Решение № 460 от 03.04.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 460 гр. Плевен, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Ст. Томов при участието на секретаря Петя Ст. И. като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело № 20254430107594 по описа за 2025 година

Постъпила е искова молба от Л. В. С. от гр. Плевен против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД гр. София и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр.

София. В молбата се твърди, че ищцата е сключила с първия ответник- "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД- договор за паричен заем № 4357896 от 29. 12.

2021 год. Твърди се, че с втория ответник- „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД- ищцата е сключила договор за предоставяне на гаранция № 4357896 от 29. 12. 2021 год. Ищцата счита, че и двата посочени по- горе договори са нищожни, като излага подробни съображения в тази насока. На първо място в исковата молба се твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер н а 40. 00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Твърди се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Твърди се, че се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, 1 надвишаваща трикратния размер на законната лихва, за обезпечени кредитидвукратния размер на законната лихва, а при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Твърди се, че в настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 4 0 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Твърди се, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Твърди се, че в случая не са спазени и императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителният размер на годишния процент на разходите. Твърди се, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 45. 41 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 от ЗПКнищожност на кредитната сделка поради липса па задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че уговореното възнаграждение за фирмата- поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредитачл. 19 ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се, че този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че в нарушение на императивните 2 изисквания на чл. 19 ал. 1 и 2 от ЗПК кредиторът не е включил в договорения ГПР от 45. 41 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата- поръчител. Твърди се, че поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Твърди се, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.

68 д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите. Твърди се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Твърди се, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 45. 41 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. Твърди се, че с това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 45. 41 % ГПР. Твърди се, че на ищцата не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, които тя следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради незапознаването й с основните характеристики на услугата, тя не е могла да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Твърди се, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.

5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 2 800 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 45. 41 %, с общ размер на всички плащания 2 941, 92 лв. Твърди се, че поради това, че кредиторът не е представил вярна информация потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка, което е довело до 3 неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Твърди се, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Твърди се, че принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл.

147 ал. 1 от ЗЗП, съгласно който договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на съда на ЕС и в практиката на ВКС. Твърди се, че според съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи. Твърди се, че тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка и потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.

Твърди се, че при съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин- чл. 147 ал. 2 от ЗЗП. Твърди се, че посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 45. 41 % кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и по- конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи. Твърди се, че на собствено основание е нищожен и сключеният договор за предоставяне на гаранция от 29. 12. 2021 год. Твърди се, че уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици. Твърди се, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Твърди се, че задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Твърди се, че в съображение 26 от Директивата се 4 посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Твърди се, че договорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита па интересите им. Твърди се, че поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на директивата.

Твърди се, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди се, че по този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Твърди се, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по- слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Твърди се, че поради изложеното е изпълнен общият фактически състав на чл. 143 от ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 от ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Твърди се, че договорът за гаранция е с акцесорен характер и той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг, поради което и предвид изложените съображения за нищожност на кредитната сделка не е породил правно действие и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение. В заключение ищцата моли съда да прогласи нищожността на сключения между ищцата и първи ответник договор за паричен заем № 5

4357896/ 29. 12. 2021 год., както и да прогласи за нищожен и сключения между ищцата и втория ответник договор за предоставяне на гаранция № 4357896/ 29. 12. 2021 год. Отделно от това ищцата моли съда да осъди ответното дружество "Изи Асет Мениджмънт" АД да й заплати сумата от 500 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем 4357896/ 29. 12. 2021 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.