Решение № 2971 от 11.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2971 гр. Пловдив, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330112843 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Х. К. Х., ЕГН: **********, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, и “Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем с № ** г. е недействителен поради противоречието му със закона; за признаване за установено в отношенията между ищеца и втория ответник “Файненшъл България” ЕООД, че сключеният помежду им Договор за предоставяне на гаранция с № ** г. е недействителен като лишен от основание, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения между ищеца и втория ответник “Файненшъл България” ЕООД Договор за предоставяне на гаранция с № ** г., предвиждаща заплащането на възнаграждение за гаранция в размер на 601,51 лева, е недействителна, поради противоречието й със закона.

Ищецът твърди, че на ** г. сключил с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД онлайн договор за паричен заем, по силата на който му била предоставена в заем сума в размер на 1000 лева. На същата дата между ищеца и втория ответник “Файненшъл България” ЕООД бил сключен и договор за предоставяне на гаранция, по силата на който ищецът дължал 1 възнаграждение за гаранция в размер на 601,51 лева. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е недействителен предвид невключване на възнаграждението за предоставяне на гаранция в размера на ГПР по кредита, а от недействителността на договора за предоставяне на паричен заем следвала и недействителността на договора за предоставяне на гаранция, доколкото същият се явявал лишен от правно основание. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноските.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК са постъпили писмени отговори на исковата молба от двамата ответниците, с които се оспорва предявения иск. Твърди се, че на ищеца е била предоставена цялата преддоговорна информация за договора за кредит и гаранция, като същият е бил запознат със съществените условия на кредита и е изразил съгласие за сключване на договора. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД признава, че в размера на ГПР по процесния договор за кредит не е включен размерът на уговореното възнаграждение за гаранция, но счита, че не следва да се включва доколкото релевантен за изчислението на ГПР е бил момента на сключване на договора за кредит. С оглед на изложеното двамата ответници молят за отхвърляне на предявените искове. Претендират присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК: 131576434 бил сключен Договор за паричен заем с № ** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем парична сума в размер на 1000 лева. Кредитът е отпуснат при 7 месечни вноски, с краен падеж 24.08.2025г. , с фиксиран годишен лихвен процент по заема – 45%, при ГПР – 54, 73 %.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, е сключен Договор за предоставяне на гаранция с № ** г., с който ищецът възлага, a вторият ответник се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране изпълнение на всички задължения на ищеца, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на ищеца по Договора за паричен заем за сума, покриваща вземането.

Установи се по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски 2 кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С доклада по делото, съдът отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че в ГПР по сключения между ищеца Х. К. Х. и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № ** г., не е включено възнаграждението за предоставяне на гаранция.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

Установи се, че в договора, макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, същата не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1155, 49 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.

Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита.

Така и ГПР от 54, 73 % не отговаря на действителните такива, защото не е включена паричната сума по обезпечението, което обстоятелство се признава и от първия ответник с отговора на исковата молба. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е 3 недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор- за предоставяне на поръчителство по отношение на втория ответник, за който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 1155, 49 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място, дори със същия номер на договора е сключен друг договор с втория ответник за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита).

Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и от тук за договора за обезпечението също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план.

Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

При това положение и вторият установителен иск се явява основателен, 4 като следва да се признае за установено, че сключеният въз основа на клаузата за обезпечение допълнителен договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е предвиден в противоречие със специалния закон и се явява нищожен.

При този изход на спора, право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които възлизат в размер на 51, 13 евро.

В полза на адв. С. Н. от ** следва да се присъди възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство по първоначалните искове по делото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдВ в размер на 204, 52 евро, определено от съда съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото, нявяването на адвоката в открито съдебно заседание и знчителния брой дела с идентичен предмет в РС – Пловдив.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Х. К. Х., ЕГН:

********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, че сключеният помежду им Договор за паричен заем с № ** г. Е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, поради противоречието му със закона.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Х. К. Х., ЕГН:

********** и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, че сключеният помежду им Договор за предоставяне на гаранция с № ** г. Е