обогатяване. Поддържа, че решението не е мотивирано, че съдът не е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, не се е произнесъл по доводи, развити във въззивната жалба. Поддържа, че по делото няма данни конституираният втори ищец К. Т. да е търпял вреди или да е полагал грижи за пострадалата наследодателка. Поддържа, че не е ясно как като ищци са конституирани децата на пострадалата за вреди, които е понесла тяхната майка, а не те. Счита, че този извод на съда е немотивиран. Оспорва, че определеното по размер обезщетение е завишено, както и че съдът не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Поддържа, че съдът не е съобразил, че пострадалата не се е грижила за себе си, не е предприела нужното лечение , с което е съпричинила своето страдание. Поддържа още, че мотивите на първоинстанционния съд са противоречиви, а въззивния съд е пренебрегнал това. Поддържа, че искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е изцяло недоказан, а за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди- уважен в силно завишен размер. Твърди се, че справедливото обезщетяване на всички вреди предполага преценка на всички обстоятелства - съпричиняването от пострадалата /и нейните наследници/, възрастта й - род. 1930г. и факта, че пострадалата вече е починала, а като ищци са конституирани нейните дъщеря и син, които претендират неимуществени вреди, които те не са понесли. Моли въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд или касационната инстанция да постанови ново решение, с което да отхвърли иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди и да присъди обезщетение за неимуществени вреди в справедлив размер.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Поставени са следните въпроси:

1/ задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи собствени мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля и да обсъди доводите на страните по предмета на спора с оглед нормите на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. Следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи следва ли да са обосновани;

2/ длъжен ли е въззивния съд да обсъди отново и изцяло установените факти по делото и събраните доказателства в тяхната съвкупност;

3/ допустимо ли е присъждане на завишено обезщетение за неимуществени вреди на практика;

4/ при определяне на обезщетение следва ли да се вземе предвид периода, за който се претендира обезщетението и какви болки и страдания е изтърпяла ищцата, свидетелските 2 показания и представените по делото доказателства.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практика на Върховния касационен съд - решение № 30/13.04.2020г. по гр.д. № 2378/2019г. на ВКС, IV г.о; решение № 37/30.03.2020г. по т.д. № 2206/2018г. на ВКС, II т.о.; решение № 93/10.06.2021г. по гр.д. № 3057/2020г. на ВКС, III г.о.; ППВС № 4/68, както и решение № 43/11.06.2021г. по гр.д.

№1772/2020г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. №1241/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 60085/18.06.2021г. по гр.д. № 3620/2020г. на ВКС, I г.о.; решение № 60126/21.01.2022г. по гр.д. № 4044/2020г. на ВКС, I г.о.; ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;

Постановление № 1/1985г. на Пленума на ВС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о.; решение № 92/06.11.2019г. по т.д. № 2100/2018г. на ВКС, I т.о.; решение № 69/20.03.2014г. по гр.д. № 6690/2013г. на ВКС, I г.о.; решение № 87/02.07.2013г. по гр.д. № 829/2012г. на ВКС, I г.о.; решение № 115/30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ВКС, II т.о.; решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ВКС, IV г.о; ППВС №1/1953г. и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба С. Б. Д. и К. Б. Т., не изразяват становище.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Окръжен съд- Перник е бил сезиран с искова молба от М. И. против Д. Т. за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на деликтно основание.

След предявяването на исковете ищцата М. И. е починала на 03.09.2021г и като нейни правоприемници в процеса са конституирани наследниците й по закон С. Д. и К. Т..

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по обвързващ съда и страните начин със споразумение, одобрено от съда по НОХД № 29/ 2021 г. по описа на Районен съд-Брезник е установено, че Д. А. Т. на 16.10.2020 г. в [населено място], общ Б., чрез нанасяне на удар с ръка в областта на гърба, е причинила средна телесна повреда на М.

Й. И., изразяваща се в трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок от повече от 30 дни, а именно пертрохантерно счупване на лявата бедрена кост. Съдът е посочил, че това споразумение, на основание чл. 383, ал. 1 НПК има последиците на влязла в сила присъда и според чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е от изслушаната СМЕ, че непосредствено след инцидента първоначалната ищца е била откарана в ЦСМП- Брезник, след това и в СПО МБАЛ „Рахила Ангелова“ Перник, където не е било установено счупване, поради оплаквания на ищцата в областта на глезена и коляното. Приел е за установено, че на 19.10.2020г. М. И. е била прегледана от съдебен лекар, който е констатирал невъзможна самостоятелна походка, болка в областта на лява тазобедрена става и на глезенните стави. На 02.11.2020г. са били извършени рентгенови изследвания на лява тазобедрена област с данни за счупване на лявата бедрена кост в областта на трохантерния масив. На 30.11.2020г. първоначалната ищцата е била консултирана с ортопед-травматолог и 3 настанена в „Дом за стари хора Брезник“ ЕООД, където пребивавала до края на м.май 2021г.

