Определение № 655 от 30.09.2025, Окръжен съд - Пазарджик
- Съд
- Окръжен съд - Пазарджик
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 694/2025
- Вид
- Определение № 655
- Подписан
- 30.09.2025
- В сила
- 30.09.2025
- Състав
- Минка Петкова Трънджиева, Венцислав Стоянов Маратилов, Димитър Пандалиев Бозаджиев
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.237 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.237 ал.1-ал.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.237 ал.1-ал.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.237 ал.1-ал.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 ал.3 т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
- чл. 36, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.6, ал. 3 · Закон за адвокатурата
- чл. 71, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл.3 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл.26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл.34 · Закон за задълженията и договорите
- чл.8, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.10а · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11,ал.1,т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11,ал.1,т.9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19,ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.289 · Търговски закон
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 655 гр. Пазарджик, 30.09.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Минка П. Трънджиева
Членове:
Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно частно гражданско дело № 20255200500694 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.248 ал.3 във връзка с ал.1 от Гражданския процесуален кодекс.
Обжалва се определение на Пазарджишки районен съд рег.№2233 от 16.07.2025г. постановено по гр.д.№1253/2025г. /20255220101253/ по описа на същия съд за 2025г., с което е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК, с вх.№18953 от 03.07.2025г. на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, , ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление в гр.София, р-н Средец, ж.к.“Мотописта“, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.“В“, ет.7, представлявано от С. Н. Н., Я. К. Ч. и Н. М. Л., чрез пълномощник -главен юрисконсулт Н. Л. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
В частната си жалба подадена в срока по чл.248 ал.3 от ГПК, с вх.№ 21199 от 28.07.2025г., жалбоподателят и ответник в производството пред първата инстанция „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, , ЕИК - 175074752 чрез юрисконсулт М. Д. поддържа, че обжалваното определение е неправилно.
Твърди се, че неправилно съдът е оставил без уважение молбата на дружеството за изменение на решението в частта за разноските, доколкото при определянето на размера на адвокатско възнаграждение съдът е бил длъжен да се съобрази с посочените в нормата на чл. 78 ал.5 ГПК критерии, като преценката кога конкретно дело представлява фактическа и правна сложност се извършва от решаващия състав. Твърди се ,че признаците на фактическата и правна сложност не са посочени в закона и че законодателят е предоставил възможността на съда да прецени наличието на тези признаци с оглед на всички данни и обстоятелства по конкретното дело. Допълва, че в конкретния случай не е налице фактическа или правна сложност, не са извършвани действия или разходи от страна на длъжника или нейния процесуален 1 представител, които да оправдават разноски в посочения размер. Смята, че посоченият адвокатски хонорар е прекомерен и не кореспондира с действителната правна и фактическа сложност на делото. Акцентира, че при определянето на адвокатските възнаграждения е налице съчетание на два критерия, включително и на минималните, обем и сложност на извършената дейност и размера на защитавания интерес, като в определението по реда на чл. 248 от ГПК е бил приложен единствено критерият за материалния интерес, но не и този за реално извършените от адвоката действия по защита на ищеца.
Цитира се определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС в което била направена съпоставка между заплащането на адвокатския труд (еднакъв по обем), но различен по „стойност“ ако материално затруднена страна полза адвокат с договор по чл. 38 от ЗА или такъв за допусната правна помощ по ЗПП. И че в двете хипотези е налице значително в по-нисък размер на възнаграждение по ЗПП от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Смята, че до същия извод се достига и ако се съпоставят възнагражденията на адвокатите и юрисконсултите, чийто възнаграждения също се определят по ЗПП. Твърди се, че с това определение ВКС е достигнал до изводи, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност; че несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. И че в този смисъл социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай. Посочва се още, че Адвокатската професия е свободна професия, чието упражняване представлява самостоятелен икономически риск, поради което трудът на адвоката не е равен и не може да бъде равен непременно на труда на юрисконсулта (какъвто пълномощник е защитавал ответника по делото) и не зависи от размерите на юрисконсултското възнаграждение по чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ – аргумент по чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г. Но че адвокатският хонорар не може и непременно да е много по-висок, особено по дела, които не се отличават с фактическа и правна сложност, и не се отличават със значителен обем процесуални действия. Посочва се още, че в принципен план съгласно чл.6, ал. 3 от ЗАдв. без полагане на изпит за адвокати се вписват кандидати с юридически стаж от пет години (включително и най-вече юрисконсултите) и че очевидно, в очите на законодателя трудът на юрисконсултите като юристи е съпоставим или поне не много по-малко ценен от труда на адвокатите. Навежда извода, че адвокатското възнаграждение съответно, за да не доведе до ограничаване на конкуренцията, не трябва да е значително по-голямо от това на юрисконсултите, поне по делата, които не се отличават с фактическа и правна сложност и са с малък обем на процесуални действия. цитира се незадължителна съдебна практика на райони съдилища.
