Акт № 177 от 30.10.2026, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. гр.Мадан, 30.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20265430100636 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от И. К. В. против *******“ ***, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати на ищеца на сумата от 410,00 евро /след допуснато изменение на иск в с.з./, представляваща недължимо платени лихва и неустойка по Договор за паричен заем № ****** от *****, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на ****** между страните по делото е сключен Договор за паричен заем № *****, по силата на който заемодателят „********” *** предоставил на ищцата заем в размер на 1000,00 (хиляда) лева при следните условия: 1. Размер на отпуснатия заем: 1000,00 лева; 2.

Размер на погасителна вноска: 119,64 лв.; 3. Ден на плащане: 14-то число; 4.

Вид вноска: месечна; 5. ГПР: 49,204 %; 6. Брой вноски: 10;7. Месечен лихвен процент: 3,400%;8. Дата на първо плащане: 14.07.2019г.;9. Обезпечение: Да /посочено в чл.6 по-долу/; 10. Дата на последно плащане: 14.04.2020 г.;11.

Такса за усвояване: няма;12. Обща сума за плащане: 1196,37 лв.. На основание чл. 8 от договора е начислена неустойка в размер на 733,63 лева за неизпълнение на задължението на ищцата в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, което отговаря на условията, посочени в чл. 10 ал.1 от общите условия към договора за заем. Ищцата счита, че клаузата за заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение след сключване на договора за кредит, е нищожна, като сочи, че основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на 1 кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. Твърди, че в процесния договор за паричен заем е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора, като неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на 733,63 лева, която е почти равна на размера на отпуснатата сума. Посочва, че при преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на TP № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване.

Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер, надвишаващ заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение - да върне на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем.

Ищцата сочи, че обезпечението в случая има цел, различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка, като в този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД. Ето защо ищцата счита, че уговорката между страните за заплащане на неустойка, тъй като не преследва заложените й функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Твърди също, че клаузата на чл. 6 от процесния договор е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и нищожна на основание чл. 146, ал.

1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Счита, че същата е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи.

Ищцата сочи също, че размерът на неустойката не е взет предвид от заемодателят при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, като ако това беше направено, то ГПР би надхвърлил посочения в договора за заем и би надвишил прага по чл.19 ал.4 ЗПК (петкратния размер на законната лихва). Неустойката е нищожна и на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, тъй като за да 2 възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит.

Твърди, че според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба, като в т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Счита, че по изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК, като последиците от тази недействителност са посочени в чл. 23 от ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ищцата твърди, че в изпълнение на договора за потребителски кредит е заплатила на кредитора сумата от 1930,00 лева, равняваща се на 986,79 евро.

Поради недействителността на договора за заем за нея е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която получила по него – 1000,00 лева, а не на лихви и други разходи. Разликата между заплатената сума от 1930,00 лева до дължимата от 1000,00 лева в размер на 930,00 лева, или 475,50 евро, е платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. По изложените съображения ищцата моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „********“ ***, с който взема становище за неоснователност на предявения иск.

Ответникът не оспорва, че между страните е съществувало 3 облигационно правоотношение по договор за паричен заем, индивидуализиран в исковата молба. Оспорва твърденията, че ответникът дължи връщане на сумата 475,00 евро като недължимо платени лихва и неустойка; че е налице изцяло недействителен договор; че ищецът с заплатил на ответника сума над чистача стойност на кредита в претендиралия размер, както и твърдението, че предявената претенция не е погасена по давност.

Оспорва също твърденията в които се поддържа, че: всички суми над 1000 лв. са платени при начална липса на основание; договорът е изцяло недействителен; ищецът е заплатил общо 1 930,00 лв. именно по процесния договор; претендираната разлика от 930.00 лв., респ. 475.50 евро, е изцяло и безусловно недължима.

Твърди, че ищецът носи доказателствената тежест да установи плащанията, техния размер, датите на извършването им и конкретното им отнасяне по процесния договор, както и правопораждащите факти, от които извежда твърдяната недвижимост. Ответникът прави възражение за погасяване по давност на предявения иск, като сочи, че предявеният иск е по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и за такова вземане е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая процесното правоотношение е било прекратено на 13.12.2019г., като най-късно от тази дата ищецът е могъл да претендира връщане на сумите, които счита за недължимо платени, поради което петгодишната давност е изтекла на 3.12.2024 г., а исковата молба е подадена па 03.08.2026 г., тоест след изтичане на петгодишния давностен срок. В този смисъл цитира практиката на ВКС /Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Определение № 1524 от 21.05.2025 г. на В КС по т. д. № 1218/2023 г., II т. о., ТК и Определение № 2272 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1010/2025 г., II т. о., ТК. При условията на евентуалност, ако съдът приеме за начален момент 13.12.2019 г., ответникът прави възражение, че са погасени по давност всички отделни претенции за плащания, извършени повече от пет години преди датата на предявяване на иска, а именно преди 03.08.2021 г., съобразно разясненията в Определение № 1524 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1218/2023 г., II т. о., ТК, и Решение № 100 от 20.06.2011 г. па ВКС по т. д. № 194/2010 г.. II т. о., ТК.

Ответникът оспорва изводите, че само поради твърдяната нищожност на определена договорна клауза автоматично е налице изцяло основателна претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в претендиралия размер. Сочи, че дори да се приеме, че отделна клауза е недействителна, то това не освобождава ищеца от задължението - да установи точно какви суми е платил, на кои дати, по кое именно задължение, каква част от тях счита за недължимо платена, по какъв начин е формиран предявеният размер. Посочва, че следва да се има предвид и че в исковата молба са наведени множество алтернативни правни твърдения - за нищожност на отделна неустоечна клауза, за неравноправност, за заобикаляне на закона, както и за недействителност на целия договор, като счита, че тези твърдения не могат да заместят доказването на конкретния размер на евентуално недължимо платената сума. Счита, че при липса на надлежни платежни документи, извлечения или други годни доказателства за всяко отделно плащане, размерът на иска е недоказан. Прави възражение 4 срещу искането на ищеца по чл. 190, ал. 1 ГПК в частта, в която се иска ответникът да представи документи –справка- извлечение за всички плащания, като твърди, че в настоящия случай, документите, чието представяне се иска се намират във владение на ищеца, тъй като всички договори за кредит, които ответното дружество сключва, се изготвят и подписват в два еднообразни екземпляра по един за всяка от страните по него, като след подписване на договора от двете страни един екземпляр от договора за кредит, общите условия и погасителния план, се предоставя на заемателя, а другия остава у заемодателя. С оглед на това, че в настоящия процес ищецът черпи права от процесния договор за кредит и с оглед разпоредбите на ГПК по отношение доказателствената тежест чл.8, ал.2, чл.127, ад.2, чл.154, ал. 1 от ГПК на страните в процеса, ответникът счита, че именно ищецът следва да бъде задължен да предостави по настоящото дело процесния договор за креди т, екземпляр от който е предоставен на ищеца при сключване на договора и следва да се намира у него. Предвид гореизложеното ответникът моли да бъде отхвърлено искането на ищеца като процесуално недопустимо, тъй като не са налице предпоставките на чл. 190 ГПК. Ответникът представя Заповед № ******/*****на управителя на „********“ *** и извлечение към нея относно унищожаване на архив, в това число и документите по процесния договор. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска като погасен по давност, при условията на евентуалност за отхвърляне на иска като неоснователен и недоказан по основание и размер.

Разпечатката съдържа 27 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5c691c8b-0752-4a99-b2b5-50dbb63c67ef