Решение № 85 от 24.06.2026, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. В., 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АМП

Членове:

ВЙМ

ГПЙ при участието на секретаря ИЛИЯНА СТ. КАМЕНОВА като разгледа докладваното от ВЙМ Въззивно гражданско дело №

20261300500088 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на ответника „В." ЕООД с ЕИК ***, чрез адв.пълномощник Н. А., със заявен съдебен адрес: гр.С***, ул. ***, против Решение с рег. № 633/25.11.2025г., постановено по гр.д.№399/ 2025г. по описа на РС-В..

С обжалваното първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на „В.” ЕООД с ЕИК ***, че дължи на „ТБ” АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С***, ул. *** сумата от 20 000.00 лева, представляваща част от главница в общ размер от 99573.84 лева по Договор за банков кредит - овърдрафт № 055-463001/25.11.2015г. и анексите към него, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда - 14.11.2023г. до окончателното плащане по издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 2242/2023г. по описа на Районен съд - В..

Със същото решение ответното дружество „В.” ЕООД е осъдено да заплати на „ТБ” АД разноски по първоинстанционното дело в общ размер от 950.00 лева и разноски по заповедното производство в общ размер от 450.00 лева.

С въззивната жалба въззивникът „В.“ ЕООД поддържа доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила.

Излага, че първоинстанционния съд допуснал нарушение на чл.235 ал.2 от ГПК като 1 не обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и наведените от него доводи и възражения против иска.

Твърди, че вземането на банка по процесния кредит не било изискуемо. В тази насока излага, че волеизявлението на ищцовата банка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не било достигнало до „В.“ ЕООД.

Поддържа, че ВРС неправилно в диспозитива на решението присъдил, че задължението на дружеството към банка като главница по цитирания Договор за банков кредит- овърдрафт № 0055463-001 от 25.11.2015г. и анексите към него е в размер на 99 573,84 лева. Излага, че искът по чл.422 ал.1 от ГПК е предявен за сумата от 20 000 лева, като за останалата част до пълния размер на главницата от 99573, 84 лева не е предявяван иск, поради което на осн.чл.415 ал.5 от ГПК ВРС обезсилил заповедта за изпълнение в частта й над процесиите 20 000 лева.

Твърди, че главният иск бил неоснователен и недоказан, тъй като дължимите от „В.“ ЕООД 20 000 лева главница били погасени чрез прихващане на основание чл.104 ал.2 от ЗЗД, извършено с представената по делото декларация от „В." ЕООД от 17.09.2025г. и връчена на процесуалния представител на „ТБ" АД.

Твърди, че ВРС не взел предвид извършеното от дружеството материалноправно възражение за прихващане на осн.чл.103, ал.1 и чл.104 от ЗЗД, извършено с декларация от 17.09.2025 г., която била представена в с.з. от същата дата. Изразява несъгласие с извода на ВРС, че банката не признала извършеното прихващане, поради което то не пораждало погасителен ефект. Според жалбоподателя признаване на прихващането от другата страна не е елемент от разпоредбите на чл.103 и чл.194 от ЗЗД и не е необходимо, за да породи погасителния си ефект. Поддържа, че направено от дружеството волеизявление за прихващане с декларацията от 17.09.2025 г. е породило погасителен ефект, като в т 3.1.от жалбата посочва, че били налице две насрещни еднородни - парични задължения между страните - „В." ЕООД дължи сумата от 20000 лева по процесния договор за банков кредит, а банката му дължи сумата от 27 268,22 лева, представляващи платена от „В.“ ЕООД договорна лихва за периода от 22.11.2016 г. до 14.11.2023 г. върху неусвоената част от кредита от 90 350 лева.

В т.3.2. от жалбата твърди, че вземането на „В." ЕООД от 27 268,22 лева било изискуемо. В тази насока излага, че ищцовата бака като получила платените лихви в посочения размер, без да й се дължат, била причинила имуществени вреди на дружеството като пряка и непосредствена последица от неправомерното си поведение. Поведението на банката било противоправно, тъй като е извършено в нарушение на законовите разпоредби за забрана на неоснователното обогатяване, а „В.“ ЕООД платило лихвите без да има договорно задължение да плаща такива върху неусвоена част от банковия кредит.

По изложените съображения счита, че банката е причинила непозволено увреждане на „В." ЕООД, изразяващо се в имуществени вреди от 27 268,22 лева и дължи обезщетение в посочения размер.

2

Според въззивното дружество то има парично вземане към ответната банка в горния размер, произтичащо от задължението на банката да го обезщети за причиненото непозволено увреждане. Счита, че вземането е изискуемо, тъй като на осн.чл.84 ал.2 от ЗЗД длъжникът за непозволено увреждане се смята в забава и без покана, но в случая била отправена такава с писмо 0003/03/18.09.2023 г., получено от нея на 18.09.2023 г.

