Определение № 165 от 15.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 165 гр. София, 15.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101580 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото И. Й. Г. срещу решение № 410/08.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 573/2022 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 988/12.07.2022 г. по гр. дело № 2232/2022 г. на Русенския районен съд (РРС), жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца по делото Б. М. С. сумата 9 000 лв., представляваща невъзстановена част от предоставена за съхранение сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.07.2019 г., както и сумата 1 170 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 12.04.2018 г. - 23.07.2019 г.; в тежест на жалбоподателката-ответница са възложени разноските за въззивното производство по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск и свръх-петитум; при условията на евентуалност се излагат и оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост; т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) правната квалификация на иска следва ли да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право; 2) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца 1 правопораждащи фактически твърдения и направеното искане, и какви са последиците от неизпълнението на това задължение; 3) има ли право въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки и приемайки фактите, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл. 146 от ГПК, и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните, и да мотивира решението си по съществото на правния спор; 5) нужно ли е съгласието на влогоприемателя да получи по своя банкова сметка продажната цена по сделка, по която не е страна, да бъде обективирано с подпис в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот; и 6) ако съгласието на влогоприемателя не е обективирано в нотариалния акт по сделката, може ли да се счита, че е налице договор за влог (неправилен), и ако е налице такъв, то по какъв начин за влогоприемателя е възникнало задължението да съхранява получената сума, както и да върне същата. По отношение на първите четири процесуалноправни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите два въпроса – в противоречие с решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 45/20.04.2010 г. по търг. д. № 516/2009 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 71/02.02.2010 г. по гр. д. № 138/2009 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 398/25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 494/15.06.2010 г. по гр. д. № 673/2010 г. на IVто гр. отд., решение № 593/07.10.2010 г. по гр. д. № 1484/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011г. ІІІ-то гр. отд., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д.

№ 127/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 268/15.10.2013 г. по гр. д. № 1301/2012 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 403/30.01.2014 г. по гр. д. № 1790/2013 г. на ІV-то гр. отд.; третият въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 110/17.08.2011 г. по търг. д. № 597/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 74/26.07.2017 г. по търг. д. № 1047/2016 г. на І-во търг. отд.; и четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 13/02.02.2016 г. по гр. д. № 4287/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. По отношение на последните два материалноправни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл.

280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Предвид касационните си оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение, жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл.

280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението. В тази връзка се поддържа, че така, както била описана в мотивите и в диспозитива на първоинстанционното решение, исковата претенция не можело да се свърже по какъвто и да е начин с претенцията, 2 направена с исковата молба и молбата за уточнение на същата. Поддържа се и че като възприел извода на първоинстанционния съд, че претенцията на ищеца се основава на договор за неправилен влог, въпреки липсата на квалификация на вида договор в доклада по делото, въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало постановил недопустимо решение – по непредявен иск.

Насрещната страна – ищецът Б. С., в отговора си на касационната жалба поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Както е приел и окръжният съд в мотивите към обжалваното въззивно решение, в исковата молба по делото са изложени твърдения, че ищецът е получил сумата 15 330 лв. като продажна цена на негов собствен недвижим имот, и с ответницата се уговорили сумата да бъде внесена по нейна банкова сметка, тъй като неговите сметки били запорирани. Двамата имали „договорка“, че сумата ще бъда „на разположение“ на ищеца и когато му се наложи, той ще може да ползва средства от нея. До 03.07.2017 г. ответницата изпълнявала договорката и „коректно му предоставяла суми“. През месец юли 2017 г. ищецът поискал от ответницата да изтегли сумата 3 000 лв., но тя изпаднала в истерия и признала, че парите ги няма. Тъй като към този момент страните били в много близки отношения, ищецът решил да изчака ответницата да се успокои и отново да разговаря с нея за парите. На 26.03.2018 г. ответницата напуснала общото им жилище, без да го уведоми за това. Ищецът твърди още, че докато страните са били заедно, от общата сума в размер 15 330 лв., са били похарчени 6 330 лв. В изпълнение на указания на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, с молба от 29.12.2021 г. ищецът е уточнил, че по време на съвместното си съжителство, с ответницата постигнали съгласие процесната сума да бъде преведена по нейна сметка, като тя поела ангажимент да му предостави сумата обратно, но тя не изпълнила това задължение.

