Решение № 2110 от 27.07.2026, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 2110

Русе, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - VI състав, в съдебно заседание на седми юли две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

ЕЛИЦА ДИМИТРОВА

При секретар БИСЕРКА ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от съдия ЕЛИЦА ДИМИТРОВА административно дело № 20267200700453 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно- процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Постъпила е жалба от И. Д. А. от гр. Бяла, обл. Русе, чрез процесуален представител, против заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № GPAM-1480942 от 26.05.2026 г., издадена от инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Плевен, с която на основание чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) - временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач, който е извършил нарушение по чл. 175, ал. 1 от ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца.

В жалбата и в представени писмени бележки се изразява становище за незаконосъобразност на заповедта като постановена при допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и несъответствие с целта на закона.

Иска се отмяна на оспорената ЗППАМ като незаконосъобразна.

Претендират се разноски, съгласно представен списък на разноските и приложени към него писмени доказателства за реалното им извършване (л. л. 19 - 23 от делото).

Ответната страна в производството – инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Плевен, редовно уведомен, не се явява и не се представлява по делото. В представеното по чл. 152 от АПК придружително писмо се оспорва основателността на жалбата, както и се прави възражение за прекомерност на заплатения от насрещната страна адвокатски хонорар (л. 2 от адм. дело № 495/2026 г. по описа на АдмС - Плевен).

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице, с интерес и право на оспорване, в предвидения по чл. 149, ал. 1 от АПК срок и отговаря на изискванията на чл. 150 от АПК за форма и реквизити и на чл. 151 от АПК за необходимите приложения. По изложените съображения същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

Предмет на оспорване е заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1480942 от 26.05.2026 г., издадена от инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Плевен (л. 6 от адм. дело № 495/2026 г. по описа на АдмС - Плевен).

В обжалваната заповед административният орган е описал фактическата обстановка, а именно:

На 26.05.2026 г., около 08:51 часа, в гр. Плевен, по [улица], жалбоподателят управлява лек автомобил марка и модел „Опел корса“ с рег. № [рег. номер], като не спира на подаден сигнал със стоп палка по образец от униформен служител, с което е нарушил разпоредбата на чл. 103 от ЗДвП.

Така описаното деяние административният орган е квалифицирал като нарушение по чл. 175, ал. 1, т. 3 от ЗДвП.

Като доказателство е посочен съставен АУАН бл. № 3389064 от 26.05.2026 г., подписан от А. с възражения.

С оспорената ЗППАМ № GPAM-1480942 от 26.05.2026 г., издадена от инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Плевен на основание чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) - временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач, който е извършил нарушение по чл. 175, ал. 1 от ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца.

ЗППАМ е връчена лично на А. на датата на издаването й, а жалба срещу нея е подадена чрез органа на 03.06.2026 г.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, изречение първо, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 2б, 4, т. 5, буква „а“, т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.“

Със заповед рег. № 316з-2561 от 04.07.2022 г. на директора на ОД на МВР - Плевен (л. 17 от адм. дело № 495/2026 г. по описа на АдмС - Плевен) са делегирани правомощия на посочени длъжностни лица да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по ЗДвП. С т. 1.5 от тази заповед с тези права са оправомощени и полицейски инспектори в сектор ПП при ОД на МВР - Плевен за цялата територия, обслужвана от ОД на МВР - Плевен, какъвто е и издателят на оспорената ЗППАМ в настоящия случай като твърдяното нарушение, за което е приложена процесната ПАМ, е извършено в гр. Плевен, по [улица].

Поради това съдът приема, че процесната заповед е издадена от административен орган с териториална и материална компетентност.

Съдът приема, че оспорената заповед формално е издадена при спазване разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК – административният орган е изложил фактически и правни основания за прилагане на ПАМ.

Съдът обаче констатира, че при издаването на оспорения акт органът е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

Съгласно изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, а и с оглед разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП се вменява в задължение на административния орган да приложи ПАМ с мотивирана заповед. ЗППАМ, имайки характер на индивидуален административен акт следва да отговаря на разписаните в АПК изисквания за съдържание – сред тях са освен фактическите, и правните основания за издаване на акта.

Съгласно разпоредбата на чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП, процесната ПАМ се прилага спрямо водач, който при управление на МПС е извършил нарушение на ЗДвП, за което е предвидено налагане на наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от три месеца – за нарушенията по чл. 175, ал. 1 и 5, чл. 177, ал. 5, чл. 178ж, ал. 1, чл. 182, ал. 1, т. 6, ал. 3, т. 6, чл. 182, ал. 4 и чл. 183, ал. 8 от същия закон.