С решение на ТЕЛК № 3900 от 02.12.2020г. ищцата е получила 100% ТНР с чужда помощ.

На 02.09.2021г. е постъпила в неврологично отделение на МБАЛ „Рахила Ангелова“ в тежко общо състояние, след мозъчен инфаркт и на 03.09.2021 г. е починала. Съдът е приел за установено от приетата пред първоинстанционния съд СМЕ, неоспорена от страните, че през периода на възстановяване ищцата е търпяла болки и страдания, като първите два месеца, болките са били с по-интензивен характер. Съдът е приел, че събраните свидетелски показания по делото установяват, че в резултат на инцидента, претърпян от М. през месец октомври 2020г., същата се е обездвижила трайно, като преди това се е намирала в добро здраве, била подвижна и се обслужвала сама. След деянието М. изпитвала силни и продължителни болки и страдания, не можела сама да се грижи за себе си и да се придвижва, нуждаела се от постоянни грижи от медицински, битов и хигиенен характер, които й били оказвани от нейните деца – С. и К., често помагала и св. С., трябвало е да я повдигат, преобличат, носят до тоалетната, извеждат на двора на слънце. Това продължило около три месеца, след което С. се разболяла от коронавирус и това наложило да настянат М. за около 7-8 месеца в дома за стари хора в [населено място], където й оказвали компетентна и адекватна помощ и грижи. С. плащала таксите за дома, които били средно около 600 – 800 лева на месец. Поради финансова невъзможност да ги покриват, децата й я взели обратно вкъщи, като я водели на лекари в София, Б. и П., но М. не можела да се раздвижи и състоянието й се влошавало постепенно. Медиците им казали, че тя няма да може да проходи отново, тъй като тазът й бил пукнат, трябвало да се оперира и да й се поставят пирони, но не се знаело дали ще оцелее по време и/или след интервенцията, с оглед възрастта й. Скоро след това починала в болница.

Съдът е приел още за доказани направените от първоначалната ищца разходи за социални услуги в периода, през които М. е била настанета в дом за стари хора в размер на 4010лв въз основа на представени по делото квитанции и изслушана и неоспорена ССчЕ.

При формиране на решаващата си воля въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с установените претърпени от М. И. неимуществени вреди. Отчел е, че към датата на деликта 16.10.2020г., ищцата е била на 90 години и е претърпяла изключително тежко за тази възраст увреждане пертрохантерно счупване на лява тазобедрена става, което е довело до пълна липса на самостоятелна походка и 100% трудова неработоспособност, зависимост изцяло от чужда помощ, обслужване само на легло /принудително легнало положение/, вследствие на залежаването си е получила декубитуси в областта на сакрума и двата глутеуса, което е установено от приетата по делото медицинска документация. Съобразил е, че това състояние е продължило почти 11 месеца, до смъртта на ищцата. Намерил е, че определеното обезщетение от 30 000лв. не е прекомерно, нито завишено.

За неоснователни е приел и възраженията на ответницата за недължимост на претендираните имуществени вреди, както поради неоснователност, така и поради недоказаност.Намерил е, че заплатените такси за престоя на ищцата в дом за стари хора, се намират в пряка причинна връзка с причиненото й увреждане. Установил е, че в пряка 4 причинна връзка от ПТП, ищцата М. е била инвалидизирана с определена 100% т.н.р. с чужда помощ, както и че от момента на инцидента 16.10.2020г. и до деня на смъртта си 03.09.2021г., същата е била непрекъснато на легло, с невъзможност да се обслужва самостоятелно за елементарни битови нужди, като е била напълно зависима от чужда помощ, от която се нуждаела всекидневно. Тези грижи тя е получавала в дома на дъщеря си, а в периодите, в които това е било невъзможно, включително и поради заболяване на дъщеря й, същата е била настанена в дома за стари хора, където за ищцата са били полагани необходимите грижи. Поради изложеното е приел, че искът за имуществени вреди е доказан главно и пълно, а по размер съобразно неоспорените от ответницата писмени доказателства и заключение на приетата по делото ССчЕ и възлиза на сумата от 4 020 лв., а законната лихва върху всяка една платена сума по приходните касови ордери от плащането до датата на завеждане на исковата молба-10.06.2021г. е в общ размер на 127,87 лв.