Решение № 3245 от 26.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3245 гр. Пловдив, 26.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330113650 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. Б., ЕГН: **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение е недействителна, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1220, 69 лева /размерът на иска увеличен в с.з. от 22.05.2025г./ , представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителната клауза на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № ** г., в периода 21.08.2023 г. – 31.07.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищцата твърди, че на *** г. сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит по силата на който й била предоставена в заем сумата от 1400 лева. Съгласно чл. 5 от договора следвало същият да бъде обезпечен с едно от изрично посочените в него обезпечения, като съгласно чл. 11 от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение 1 от страна на ищцата същата дължала на ответника неустойка в размер на 1220,69 лева. Излага подробни съображения за недействителност на клауза на чл. 11 от договора.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, в който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове. Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР по договора за кредит. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По делото не е спорно, а и от събраните доказателствени материали се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит с № *** г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 1400 лева, при ГЛП от 44, 5 % и ГПР в размер на 54, 36 %.

Съгласно чл. 5 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:

1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 11 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 1220, 69 лева, ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие 2 изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 54, 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формиране на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 982, 93 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 11 от Договора „неустойка” в размер от 1220, 69 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От недействителността на целия договор следва и недействителност на клаузата на чл. 11 о т същия, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 1220, 69 лева.

3

Видно от заключението на ВЛ К. по ССчЕ, което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено, ищцата е заплатила в полза на ответното дружество по клаузата за неустойка сумата от 1220, 69 лева, поради което предявените искове са основателни и ще се уважат.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, но такива не са направени, доколкото ищецът е бил освободен от такси и разноски по делото.

Ще се осъди ответникът да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС – Пловдив сумата от 100 лева, представляваща държавна такса в производството.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ЕАД Е. И. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение – договор за потребителски кредит, като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на клаузата на неустойка от сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумите от страна на ответника, ще се доведе до уважаване и на двете претенции.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И., съдът съобрази изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото са провеждани няколко на брой съдебни заседания, които са ангажирали време на адвоката, намери, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. следва да се определи възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. И. Б., ЕГН:

********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, че клаузата на чл. 11 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 1220, 69 лева Е НЕДЕЙСТВИТЕЛНА, поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати на между Д. И. Б., ЕГН: ********** сумата от 1220, 69 лева /хиляда двеста и двадесет лева и шестдесет и девет стотинки/, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителната клауза на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № *** г., в периода 21.08.2023 г. – 31.07.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сумата 4 считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив сумата от 100 лева /сто лева/, представляваща държавна такса в производството.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 да заплати на ЕАД Е. И., с ЕИК: 180978004 сумата от 480 лева с ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Д. И. Б., ЕГН: ********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________ 5