Изчерпателното изброяване на административни нарушения в чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП, чрез посочване на приложимите за тях административнонаказателни норми, изисква административният орган да извърши и посочи в заповедта за прилагане на ПАМ правната квалификация на деянието, за което е съставен АУАН и относимата за него наказателна разпоредба. Това е необходимо, за да се провери дали деянието е наказуемо с кумулативно административно наказание „лишаване от право на управление на МПС“, представлява ли то административно нарушение, наказуемо въз основа на изброените чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП разпоредби, а оттам - налице ли са материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ от вида на процесната.

За разлика от съставите на същата по вид принудителна мярка, установени в чл. 171, т. 1 букви „а“ до „ж“ от ЗДвП включително, които са конкретни – съдържат описание на деянието и фактическите съставомерни обстоятелства, новите основания по буква „з“, въведени с изменението на ЗДвП с ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 07.09.2025 г., съдържат препращане към административнонаказателни разпоредби на ЗДвП. При тази законодателна техника, органът следва да опише не само фактите, които са установени с АУАН, но и да прецени кой състав на административно нарушение е осъществен чрез деянието, съответно коя е приложимата административнонаказателна разпоредба за него и дали последната е сред предвидените изрично в чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП.

В случая в оспорената заповед административният орган е описал словесно изпълнителното деяние, вменено на А., като „не спира на подаден сигнал със стоп палка по образец от униформен служител“.

Така описаното деяние органът е квалифицирал като нарушение на разпоредбата на чл. 103 от ЗДвП – „При подаден сигнал за спиране от контролните органи водачът на пътно превозно средство е длъжен да спре плавно в най-дясната част на платното за движение или на посоченото от представителя на службата за контрол място и да изпълнява неговите указания“.

При извършването на преценка кой състав на административно нарушение е осъществен чрез така описаното деяние, органът е приел, че приложимата административнонаказателна разпоредба, относима към така установените релевантни факти и обстоятелства, е тази по чл. 175, ал. 1, т. 3 от ЗДвП, която гласи, че се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок три месеца и с глоба 200 лева водач, който откаже да предаде документите си на органите за контрол или по какъвто и да е начин осуети извършването на проверка от органите за контрол.

Несъмнено описаното по-горе деяние представлява нарушение на разпоредбата на чл. 103 от ЗДвП.

При квалифициране на нарушението обаче наказващият орган неправилно е подвел фактическите обстоятелства към санкционната норма на чл. 175, ал. 1, т. 3 от ЗДвП и неправилно е счел, че така описаното деяние се санкционира на основание тази административнонаказателна разпоредба.

Нарушението, вменено на жалбоподателя, следва да се квалифицира съобразно обективните признаци от състава на чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП, съгласно който се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок три месеца и с глоба 200 лева водач, който откаже да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението. Именно това е приложимата към установените по делото фактически обстоятелства санкционна норма.

Съдът не може да извърши преценка кой състав на административно нарушение е осъществен чрез деянието вместо административния орган, респ. не може да „попълни“ липсващите мотиви или да „санира“ неправилната правна квалификация на деянието, вкл. и досежно приложимата санкционна норма, дадена от органа в оспорената заповед.

Само това основание е достатъчно да се приеме, че издадената ЗППАМ е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

На следващо място, настоящият състав на съда счита, че процесната ПАМ е приложена и в несъответствие с целта на закона, в нарушение на принципите за съразмерност.

Принудителните административни мерки, каквато по дефиниция е приложената мярка по чл. 171, т. 1, буква „з“), бб) от ЗДвП, са форма на държавна принуда, налагащи неблагоприятни последици на адресата с цел постигане на правно определен резултат. Правният резултат по цитираната разпоредба е осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на нарушенията. Отделно, доколкото законът предвижда прилагане на ПАМ от посочения вид само за нарушения, за които е предвидено налагане на административно наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от три месеца, ПАМ реално осигурява изпълнението на наказанието „лишаване от право да се управлява МПС“. Така, на практика с прилагането на процесната ПАМ се обезпечава предварителното изпълнение на едното наказание, предвидено за съответното нарушение на чл. 103 от ЗДвП, още преди да е влязло в сила наказателното постановление. Като проявление на принципа за съразмерност, разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 5 от АПК, регламентират задължение за административните органи да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Това от една страна гарантира осъществяването на преследваната от закона цел, без да се надхвърля необходимото за нейното постигане, а от друга – прилагането на ограничителните мерки да се основава изключително на личното поведение на лицето. Всъщност присъщи за наказателноправните санкции са както репресията, така и превенцията на противоправните деяния. Мярка, която се свежда само до поправяне на вредата, причинена със съответното нарушение, няма наказателноправен характер. Обаче мерки като временното отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца не целят поправяне на евентуално причинени вреди, тъй като такива липсват, а имат и репресивна цел за възпиране и гарантиране изпълнение на наказание и се явава несъразмерна( в този смисъл Решение на Съда (голям състав) от 22 юни 2021 година по дело C-439/19 т.88, 89 , Решение от 4 май 2023 година по дело С-97/21 т.38 и сл.).