Решение № 398 от 04.03.2026, Административен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 398

Сливен, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Сливен - III състав, в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

ГАЛЯ ИВАНОВА

При секретар РАДОСТИНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ ИВАНОВА административно дело № 20267220700012 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба от К. И. Д. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], община Сливен, [улица], подадена против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № 25-1670-000156 от 23.12.2025 г., издадена от Ц. Ц. Д. на длъжност младши инспектор към ОДМВР Сливен, РУ Сливен, с която на оспорващия, на основание чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП, е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца, считано от 23.12.2025 г.

В жалбата си оспорващият твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна. Излага съображения, че: на 23.12.2025 г. сутринта е било наложително да отиде в [населено място], за което помолил съседа си С. Д. Р. да ползва неговия автомобил; автомобилът бил с регистрационни табели; не знаел, че е с прекратена регистрация и не допускал, че върши нарушение. Моли оспорената заповед да бъде отменена.

В съдебно заседание оспорващият, редовно призован, се явява лично и с упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата, моли да бъде уважена, претендира присъждане на направените по делото разноски. В писмени бележки излага съображения в подкрепа на твърденията за незаконосъобразност на оспорената заповед.

Административният орган, редовно призован, не се явява и не се представлява в съдебно заседание. В писмо, входирано в съда на 13.01.2026 г., счита оспорената заповед за законосъобразна, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

Административният съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните, събраните по делото относими към спора доказателства и извърши проверка за законосъобразност на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед № 343з-2241 от 22.08.2025 г. на Директора на ОД на МВР – Сливен, заемащите длъжност „Младши полицейски инспектор“ от звената „Териториална полиция“ при РУ при ОД на МВР - Сливен, успешно положили изпит, са оправомощени да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1 от ЗДвП - за установени от тях нарушения със съставен АУАН на място на нарушението. Видно от Служебна бележка на Началника на Сектор „КАПОЧР“ при ОД на МВР – Сливен и Заповед № 343з-39 от 07.01.2022 г. на Директора на ОД на МВР – Сливен, издателят на оспорената заповед – Ц. Ц. Д., е държавен служител в МВР; считано от 09.04.2025 г. заема длъжност „младши полицейски инспектор“ /по линия териториална полиция/ в участък „Запад“ към Районно управление - Сливен при ОД на МВР – Сливен; преминал е обучение и е издържал успешно проведен изпит по ЗДвП и по КЗ, да съставя АУАН и да осъществява контролна дейност по ЗДвП и КЗ.

На 23.12.2025 г. на оспорващия Д. е съставен от Ц. Ц. Д. на длъжност младши полицейски инспектор при РУ Сливен, ОДМВР Сливен, Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ Серия GA № 4138778, за нарушение на чл. 140, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП – управление на МПС, което не е регистрирано по надлежния ред, за това че: на 23.12.2025 г. около 09:20 ч. в [населено място] на [улица]до Кметството в посока [улица], е управлявал лек автомобил с Рег. № [рег. номер], собственост на С. Д. Р. с [ЕГН], като след извършена справка с ОДЧ е било установено, че управляваният автомобил е с прекратена регистрация от дата 23.12.2025 г. в 06:29 ч. по чл. 143 ал. 10 от ЗДвП.

Въз основа на съставения АУАН, на 23.12.2025 г. от Ц. Ц. Д. на длъжност младши инспектор към ОДМВР Сливен, РУ Сливен, е издадена оспорената в настоящото производство ЗППАМ № 25-1670-000156. С нея на оспорващия К. И. Д. е наложена ПАМ с правно основание чл. 171, т. 1, б. з)гг) от ЗДвП – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца, считано от 23.12.2025 г. В заповедта е посочено, че е отнето СУМПС [номер]. В мотивите на заповедта са възпроизведени констатациите в съставения АУАН и е прието, че Д.в качеството на водач на МПС е управлявал МПС, което не е регистрирано по надлежния ред, с което виновно е нарушил чл. 140, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП.

Процесното МПС с Рег. № [рег. номер] е собственост на С. Д. Р. с [ЕГН], считано от 28.05.2025 г.

Не е спорно между страните, че към датата и часа на процесната проверка - 23.12.2025 г. около 09:20 ч., за горепосоченото МПС не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Такава е била сключена няколко часа след проверката – на 23.12.2025 г. в 12:57 ч.

В представената по делото Справка по история за ПС с Рег. № [рег. номер], изготвена на 08.01.2026 г. от служител в С. П. полиция – Сливен, се съдържат данни, че процесното МПС е с прекратена регистрация – без ГО, считано от 06:29 ч. на 23.12.2025 г. – прекратяване по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, и със служебна промяна на регистрацията, считано от 09:15 ч. на 24.12.2025 г. – служебно възстановяване по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП при уведомление от ГФ за валидна ГО.

