Решение № 173 от 06.02.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. Пловдив, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско дело № 20235300503080 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано e по въззивна жалба от „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК ***** против Решение № 3549/01.08.2023г., постановено по г. д. № 17070/2022г. по описа на Районен съд Пловдив. Изложени са оплаквания за частична недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение.

Жалбоподателят счита, че атакуваният акт е недопустим в частта, с която договорът е обявен за нищожен поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Сочи, че с уважаване на иска за обявяване на нищожност на едно от основанията по чл.26 ЗЗД, съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и следва да ги остави без разглеждане. Възразява се срещу извода, че договорът за гаранция е част от договора за кредит, поради което се прилага ЗПК. Твърди се игнориране на представени от ответника писмени доказателства. Искането към въззивния съд е да се обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в частта, с която договорът е обявен за нищожен поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави и отмяна на същото като неправилно в 1 частта, с която е прието, че договорът е нищожен поради противоречие със закона. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Ответникът по жалбата Г. С. Г., ЕГН: **********, заявява становище за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, окръжният съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в рамките на заявените във въззивната жалба доводи.

При въззивната проверка за нарушение на императивни материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата правилност по изложените в жалбата оплаквания Пловдивски окръжен съд намира следното:

Производството е образувано по искова молба от Г. С. Г., против против „Кредит Гарант БГ“ ООД, с която е предявен установителен иск, с правно основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 26 , ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за предоставяне на гаранция с № 1449307783 от 14.10.2022 г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Претендират се разноски.

Ответникът оспорва твърденията за нищожност на процесния договор, във връзка с което излага подробни съображения. Настоява за отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Претендира присъждане на разноски.

2

С постановеното по спора Решение № 3549/01.08.2023г., постановено по г. д. № 17070/2022г. по описа на Районен съд Пловдив, първостепенният съд е приел исковете за основателни.

Пред настоящата инстанция не се повдига спор относно установените от РС обстоятелства, както следва:

По делото не е спорно, а и от събраните писмени доказателства се установява, че между ищеца Г. С. Г. и дружеството „Неткредит“ ООД е сключен

Договор за потребителски кредит

№

202210140428580059/14.10.2022г.

Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на чл.4, ал.

3 в деня на сключване на договора за кредит, ищцът е сключил с ответника "Кредит Гарант БГ" ООД, договор за предоставяне на гаранция № 1449307783 от 14.10.2022г. В чл. 1, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция е постигнато съгласие ответникът, в качеството си на гарант да издаде гаранция в полза на "Нет Кредит" ООД за сума в размер на 444 лева, като за целта ищецът следва да заплаща в полза на ответника месечно възнаграждение в размер от 62 лева. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция дължимото по него възнаграждение за гаранта се изплаща заедно с погасителните вноски по Договора за потребителски кредит, съобразно уговорения в него погасителен план, като според, ал.5 гарантът заявява, че плащанията на суми по договора за гаранция към "Неткредит" ООД, ще се считат за валидно плащане към "Кредит Гарант БГ" ООД.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира, че въпреки че договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално да представляват самостоятелни договори, то двата договора са функционално свързани. Видно от съдържанието им, договорът за гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във връзка с договора за кредит и обезпечава вземането на кредитодателя и е сключен в негова полза, т.е. договорът за гаранция не може да бъде сключен самостоятелно, защото има обусловено от договора за кредит значение и правата и задълженията по него са свързани с тези по договора за кредит. Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за 3 договора за гаранция също ще са приложими общите правила на ЗЗД, както и тези на ЗПК и ЗЗП. Няма пречка съдът да констатира пороци на договор (за кредита), сключен с трето, неучастващо в производството лице, доколкото това рефлектира върху спорното правоотношение по договора за гаранцията, без да се произнася с диспозитив /и без формиране на сила на пресъдено нещо/, тъй като не е сезиран изрично с такъв иск. Тук важи изцяло нормата на чл. 145 от ЗЗП, съгласно която неравноправната клауза в договор се преценява, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани със сключване на договора, към датата на сключването и всички клаузи, не само на конкретния договор, а и на друг договор, от който той зависи.

