Решение № 4303 от 07.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4303 гр. Пловдив, 07.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20235330116162 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК 131001375 против Б. Г. А., ЕГН ********** и М. Г. Г. /А.а/, ЕГН **********, с която са предявени обективно и пасивно субективно съединени установителни искове в условията на солидарност по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, чл. 121, чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 20.08.2010 г. бил сключен договор за потребителски кредит между ответниците - кредитополучатели и „Юробанк България” АД, с предоставена сума от 19490 лева и падеж: 20.08.2022 г. Била дължима и договорна лихва.

На 18.01.2016 г., бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на който ищецът придобил вземанията към ответниците, които били уведомени, а следвало да се считат за такива и с получаване на ИМ с прил.

Поради липса на плащане, ищецът се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК № 4258/26.06.2023 г. по ч.гр.д. № 9217/23 г. на ПРС, за сумите от: 3500 лева – главница за периода 20.06.2018 г. – 20.02.2020 г. / ут.л.198/ – при общо дължима 18 872,10 лева;

1009,96 лева – договорна лихва за периода 20.07.2020 г. – 20.08.2022 г.; 1041,25 лева – обезщетение за забава за периода 20.07.2020 г. – 22.06.2023 г., ведно със законната 1 лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 23.06.2023 г. до окончателното погасяване. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпили възражения за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Моли за уважаването им в условията на солидарност.

Претендира разноските в двете производства. Възразява за прекомерност на възн. на насрещната страна.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Б. Г. А. е подал отговор. Признава сключването на договора, но релевира възражения за недействителността/нищожността му, поради – противоречие с добрите нрави, сключен при нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, вр. с чл. 22 ЗПК.

Лихва не била дължима, поради нищожност на клаузата – размерът надвишавал близо 4 пъти този на заема, като същият от 40,50 %, към който следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка, надхвърлял и трикратния такъв на законната. Нарушено било и правилото на чл.19, ал. 4 ЗПК, предвид уговорките за плащане на неустойка и такса експресно разглеждане. Действително прилаганият ГПР бил различен от отразения, при което и налице заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал.1 и ал. 2, т.1 ЗЗП. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В подаденото възражение в зап. пр. – релевира такова за изтекла погасителна давност.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът М. Г. А.а е подала отговор. В договора не била предвидена възможност за прехвърляне на вземанията на трето лице. Оспорва исковете по основание и размер, в т.ч. – подписите в договора да са положени от нея.

Същият бил и нищожен, поради противоречие с добрите нрави и нарушение на чл. 11, ал. 1, т.9, т.9а, т.10, т.11, т.15, вр. с чл. 22 ЗПК. Такива били и клаузите на ГЛП и ГПР, който не съответствал на действителния. Дог. и пог. план били изпълнени на дребен шрифт – трудно видими и четими. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В подаденото възражение в зап. пр. – релевира такова за изтекла погасителна давност.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възраженията за недължимост са подадени в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния такъв по чл. 415, ал. 1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

2

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между ответниците кредитополучатели и „Юробанк България” АД e сключен договор за потребителски кредит на 20.08.2010 г., със сочените в ИМ параметри, по който предоставената сума от 19490 лева е усвоена; с договор за цесия от 18.01.2016 г. вземанията по кредита са прехвърлени на ищеца /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 1600/07.02.2024 г. – л. 124125/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите по делото писмени доказателства.

В договора с кредитополучатели – ответниците е посочена предоставена сума от 19490 лева /усвоена – няма спор и ССЕ в този смисъл/, платима в срок до 20.08.2022 г., при 144 вноски, дължими на 20 число, при лихвен процент 7 през първата година и ок. 14% през следващите, формиран от БЛП на банката в размер на 12,750 %, увеличен с надбавка от 1,250 пункта и ГПР 13,56 %.

Чл. 10, ал. 1 ЗПК /в прил. ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ предвижда, че – договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните. Не се установява нарушение на така посочените изисквания. Отв. М. А.а изрично оттегли оспорванията си относно положените подписи.

Предвид изложеното, съдът приема, че подписаният договор обвързва страните по него, като не са налице сочените от ответниците пороци, водещи до неговата цялостна недействителност на основание чл. 22 ЗПК. Същият съдържа необходимата информация съобразно чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 12 и 20 ЗПК.