Предвид изложеното и в молбата-уточнение, ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата 9 000 лв., като дължи връщането `и на договорно основание; при условията на евентуалност е предявен иск ответницата да върне сумата, като получена от нея без основание. Ищецът претендира още законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателно заплащане на главницата, както и лихва (обезщетение) за забава в размер на 1 170 лв. за периода 12.04.2018 г. - 23.07.2019 г.

В отговора на исковата молба ответницата признава, че сумата от продажната цена на недвижимия имот на ищеца е преведена по нейна банкова сметка. Твърди, че „сумата е била изтеглена на части и всички пари са предадени на ищеца“. Твърди още, че през периода, посочен в исковата молба, ищецът не работел, нямал доходи и не разполагал с други средства, с които да се издържа, освен тези, които тя му давала от продажната цена на имота му. В хода на съдебното производство ответницата продължава да поддържа, че върнала на ищеца изцяло внесената по банковата `и сметка сума.

От събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че страните са се запознали през 2015 г. по интернет и са започнали връзка, като от октомври 2017 г. са заживели в едно домакинство, на семейни начала, в гр. К., където ответницата започнала 3 работа от 01.10.2017 г. Фактическото съжителство между страните продължило до края на февруари 2018 г., според ответницата – до 25.02.2018 г., когато тя напуснала дома на ищеца и заживяла на квартира в гр. К.. Окръжният съд е приел за безспорно по делото и установено от представените доказателства, че с нотариален акт от 21.06.2017 г. ищецът е прехвърлил правото на собственост върху свой собствен недвижим имот на трето за делото лице Г. Ч., който е заплатил продажната цена в размер на 15 330 лв., като в нотариалния акт изрично е посочено, че купувачът ще преведе сумата по банкова сметка на ответницата И.

Г.. Съдът е приел за безспорно и обстоятелството, че сумата изцяло е преведена по банковата сметка на ответницата. Също безспорно по делото е и обстоятелството, че страните са се разбрали ответницата да предоставя на ищеца суми от внесените, при поискване, като ищецът е признал, че ответницата му е предала сума в общ размер от 6 330 лв.

На следващо място въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката Н. П. – майка на ответницата, която също изнася данни, че страните са започнали връзка през 2015 г. – запознали се и си кореспондирали по интернет, после започнали да се срещат. На свидетелката П. е известно и обстоятелството, че през този период ищецът е продал свой собствен недвижим имот и помолил дъщеря `и да внесе парите по нейна сметка, защото „той имал запорирани сметки“. Свидетелката е дала показания и че през лятото на 2017 г., през ден-два ищецът идвал в гр. Р. и дъщеря `и теглела пари от банкомата и му ги давала; през месец септември 2017 г. дъщеря `и заминала в гр. К., при ищеца, където останала до февруари 2018 г. Свидетелката е заявила още, че „през това време не е ставало въпрос изобщо за тези пари, че тя има да му дава“.

Въззивният съд е установил и че с нотариална покана, връчена на ответницата на 12.04.2018 г., ищецът я е поканил доброволно да уредят отношенията си, като тя преведе по негова банкова сметка сумата 9 000 лв., представляваща остатъкът от общо преведената по нейната банкова сметка сума от 15 330 лв.

Предвид наведените фактически твърдения и заявения от ищеца петитум, окръжният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът основава претенцията си на договор за неправилен влог. В тази връзка въззивният съд отново е изтъкнал, че по делото не е спорно, а и от писмените доказателства е установено, че по банковата сметка на ответницата е постъпила продажната цена от недвижимия имот, собственост на ищеца, в размер на 15 330 лв., както и че е безспорно, че ответницата няма основание за задържане на тази сума и следва да я върне на ищеца. Въззивният съд е намерил още, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест – че установяването на изпълнението на договорното задължение за връщане на предадената сума, е в тежест на ответницата.

Окръжният съд е приел, че представеното по делото банково извлечение от сметката на ответницата установява тегленето на различни суми в периода след сделката, но не е доказателство, че тези суми са предадени на ищеца. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката П. в тази насока, тъй като е приел, че същите са противоречиви – свидетелката заявява, че дъщеря `и теглела различни суми от сметката от банкомат в гр. Русе и ги предавала на ищеца, а според банковото извлечение, тегленето е било в гр. К..