Решение № 177 от 20.04.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

И. П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от И. П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20261800500026 по описа за 2026 година

С Решение № 2133/10.02.2025г., постановено по гр.д. № 64009/2024г. на Софийския районен съд, е отхвърлен искът на С. А. Д. с ЕГН ********** с правна квалификация чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждане на ответника Софийски градски съд да заплати на ищеца сумата от 20 000 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 10.11.2023 г. до 28.10.2024 г., в резултат на допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз чрез неразглеждане на подадена жалба по чл. 416, ал. 8 от НПК с вх. № 290286/10.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска (29.10.2024 г.) до окончателното изплащане на сумата.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на С. А. Д. срещу горното решение, което жалбоподателят счита за неправилно и необосновано, както и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че решението било постановено преди да е изчерпана процедурата по чл. 151, ал. 1 от ГПК въпреки желанието на страната да упражни лично процесуалните си права, а не само чрез упълномощен процесуален представител, каквото право има, а ролята на упълномощения адвокат била само да осъществява правна помощ, без да замества ищеца в личните му процесуални права. Развива съображения, че протоколът от съдебното заседание е основен съдебен документ и има важно значение в процеса. Счита, че постановяването на обжалваното решение преди да е изчерпана процедурата по поправка и допълване на протокола е недопустимо.

Излага съображения и за неговата неправилност. Оспорва извода на съда, че 1 жалба с вх. № 290286 от 10.11.2023 г. е процесуално действие, което не преследва легитимен интерес и представлява злоупотреба с право. Намира, че отправянето на нова жалба по чл. 416, ал. 8 от НПК след предходна такава е изцяло допустимо действие при наличието на нови обстоятелства, каквото е изминалият времеви период, в който жалбоподателят търпи наказание, приведено в изпълнение без правно основание. Твърди, че изминалият период от време е винаги ново основание, както това е възприето и при производствата за мерките за неотклонение. Оспорва извода на СРС, че оплакванията му са „несериозни”, и го квалифиира като нарушение на Кодекса за етично поведение на българските магистрати. Счита за неоснователни мотивите на съдебното решение, че наличието на съществени процесуални нарушения било изследвано в триинстанционното наказателно производство. Поставя риторичен въпрос, коя инстанция е проверила допуснатите съществени процесуални нарушения от страна на ВКС.

Подчертава, че в случая не се касае за оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения и за неправилност на присъдата, а за оплаквания за нищожност на осъдителната присъда, и счита, че няма пречка, в производството по чл. 416, ал. 8 от НПК да се позове на нищожността.

Изразява съмнение в безпристрастността на съдията-докладчик, с оглед цитираната съдебна практика и теоретични постановки в обжалваното решение. Счита, че съдия Галина Захарова - тогава председател на САС, е разгледала делото, без да има право да го прави, а е следвало да се отведе, защото е била предубедена като съдия, който се е произнасял по МНО. Излага съображения, че участието на съдия, за когото е било налице основание за отвод, прави незаконен съдебния състав, а издаденото съдебно решение нищожно. Сочи основания за незаконен състав и в касационната инстанция.

Твърди, че в производството пред САС и ВКС С. Д. и защитникът му многократно са правили искания за поправка на съдебните протоколи по чл.

311 от НПК, но същите не са били разглеждани. Не били разгледана и неговата жалба, като нито един от посочените в нея аргументи не е бил обсъден и взет предвид. Така не му било позволено да упражни основното си право на защита в наказателния процес. Така били нарушени разпоредби на правото на ЕС, а именно: чл. 6, чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС; чл. 5, ал. 4, чл. 6, ал. 2 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС; чл. 2, чл. 9, ал. 4 от Международния пакт за граждански и политически права на ООН; чл. 2 от Договора за ЕС; чл. 67 от Договора за функциониране на ЕС, както и чл. 2, чл. 6, чл. 9 и чл. 10 от Директива 2016/343 на ЕС. Моли съда обезсили, респ. да отмени изцяло обжалваното Решение № 2133 от 10.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 64009/2024 г. по описа на СРС, като върне делото на друг състав на СРС, респ. постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от Софийския градски съд, който счита въззивната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение. Счита, че обжалваният съдебен акт е правилен - постановен е в съответствие с материалния закон, не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, а фактическите и правни изводи на съда почиват на доказателствения материал по делото и приложимото право. Намира, че изложените от жалбоподателя аргументи за неправилност на първоинстанционния акт са 2 ирелевантни към основанията, установени с чл. 270 - чл. 271 от ГПК, тъй като се отнасят до присъдата, постановена по НОХД № 2262/2005 г. на СГС.