Смята, че правната сложност е свързана с точното спазване и правилното прилагане на материалния и процесуалния закон, като насоките при определяне на адвокатското възнаграждение вече се съдържат в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като с направената промяна в Наредбата с ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г. е премахнато понятието за минималност на адвокатското възнаграждение и посочените в 2 нея размери не са обвързващи за съда. Според жалбоподателя, за да направи преценка за фактическата и правна сложност на случая, съдът трябва да вземе предвид всички данни и обстоятелства по конкретното дело, като приложи съответно коефициенти за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите и приложенията към тях, по аргумент на параграф 1а, ал 2, т. 2 от Допълнителните разпоредби на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа Също така в съдебната практика се приемало, че фактическа сложност е налице, когато делото съдържа значителни по обем фактически материали, многообразие на твърдени от страните правнорелевантни факти. Излагат се и аргументи за да се постигне справедливост, следва да бъдат определени разноските за адвокатско възнаграждение под минимума по Наредбата поради съображения, че въведеното с чл.38, ал.2 от ЗА правило,че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС. И че тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Смята се още, че да се постигне справедливост, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение спрямо действително вложеният труд от страна на адвоката.
Позовава се и на Решение на съда на ЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16, че установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски в обжалваните размери не са обвързващи за съда, доколкото водят до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на наредбата във всички случаи води до ограничаване на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
Акцентира, че посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на съда на ЕС от 25.01.2024 по дело С-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд, според което съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101 , параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Заключава, че Решенията на СЕС дават задължително тълкуване на съществуващото право. Предвид изложеното жалбоподателят счита, че съдът не е обвързан от разпоредбите на Наредбата за адвокатските възнаграждения и определеното по нея адвокатско възнаграждение в този размер се явява неправилно, тъй като не зачита общия интерес на всички участници в съдебното производство, поради което същото следва да бъде намалено.
Дружеството жалбоподател не оспорва правото на адвоката да получи заплащане за труда си, но същото следва да е съразмерно, пропорционално на положения труд, показаната професионалната компетентност и вложеното време, като същевременно да няма за цел или краен резултат ограничаване на конкуренцията и неоснователно обогатяване на едната страна в процеса, за 3 сметка на другата, но счита ,че съдът не може да се установява легитимна цел в разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. чл. 1 от Наредба №1/2004 г., разгледани в конкретната хипотеза, за да бъде оправдано присъждане на разноски в искания размер, тъй като разпоредбите от Наредбата нямат обвързваща сила и не съответстват на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС. Смята, че съдът следва да прецени и определи адвокатското възнаграждение на основание вътрешното си убеждение за справедливост спрямо явно вложения труд от страна на адвоката, фактическата и правна сложност на спора и обема на извършените процесуални действия. Акцентира, че процесуалният представител на жалбоподателя не е извършил никакви допълнителни действия, с които да заслужи определеното от съда възнаграждение. И че поради естеството на делото и обема на извършените процесуални действия, счита, че следва да се присъди възнаграждение за процесуално представителство в обоснован и приемлив по-малък размер. Цитира се още съдебна практика на районни съдилища, като жалбоподателят моли да не се определя възнаграждението на процесуалния представител на ищеца с включено ДДС, тъй като е неправилно и съдилищата нямат законово основание да начисляват ДДС върху адвокатско възнаграждение, дължимо при оказана безплатна правна помощ, в който смисъл се е произнесъл състав на Върховния касационен съд в Определение N2 917/2.5.2023г. по дело №20238003101323.Този довод относно ДДС се изтъква за първи път във въззивната частна жалба.
Акцентира още, че постановяването на съдебен акт, с който ответникът е осъден да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС защото правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниквало право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. И че съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Допълва, че съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 от ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова според жалбоподателя, той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона, като според жалбоподателя нито ЗДДС обаче, нито ЗАдв. въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Допълва, че не следва нещо различно от разпоредбата на пар.2а от ДР на НВАР, като разпоредбата няма отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл.38 ал. 1 ЗАдв. и че тя урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ и че такова съдържание разпоредбата не би и могла да има защото няма законова делегация, която да овластява ВАдв.С да регламентира данъчни правоотношения, поради което счита, че следва да намери приложение последното тълкуване на ВКС ,че съдът не следва да начислява ДДС Моли да се отмени обжалваното определение и се измени първонистнационното решение като се намлят разноските за адвокатско възнаграждание ,взъложен в тежест на дружеството до размера на 100лв.
Разпечатката съдържа 17 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5c37ba44-534c-4de0-bc4c-08cc660117f5