Решение № 956 от 04.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 956 гр. Пловдив, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330112366 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. И. Г., чрез пълномощник – адв. Д. Б., против „Кредит Гаранция“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 917, 70 лева, представляваща гаранционно възнаграждение по Договор за възлагане на поръчителство от ****** г.

В исковата молба се твърди, че ищцата и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит № ******/****** г., по силата на който била предоставена сумата в размер на 1000 лева, при възнаградителна лихва от 36 % и ГПР 42, 86 %. Общата дължима сума възлизала на 1172, 30 лева. Сочи се, че в чл. 1 от договора било предвидено задължение за предоставяне на обезпечение измежду двама поръчители, отговрарящи на определени условия, банкова гаранция или сключен договор за гарантиране на вземанията с дружество – гарант. В изпълнение на това задължение на същата дата ищцата сключила с ответното дружество договор за възлагане на поръчителство, за което дължала възнаграждение в размер на 917, 70 лева, платимо разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора за заем. Излагат се доводи за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, доколкото в договорения ГПР не било включено възнаграждението на поръчителя. По този начин се нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР надвишавал 50 %, което обуславяло недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се, че след като договорът за кредит се явява недействителен, то такъв е и процесния договор, доколкото поръчителство може да същество единствено за действително задължение. Самата клауза за поръчителство 1 също била недействителна, тъй като била уговорена с цел заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК и противоречала на добрите нрави. Излагат се доводи, че клаузата за уговаряне на възнаграждение за поръчителство цели единствено оскъпяване на кредита извън нормативно установения му размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което се явява недействителна. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на искова молба от „Кредит Гаранция“ ЕООД, с който се оспорва предявената искова претенция. Признава се, че между страните е сключен Договор за възлагане на поръчителство. Оспорват се доводите на ищеца за недействителност на договора за поръчителство, като се твърди, че същите касаят единствено договора за кредит. Възразява се, че правната уредба на ЗПК, на която се позовава ищецът, е приложима към договора за потребителски кредит, но не е и към договора за възлагане на поръчителство. Последният по естеството си представлявал договор за поръчка. По наведените доводи се моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата Р. И. Г. и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № ******/****** г. В чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че в петдневен срок от одобряване на искането за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит кредитополучателят следва да осигури обезпечение по креидта чрез: поръчителство на две физически лица, наети по безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лева, одобрено от кредитодателя дружество - поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена банка.

Представен е Договор за възлагане на поръчителство, сключен на ****** г. между ищцата и ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД, по силата на който последният е поел задължение да отговаря солидарно за всички задължения на кредитополучателя при условията и за срока на Договор за потребителски кредит № ******/****** г. В чл. 2, ал. 1 е посочено, че за поетото поръчителство по кредита се дължи възнаграждение в размер, който зависи от размера на кредита, на всяка усвоена сума, срока за изпълнение на задълженията и други, чиито конкретни размери са посочени в погасителен план, при което възнаграждението представлява сбора от вноските.

Представен е погасителен план, в който са посочени погасителните вноски за възнаграждението за обезпечение за всяка усвоена сума.

От представения от ищцата погасителен план на възнаграждението за обезпечение е видно, че са уговорени 10 погасителни вноски, всяка в размер на 91, 77 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

2

Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. С характеристики на потребителски договор е и Договорa за възлагане на поръчителство, сключен между ищцата и ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД. Следва да се посочи, че доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит и поради тази причина следва в настоящото изложение да се разгледат съвместно и двете правоотношения.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

В сключения договор за потребителски кредит е предвидено задължение на кредитополучателя в петдневен срок да представи обезпечение измежду поръчителство от две физически лица, от дружество – поръчител, одобрено от кредитодателя, или банкова гаранция. Тълкуването на така вмененото на потребителя задължение налага разбирането, че предоставянето на обезпечение е неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране. В случаите, когато обезпечението е чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство, възниква задължение на потребителя да заплати възнаграждение на дружеството – поръчител. Това дружество е именно ответникът в настоящия производство - „Кредит Гаранция“ ЕООД. При това положение съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил отчетен като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит. Потвърждение за това се извежда от представените по делото погасителни планове към договора за потребителски кредит и към договора за поръчителство. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. От изложеното следва, че разходите по обезпечението е трябвало да се включат в ГПР по кредита, предвид че процесният договор за предоставяне на поръчителство и възнаграждението по него са пряко свързани с потребителския кредит. В случая, както е видно от погасителния план към договора за кредит, възнаграждението за поръчителя не е включено в ГПР, с което потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати 3 по договора за кредит, както и реалните разходи по кредита, които ще направи. Изложеното представлява нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на самия договор за потребителски кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

Съдът намира, че сключеният между ищцата и ответника договор за възлагане на поръчителство също е недействителен поради противоречието му с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лицетърговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.

Нищожност поради противоречие с добрите е налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато съдът приема, че е налице в случаяПредвид констатираната недействителност на процесния договор за поръчителство, то уговореното в него възнаграждение за поръчителя, което съобразно представения погасителен план възлиза на сумата в общ размер на 917, 70 лева, се явява недължимо. При това положение съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен и следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищцата. Съобразно прдставения списък по чл. 80 ГПК се претенцират разноски в общ размер от 1 026, 08 евро, от които 26, 08 евро за държавна такса и 1 000 евро за адвокатско възнаграждение. В проведеното по делото съдебно заседание е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адвокат Д. Б., в който е уговорено възнаграждение в размер на 1 000 евро, заплатено към момента на подписване на договора.

4

Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, когато възнаграждението е заплатено в брой и този факт е отразен в договора за правна помощ, той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Предвид изложеното претендираните от ищцата разноски следва да се възложат в тежест на ответното дружество.