С въззивната жалба „В. „ ЕООД представя изявлението за прихващане - Декларация от 17.09.2025 г. и заявява, че отправя покана към „ТБ“ АД в 14-дневен срок от получаване на въззивната жалба да плати на „В.“ ЕООД сумата от 27 268,22 лева, представляващи недължимо платена от „В.“ ЕООД договорна лихва за периода от 22.11.2016 г. до 14.11.2023 г. върху неусвоената част от кредита от 90 350 лева по посочената банкова сметка.

В т.3.3. от жалбата излага, че вземането на дружеството е ликвидно - определено по размер от съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Румен Кънчев, приета от съда.

Твърди, че вземането му към банката било определено и по основание - произтичало от задължение за обезщетение от непозволено увреждане.

В обобщение на наведените твърдения жалбоподателят поддържа, че ищцовата банка не доказала, че дружество е усвоило 90 350 лева от кредита и не дължи исковата сума от 20 000 лева, представляваща част от присъдената със Заповед № 1241/15.11.2023г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист № 798/16.11.2023г.,издаден по ч.гр.д.№ 20231320102242 на РС В. и която сума представлява непогасена главница по Договор за банков кредит- овърдрафт № 0055463-001 от 25.11.2015г. и анекси №№1-9 към него.

Излага, че като последица от неоснователността на главния иск неоснователен се явявал и акцесорният иск за заплащане на законна лихва върху главницата - исковата сума от 20 000 лева, както и на разноските по първоинстанционното производство и заповедното производство.

Сочи, че по делото не се спори, че между страните е сключен Договор за банков кредит- овърдрафт № 0055-463-001 от 25.11.2015г. и 9 бр. анекси №№ от 1-9, по силата на който „В." ЕООД е имало право на кредит- овърдрафт в размер на 100 000 лева.

Признава, че пред ищцовата банка дружеството „В.“ ЕООД заявило, че е ползвало само 20 000 лева главница от кредита, но не и претендирания от банката размер от 100 000лв..

Излага, че спорът по делото между страните се изразявал относно размера на ползвания банков кредит от дружеството, респ. дали то дължи заплатените от него лихви върху неусвоена от него част от кредита и относно извършеното прихващане по чл.103 ал.1 от ЗЗД с декларацията от 17.09.2025 г.

С изложените доводи въззивното дружество-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него – постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски по производството за двете 3 инстанции. Не представя доказателства и не прави доказателствени искания.

Въззиваемата страна – ищец „ТБ“ ЕАД с ЕИК ***, чрез пълномощника си юрк. Х. Б.

Г. оспорва въззивната жалба, като неоснователна по съображения подробно изложени в писмените отговори по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно.

В хода на процеса отправя искане за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.

В.ският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадената въззивна жалба във връзка с неговата правилност.

Доводите изложени в жалбите са изцяло неоснователни.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от РС-В.. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл.6, ал.2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните. Следователно, предметът на делото се определя от наведените твърдения и възражения на страните с исковата молба и отговора на исковата молба.

Предявеният иск е установителен такъв с правно основание по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Делото пред РС-В. е образувано по искова молба от „ТБ“ АД против „В.“ ЕООД. В исковата молба ищецът е навел твърдения, че вземането на банката против длъжника произтича от сключените между страните договор за банков кредит - овърдрафт № 055-463001 от 25.11.2015г. и анекси към него. Твърди се, че главницата по договора е усвоена от кредитополучателя в пълен размер още с постъпилото на 27.11.2015г. нареждане за плащане 4 от изпращач „В.“ ЕООД до получател „Стройпром“ за сума в размер на 100 000 лева, съгласно уговореното в чл.1/1/ от договора. Излага, че с предоставянето на главницата по кредита в разрешения размер и усвояването от кредитополучателя банката е изпълнила задължението си по договора като кредитор, а за кредитополучателя-ответника е възникнало задължението за издължаване на получената сума в срока и размера, съгласно чл. 4 от договора. С подписването на анекси към него - осем на брой, подробно посочени в исковата молба, страните са предоговорили лихвения процент по кредита, по обезпечаването му и максималния срок за усвояване на суми и падежа на главницата, като с последния анекс № 9 от 16.12.2022г. е уговорено датата на издължаване на главницата да е 20.11.2023г.

Сочи се, че след получаване на запорно съобщение от НАП от 24.11.2022г., разплащателната сметка на длъжника е блокирана за обезпечаване на публични задължения, поради което извършването на автоматично погасяване на задълженията по кредита от наличните и постъпващите суми по разплащателната сметка на длъжника е преустановено.

Последните плащания на дружеството, извършени директно по сметка на банката са в края на 2022г. и през февруари 2023г. След това длъжникът трайно е преустановил обслужването на кредита. Поради неизпълнение на задълженията, банката на 13.09.2023г. е изпратила покана за доброволно плащане чрез ЧСИ Ст. Н., с която е направила изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем в пълен размер.

Твърди се, че по реда на заповедното производство банката се е снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК против длъжника. Ищецът обосновава правният интерес от предявения частичен установителен иск с подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение в указания месечен срок. Отправя искане до съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника вземането на банката в частичен размер от 20 000.00 лева от общо дължимата главница от 99 573.84 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.11.2023г до окончателното изплащане на вземането.