Решение № 128 от 18.07.2026, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 128 гр. Бургас, 18.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кремена Ил. Лазарова

Членове:

Албена Янч. Зъбова Кочовска

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20262000500162 по описа за 2026 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл.ГПК, образувано по постъпилата въззивна жалба на ищец И. Н. Р. чрез процесуален представител адв.И., против Решение № 201/23.03.2026г., постановено по гр.д. № 925/2025г. на ОС –Бургас, с което е отхвърлен искът му против Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 450 000 лева, равняващи се на 230 081,35 евро, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2019г. до окончателното плащане, претендирана за това, че в периода 28.11.2001г.04.12.2001г. е бил задържан под стража в Следствения арест в гр. Н., без за това да е бил постановен писмен акт на съда и/или на прокуратурата и за това, че в момента на незаконното му задържане под стража, без писмен акт на съда и/или на прокуратурата, е бил задържан и претърсен личният му автомобил, като вследствие на това са събрани доказателства, послужили като основание за осъдителната му присъда № 141/23.12.2004г., постановена от Окръжен съд Бургас по н.о.х.д № 219 по описа на същия съд за 2003г., изменена с Решение №198/10.04.2006г. на Апелативен съд -Бургас по в.н.о.х.д № 81/2005г. по описа на същия съд, изменена с Решение №799/16.01.2008г. на ВКС, по които същият е осъден за извършени престъпления по чл. 116, ал.1, т.4,6 и 8 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 117, ал.1 от НК, по чл. 129, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 333, вр. чл. 330, ал.2, т.1 и ал.3 предл. 1 от НК и му е наложено общо наказание в размер на най-тежкото от тях „доживотен затвор без замяна“.

Решението е оспорено като неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.110 и чл.111 ЗЗД, касателно приложената от съда към заявената претенция погасителна давност и на чл.52 ЗЗД- заради размера на определеното му обезщетение, считано за несправедливо и несъответно на претърпените от ищеца болки и страдания, като се поддържа и противоречие със задължителните стандарти на ЕКПЧ.

Въвежда се оплакване срещу това, че макар да е приел за установено, че ищецът е задържан без полицейска заповед и постановление за задържането му като заподозрян и че това полицейско задържане е в нарушение на чл.35, ал.1 от ЗМВР от 1993г., действал към момента на задържането и че противоречи на чл.5, §1 и чл.5, § 5 от Конвенцията и че обезщетение в размер на 3000лв. би 1 обезщетило в пълна степен причинените неимуществени вреди, съдът е отхвърлил иска поради изтекла погасителна давност, приемайки, че тя започва да тече от 28.11.2001г.- 29.11.2001г., когато е осъществено задържането. Според страната този извод е направен чрез механично прилагане на общите деликтни правила, без да се отчете особеността на исковата претенция, а именно, че искът не е за еднократно непозволено увреждане, а за вреди от незаконно фактическо задържане, чийто резултати са били използвани в последващото наказателно производство и са част от доказателствената основа на осъдителната присъда срещу него. Съдът не бил разгледал основния според въззивника въпрос, а именно кога вредоносните последици от незаконосъобразните действия на държавните органи са се проявили в пълнота и кога реално е могъл ищецът да упражни правото си на иск за претърпените неимуществени вреди, след като ищецът е узнал за начина, по който определени доказателствени средства са приобщени и използвани срещу него в наказателния процес /досъдебното производство/ едва при запознаване с материалите по него от страна на неговия защитник. Твърди се, че в противоречие с практиката по чл.5 от ЕКПЧ, съдът е признал самото нарушение на чл.5 от Конвенцията, но е отказал да присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, без да съпостави вътрешните правила за давност с изискването на Конвенцията за ефективна компенсация. Съдът не бил изследвал и въпроса дали към релевантния момент ищецът е разполагал с вътрешноправно средство за защита, което да е било реално и ефективно. Посочват се решения по дела на ЕСПЧ срещу България, в които е прието, че българското право не е осигурявало реално средство за обезщетение за нарушения по смисъла на чл.5, пар.5 от Конвенцията. Поддържа се, че към датата на задържане – през м.ноември 2001г. такова средство не е съществувало в националното законодателство, като се посочва, че найранният момент, в който това е станало възможно, е влизането в сила на чл.2в от ЗОДОВ на 29.11.2019г.

В жалбата се оспорва и размерът на приетото от съда обезщетение за претърпените неимуществени вреди като явно занижен и несъответен на тежестта на нарушението и на стандартите на ЕСПЧ. Приемайки, че нарушението засяга основно човешко право – на свобода и сигурност и че обезщетението трябва да обхване всички неимуществени вреди, съдът е определил обезщетение в размер на 3000лв, което се счита за явно несъразмерно. Цитира се практика на ЕСПЧ по аналогични казуси, в която присъденото обезщетение е значително по-високо. За справедлив размер на обезщетението страната намира сумата от 8000 евро.

Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и за уважаване на иска за осъждане на Прокуратурата на РБ да заплати на жалбоподателя справедливо и съобразено с практиката на ЕСПЧ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва. Не се ангажират нови доказателства.

По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на Прокуратурата на РБ.

Проверката на съда по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за редовна и допустима, а извършената по чл.269 от ГПК такава определя като валидно и допустимо обжалваното съдебно решение, постановено от ОС-Бургас.