Доводите в отговорите са бланкетни и не сочат конкретни нарушения, които се твърди да са налице, а съдът и след служебна проверка, не установи такива. Това се отнася и до възраженията за нищожност, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК. Разпоредбата гласи, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В договора ясно са посочени условията за издължаване на кредита, а погасителният план съдържа всички необходими реквизити – размер, брой, периодичност и дати на плащане на вноските, както и последователността на разпределението им. В ОИМ не са конкретизирани възраженията за нарушаване на определено изискване, като единствено е цитиран текстът на чл.11, т.11, без да се сочи коя предпоставка за валидност липсва. Изследвайки съдържанието на договора и пог.

3 план, нарушения на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК не се установяват, както и на други императивни изискания на ЗПК, поради което и основания за нищожност няма.

За пълнота следва да се посочи и, че ГПР от 13 % не надвишава максимума по закон, като в него няма данни да са включени вземания за такса за експресно разглеждане, неустойка и застрахователни вноски, както се сочи в подадените ОИМ.

По делото като цяло не се установява такива вземания – както да са предвидени като дължимост в договора, така и да са били начислявани и претендирани от кредитополучателите.

В тази насока са дадени и изрични указания до ответниците по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада, но не са изпълнени, поради което и по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК – недоказаното се приема за нестанало и тези възражения не се споделят. Същото се отнася и до договорната лихва – няма данни, нито ангажирани доказателства – приложената такава в отношенията между страните да е била в сочения от отв. А. в ОИМ размер от 40,50 %. Напротив – установената според договора е в значително по – нисък размер, вкл. под трикратния такъв на законната лихва за периода, който се приема от съд. практика за допустим откъм липса на нарушаване на добри нрави вкл.

Така стои и въпросът с приложимия ГПР – за който отново не са налице ангажирани доказателства – реално приложимият да е различен от посочения в договора, поради включване на доп. дължими суми. Такива данни няма, поради което и не може да се приеме, че е налице соченото нарушение на ЗПК или заблуждаваща търговска практика по см. на ЗЗП.

Въпросът за шрифта е ирелевантен към делото, т.к. редакцията на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно изискванията за минимален размер, не е била действаща към момента на скл. на договора.

Налице е валидно облигационно правоотношение, което обвързва страните с предвидените права и задължения.

Относно цесията – отделено е за безспорно сключването й, което се установява и от представените документи.

Договорът съдържа необходимите реквизити, а в приложението към него – вземанията спрямо кредитополучателите по конкретното правоотношение са индивидуализирани /л.72/.

Приети са уведомителни писма от цедента, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощения за това цесионер /л.77 и сл./ за извършената цесия, адресирани до длъжниците, които следва да се считат редовно уведомени за сключването й. В тази връзка няма и спор по делото.

Изходящото от упълномощения-цесионер уведомление – което съдържа имената на ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит, приложено 4 към исковата молба и достигнало до длъжника с нея /както е в случая/, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал.

4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика - Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.

Нещо повече - уведомяването следва да се вземе предвид от съда, съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК, дори да е извършено след подаване на заявлението по заповедното производство. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д.

1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.

Отделно - уведомяването за цесията не е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение № 239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните вземания. Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има нов кредитор, за да знае на кого да плати. Ответникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело №867/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./.

С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.

Само за пълнота – неоснователно е възражението за липса на възможност за прехвърляне на вземанията, за която длъжниците да са дали съгласие – в чл. 20 от договора, изрична такава е налице.

Следователно, има валиден и обвързващ ответниците като кредитополучатели договор, по който се дължи изпълнение на поетите задължения, вече спрямо ищеца – като нов кредитор.

Относно вземанията.

Заключенията на първоначалната и доп. ССЕ се кредитират изцяло като ясно и компетентно изготвени, неоспорени от страните.

Възражението за погасителна давност е своевременно и частично основателно за една вноска само по главницата.

Съобразно Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни 5 погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска.

Разпечатката съдържа 48 от 74 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5c280e41-3774-4bb3-a808-4a1010836c6c