От договора за гаранция е видно, че възнаграждението, дължимо от наредителя Г. Г. не постъпва в патримониума на гаранта "Кредит гарант" ООД, а е уговорено като част от погасителната вноска, която кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя "Неткредит" ООД по сметки, които са идентични с посочените в договора за потребителски кредит.

Нещо повече уговорено е в чл. 4 от договора за гаранция, че дължимото месечно възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 372 лв. следва да се заплати на падежа, посочен в погасителния план по догова за потребителски кредит и по посочените от "Кредит гарант БГ" ООД банкови сметки или като се преведе по сметка на кредитодателя "Неткредит" ООД в избран от него офис на Изипей АД, а за основание да се посочи ЕГН на кредитополучателя-наредител. Уговорено е, че дължимите по договора за гаранция плащания ще бъдат събирани от кредитодателя "Неткредит" ООД за сметка на гаранта "Кредит Гарант БГ" ООД, както и че плащането на дължими по този договор суми на "Неткредит" ООД, ще се считат за валидно плащане към "Кредит гарант БГ" ООД, а в случай на частично плащане, първо се погасяват задълженията към "Кредит гарант БГ" ООД и след това задълженията към "Неткредит" ООД. Така чрез сключването на договора за гаранция се цели заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, доколкото в договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на "Неткредит" ООД. Цели се оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено 4 по друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В самия договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 43, 67%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, същият обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, сключен от ищеца с "Кредит гарант" ООД, което се включва в общите разходи по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Договорът за гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във връзка с договора за потребителски кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключен в негова полза) и се явява част от общите разходи по кредита по см. на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК, което води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение на кредитора /без всякаква друга възможна алтернатива/ в срок до края на следващия ден чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата в размер на 444лв., сключване на договора за предоставяне на гаранция в деня на сключване на договора за потребителски кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за издаване на гаранцията ведно с основното задължение по кредита. Сумата, която представлява възнаграждението на гаранта по договор за гаранция е определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включване на възнаграждение от договора за гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за кредит. По този начин освен заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се стига и до нарушение и на чл. 143, ал. 2, т 5 ЗЗП, което е довело до необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. Видно от договора за гаранция, размерът и падежът на погасителните вноски по договора за кредит, задължението за плащанията и по двете е на едни и същи дати. Именно по тази причина възнагражденията по договора за гаранция са възнаграждения и по договора за кредит, които съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да се включат в 5

ГПР, но това не е направено в нарушение на закона. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.

Настоящата инстанция намира основание за противоречие на договора за гаранция и с чл. 33, ал. 1 и, ал. 2 от ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, като така сключеният договор за предоставяне на гаранция противоречи на закона. От договора за кредит е видно, че предоставянето на гаранция е предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение на задължението по сключения договор за гаранция е видно, че то се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения в договора за потребителски кредит погасителен план.

На следващо място, от начина по който е въведено в договора за кредит задължение за кредитополучателя за предоставяне на кредитора гаранция по кредита - осигуряване на банкова гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция в срок до края на следващия ден от сключване на договора, следва, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения, защото е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения. В договора за кредит са поставени на практика задължения за ответника за обезпечения на вземането, което автоматично води до сключването на допълнителна сделка по договор за гаранция. Изискването за обезпечение в малък срок е и злоупотреба с лошото финансово състояние на потребителя, който очевидно има нужда от средствата. Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК, за което са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК), в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, и едва след анализа й да прецени дали да предостави кредита. С въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване задължението си с предоставяне на гаранция се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като възмездността на договора за гаранция прехвърля върху 6 кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранцията цели да се заобиколи забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат и ако не стори това, дългът му нараства. Така с чл. 6, ал.