В хода на съдебното дирене са събрани и показанията на собственика на процесното МПС - С. Д. Р., който свидетелства, че не е получавал съобщение, нито от застрахователя, нито от КАТ, че застраховката „Гражданска отговорност“ за автомобила е изтекла.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Оспорената заповед е връчена на оспорващия на 23.12.2025 г. Жалбата срещу заповедта е подадена на 05.01.2026 г. и следователно е подадена в преклузивния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 172, ал. 5 от ЗДвП. Жалбата е подадена и от надлежна страна – адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.

Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения:

Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП.

Оспорената заповед е постановена в писмена форма, но не са изпълнени изискванията на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за постановяване на мотивиран административен акт. Съгласно императивната разпоредба на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, административният акт следва да съдържа фактическите и правни основания за неговото издаване. В случая като правно основание за издаване на оспорената заповед е посочена разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП, която норма регламентира прилагането на ПАМ „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 6 месеца, на водач, който е извършил нарушенията по чл. 175, ал. 2 и ал. 3, чл. 176, ал. 1, чл. 178ж, ал. 2 и чл. 182, ал. 5 от ЗДвП. За да се счита изпълнено изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, заповедта е следвало да съдържа описание на онези обстоятелства, които имат значение на релевантни юридически факти и обосновават наличието на материалноправната предпоставка за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП. За разлика от останалите състави на ПАМ „временно отнемане на СУМПС“, установени в чл. 171, т. 1, б. „а“ – б. „ж“ от ЗДвП, съдържащи описание на деянието и фактическите съставомерни обстоятелства, предвидени в закона като основание за налагане на ПАМ, нововъведените основания по буква „з“ съдържат препращане към административнонаказателни разпоредби, от което следва, че законово регламентираното материалноправно основание за налагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ се свързва с конкретно извършени от водача административни нарушения по ЗДвП. Поради изложеното, при упражнено правомощие за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП, спазването на изискванията по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за постановяване на мотивиран административен акт, изисква не само описание на фактите, установени с АУАН, но и посочване на състава на административно нарушение, който се явява осъществен с това деяние - посочване на административнонаказателната разпоредба, регламентираща съставомерността на деянието като административно нарушение, за което е предвидено налагане на административно наказание лишаване от право да се управлява МПС. Административнонаказателната правна квалификация на деянието следва да се обективира в мотивите на административния акт за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП, а в случая в оспорената заповед липсва посочване на административнонаказателна разпоредба, определяща деянието като административно нарушение, за което е предвидено наказание лишаване от право да се управлява МПС, с извършването на каквото нарушение законът свързва прилагането на ПАМ. В заповедта липсва изискуемата се конкретизация и индивидуализация от правна страна на противоправното поведение, послужило като основание за издаването на заповедта за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП, като е недопустимо в съдебното производство по обжалването на заповедта, съдът вместо административния орган да определя обуславящата прилагането на ПАМ квалификация на установеното със съставения АУАН като административно нарушение деяние. Ето защо оспорената заповед е постановена при неспазване на императивното законово изискване за мотивираност на упражненото административно правомощие – липсва посочване на допуснато от водача конкретно нарушение по ЗДвП по административнонаказателен състав измежду посочените като основание за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ (гг) от ЗДвП административни нарушения.

Нарушението, за извършването на което е приложена процесната ПАМ спрямо водача К. Д., е за управление на автомобил, чиято регистрация е била служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП. Посочената норма на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП регламентира служебно прекратяване на регистрацията на пътни превозни средства, за които е получено уведомление от Гаранционния фонд по чл. 574, ал. 11 от Кодекса за застраховането КЗ/, като служебно прекратена регистрация на пътно превозно средство се възстановява служебно при предоставени данни за сключена застраховка от Гаранционния фонд по реда на чл. 574, ал. 6 или по желание на собственика след представяне на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. След измененията на ЗДвП – ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 07.09.2025 г., включително към датата на издаване на оспорената заповед, е отпаднало изискването в ЗДвП за уведомяване на собственика на МПС от съответните органи на МВР, за прекратена регистрация на автомобила в хипотезата по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП. Но нормата на чл. 574, ал. 10 от КЗ регламентира, че Информационният център уведомява собствениците на превозни средства, за които не е сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите или сключеният застрахователен договор е бил прекратен и не е подновен, и им дава срок 14 дни от датата на изпращане на уведомлението да представят доказателства за наличие на сключен и действащ застрахователен договор за тази застраховка. Съгласно чл. 574, ал. 11 от КЗ, когато в срока по ал. 10 не са били предоставени доказателства за сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, Гаранционният фонд уведомява компетентния за регистрацията на пътни превозни средства в РБългария орган, да прекрати регистрацията на превозното средство. От посочените разпоредби следва извод, че установеното задължение за уведомяване по чл. 574, ал. 10 от КЗ, е съществено процесуално изискване за законосъобразност на прилаганите правни последици, с които законът свързва липсата на сключен, валиден и действащ договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, включително на налаганите административни санкции и принудителни административни мерки, тъй като именно с това нормативно установено изискване се обезпечава спазването на основните принципи по чл. 4 и чл. 6 от АПК – за законност и съразмерност.