По съществото на спора предвид въведените в жалбата оплаквания срещу правилността на постановеното съдебно решение, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д.№925/25г. е образувано пред първа инстанция ОС-Бургас по иск, предявен от И. Н. Р., ЕГН**********, с адрес Затвора в гр. Бургас, ул. „Индустриална“ №88, I ЗЛС, I група, за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 450 000лв., равняващи се на 230 081,35 евро, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2019г. до окончателното плащане, за това, че в периода 28.11.2001г.- 04.12.2001г. е бил задържан под стража в Следствения арест в гр. Н., без за това да е бил постановен писмен акт на съда и/или на прокуратурата и за това, че в момента на незаконното му задържане под стража, без писмен акт на съда и/или на прокуратурата е бил задържан и претърсен личният му автомобил, като вследствие на това са събрани доказателства, послужили като основание за осъдителната му присъда № 141/23.12.2004г., на Окръжен съд-Бургас, по н.о.х.д № 219/по описа на съда за 2003г., изменена с решение №198/10.04.2006г. на Апелативен съд -Бургас 2 по в.н.о.х.д № 81/2005г. по описа на същия съд, изменена с решение №799/16.01.2008г. на ВКС, по които същият е осъден, за извършени престъпления по чл. 116, ал.1, т.4,6 и 8 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 117, ал.1 от НК, по чл. 129, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 333, вр. чл. 330, ал.2, т.1 и ал.3 предл. 1 от НК, с наложено общо наказание в размер на най-тежкото от тях, а именно „ доживотен затвор без замяна“.

Първоначално (с искова молба рег.№ 3608/27.10.21г. на ГДИН-Затвора –Бургас)искът е бил насочен към Административен съд-Бургас, където след прието уточнение на предмета и страните по делото, производството е прекратено като неподведомствено на този съд и изпратено по подсъдност на ОС-Бургас. Последвали са две уточнителни молби (от 09.09.2022г. и от 07.03.2022г.), подадени след указания на сезирания съд при първоначалното разглеждане на делото и последна от 28.05.25г.,очертаваща спора в горния смисъл.

Впоследствие, с Определение №1406/29.05.25г. производството по делото е разделено от първата инстанция в отделни дела, като по претенцията за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от И. Р. срещу Прокуратурата на Р България за това, че в периода 28.11.01г.04.12.01г. е бил задържан под стража без за това да има постановен писмен акт на съд и/или Прокуратурата, че е бил претърсен личният му автомобил и вследствие на това събраните доказателства били послужили при постановяване на осъдителната му присъда, е образувано гр.д.

№925/25г. по описа на БОС, чийто краен съдебен акт е предмет на настоящата въззивна жалба.

Ответникът –Прокуратура на РБългария е депозирал писмен отговор в законоустановения срок, в който оспорва иска по основание и размер. Твърди се, че цитираните действия по разследването – претърсване, обиск и изземване на личния на ищеца автомобил, при които са иззети веществени доказателства, били извършени в условията на неотложност в присъствието на ищеца и съобразно правилата на действащия тогава НПК. След извършване на действието с изрично искане за саниране на следствените действия водещият разследването следовател съобразил действалата в този момент правна уредба, като поискал и получил от компетентния съд (БОС) одобрение на извършените действия. С разпореждане на съдия от БОС от 30.11.2001г. извършените следствени действия били одобрени. В хода на съдебното производство по делото от нито едно от съдилищата, ангажирани с разглеждането и решаването му не било коментирано допускане на процесуални нарушения във връзка с извършването на първоначалните действия по разследването. Оспорва се твърдението, че ищецът е бил задържан на 28.11.2001г. Страната поддържа, че действията по задържането на Р. са осъществени на 29.11.2001г. в присъствието на поемни лица. Излага се, че в материалите по наказателното производство е приобщено постановление за привличане на обвиняем и вземане на МНО от дата 30.11.2001г. на водещия разследването следовател, по силата на което съобразно правилата на тогава действащия НПК, е повдигнато на Р. обвинение и на осн. чл. 152, ал,3 от НПК / отм/ му е взета мярка за неотклонение до предаване на съд. Твърди се, че на същата дата, на осн. чл. 152а, ал.З от НПК/ отм./ следователят по делото се произнесъл с изрично постановление за вземане на МНО „ задържане под стража “, което е било разрешено от наблюдаващия прокурор при Окръжна прокуратура-Бургас и обявено на ищеца. Бил изготвен протокол за разпит на обвиняем на същата дата, в който ищецът заявил, че не желае да дава обяснения, тъй като към момента не може да си намери защитник. По тази причина предявяването на обвинението и разпита на обвиняемия били отложени за 03.12.2001г., като това било изрично вписано в протокола. На 03.12.2001г. в присъствието на назначения му служебен защитник ищецът бил привлечен като обвиняем,взета му била МНО. С определение от 03.12.2001г. по ч.н.д № 433/2001г. на БОС спрямо Р. била взета и постоянна МНО „задържане под стража“. В обобщение- твърди се правомерност и законосъобразност на извършените процесуални действия.

Ответникът оспорва и наличието на елементи от фактическия състав на отговорността по чл.2 ЗОДОВ, като действително търпени вреди, намирайки същите за недоказани, както и техния вид, размер, а също наличието на пряка, причинно-следствена връзка между претендираните вреди и твърдените като незаконни действия на прокуратурата, защото тежестта за тяхното доказване е на ищеца, но данни в тази насока в процеса не се събират. Счита, че ищецът не е ангажирал доказателства за претърпени негативни последици от твърдения деликт.

Претенцията се оспорва и по размер, като прекомерно завишена, несъобразена с икономическия стандарт в РБългария и със съдебната практика в аналогични случаи, включително 3 и тази на ЕСПЧ.

Прави се също така и възражение за погасителна давност на главното вземане и законната лихва за закъснение на плащането.