Споделя изводите на първоинстанционния съд. Моли съда да потвърдите Решение № 2133 от 10.02.2025 г. по гр.д.№ 64009 от 2024 г. на СРС, с което е отхвърлен предявения срещу СГС иск като неоснователен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Оспорва искането за присъждане на разноски, направено от въззивника- ищец като недоказано, а при условията на евентуалност и - по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Подадена е и частна жалба от С. А. Д. срещу Определение №16876 от 10.04.2025 г., постановено по гр.д.№ 64009/2024 г. по описа на СРС, с което на основание чл. 248 от ГПК е допълнено първоинстанционното решение по делото в частта за разноските, като Д. е осъден да заплати 100 лв. на Софийски градски съд - разноски за процесуално представителство на осн. чл.

78, ал. 3 ГПК. Намира това определение за недопустимо, респ. неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че с него неправилно е приложен законът. Развива съображения, че нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК предвижда присъждане на разноски при процесуално представителство на ответника от юрисконсулт, а в случая ответникът е бил представляван по делото от съдебен помощник. Изтъква освен това, че разпоредбата на чл. 80 от ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски, няма право да иска изменение на решението в частта за разноските, ако не е представила списък на разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба, с който ответникът по нея я счита за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Оспорва довода, че не бил представил списък на разноски по чл. 80 от ГПК. Изтъква, че списък е приложен към депозирания писмен отговор на исковата молба. Акцентира и върху това, че с уважената молба по чл. 248, ал.

1 от ГПК е поискано допълване на постановеното по делото Решение, а не неговото изменение, като на основание т. 8 от Тълкувателно Решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС „Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 от ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част“. Изразява и несъгласие с довода на жалбоподателя, че неправилно били присъдени разноски на ответника, тъй като е представляван от съдебен помощник, а не от юрисконсулт. Цитира съдебна практика, съгласно която от значение е не наименованието на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чиито е служител е. Моли съда да остави без уважение частната жалба и да потвърди обжалваното Определение № 16876 от 10.04.2025 г. по гр.д.№ 64009/2024 г. на СРС.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява, не се представлява и не изразява становище по спора.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се явява, не се представлява и не изразява становище по спора. От процесуалния му представител е постъпила молба с която оспорва жалбата и поддържа 3 отговора.

Представителят на Софийската окръжна прокуратура счита, че жалбата е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявеното искане.

Неоснователно жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо поради постановяването му преди изчерпване на процедурата по чл. 151, ал. 1 от ГПК. Видно от данните по делото, такава процедура не е била инициирана, поради което няма основание да се приеме, че обжалваното решение е постановено преди приключването й.

ІІI. По същество

1. По въззивната жалба

Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените в обжалваното решение мотиви (вкл. по въпросите за идентичност на подадената жалба по чл. 416, ал. 8 от НПК и за злоупотреба с право) и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК, без да е необходимо да ги възпроизвежда като свои.

В допълнение, както и в отговор на наведените с жалбата доводи, съдът намира следното.

В исковата си молба ищецът е заявил, че е претърпял вреди от действие на СГС, с което са нарушени негови права, защитавани от Закона за съдебната власт, Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и Хартата на основните права на Европейския съюз, като сочи конкретни 4 разпоредби от тях. Следва да се има предвид, обаче, че основание на иска по чл. 2в от ЗОДОВ може да бъде само достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, но не и на националното право. Поради това, евентуално нарушение на национални правни норми от ЗСВ не би било годно основание за уважаване на този иск. Също така, КЗПЧОС не е част от правото на ЕС, доколкото Съюзът все още не се е присъединил към нея, поради което, дори да се констатира нарушение на нейни разпоредби, то ще бъде несъставомерно по чл. 2в от ЗОДОВ, а с това - и негодно правно основание на този иск. Аналогичен е случаят и с ХОПЕС, тъй като, съгласно чл. 51, ал. 1 от нея, ако релевираните действия на ответника се основават на вътрешното законодателство, а не на прилагане на съюзна правна норма, ХОПЕС е неприложима. В случая ищецът е посочил само бланкетно разпоредби от Хартата, без да заяви изрично, дали ответникът е прилагал именно тях или националното право при извършване на релевираното вредоносно действие, а това изключва и ХОПЕС като възможно основание на иска по чл. 2в от ЗОДОВ (арг. от Определение № 40 от 12.01.2023 г. на ВКС по к.ч.гр.д. № 4870/2022г.). Поради това настоящият съдебен състав намира, че дори да се установи нарушение на посочените от ищеца разпоредби от ЗСВ, КЗПЧОС и ХОПЕС, то не би било валидно основание за уважаване на иск по чл. 2в от ЗОДОВ. Съответно, предявеният от Д. иск е неоснователен дори само на тези принципни основания.