Решение № 865 от 11.07.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 865 гр. Варна, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 37 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Д. Караниколов при участието на секретаря Таня Г. Иванова като разгледа докладваното от Пламен Д. Караниколов Административно наказателно дело № 20253110201176 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по жалба на Д. С. Д. от гр.Варна, против Наказателно постановление /НП/ № 25 – 0433 – 000306/12.03.2025 г., издадено от Х. З. З. Началник Първо РУ към ОД МВР - Варна, с което на Д. С. Д., на основание чл.

185 от ЗДвП му е наложено административно наказание, , глоба‘‘ в размер на 20.00 /двадесет лева/ лева , за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП .

Становищата страните: на

Жалбоподателят – Д. С. Д. в жалбата си прави искане за отмяна на 1 наказателното постановление. Твърди, че в хода на производството са били допуснати съществени процесуални нарушения и неизпълнение на законовите изисквания относно съдържанието на наказателното постановление.

В съдебно заседание жалбата и направеното с нея искане са поддържани от процесуалния представител на жалбоподателя – адвокат П. Б., ВАК, като се твърди, че жалбоподателя не е извършил твърдяното нарушение.

Въззиваемата страна – ОД МВР - Варна, редовно уведомена, не се явява и не изпраща представител. В писмени бележки по чл. 60, ал. 2 от ЗАНН, ю.к. Лукова е изложила съображения за законосъобразност на НП и прекомерност на разноските в съдебното производство. Моли съда за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за направени разноски по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и направените доводи, приема за установено следното от фактическа страна:

На 20.02.2025 г. на Д. С. Д. е бил съставен АУАН сер. GA № 3393576 за нарушение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП, извършено на 20.02.2025 г. в гр.Варна, на пл.“Св. Св. Кирил и Методий“ в посока от ул.“Бачо Киро“ към бул.“Владислав Варненчик“.

В съответствие с разпоредбата на чл. 43 от ЗАНН актът бил предявен на жалбоподателя за запознаване със съдържанието му и подписан от него без възражение.

В законоустановения 3-дневен срок по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН не са били постъпили възражения срещу акта.

Впоследствие на 12.04.2024 г. е било издадено обжалваното Наказателно 2 постановление Наказателно постановление /НП/ № 25 – 0433 – 000306/12.03.2025 г., издадено от Х. З. З. - Началник Първо РУ към ОД МВР Варна,, с което на Д. С. Д., на основание чл. 185 от ЗДвП му е наложено административно наказание, , глоба‘‘ в размер на 20.00 /двадесет лева/ лева , за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП .

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приетите писмени доказателства, приобщени към доказателствения материал по делото на основание чл. 283 от НПК, както и от показанията на разпитаните свидетели – П. М. и С. Е., макар те да са в изключително незначителен обем.

Така установените факти налагат следните изводи от правна страна:

Наказателното постановление подлежи на цялостна отмяна, тъй като в пред съдебната фаза са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените. Те са неотстраними в съдебното производство, тъй като са довели до необоснованост в изводите на административните органи и до невъзможност съда да прецени всички факти относими към предмета на делото.

На първо място настоящият съдебен състав намира, че НП е издадено от лице, което има правомощия за същото и това е така защото съгласно чл.

189, ал.12 от ЗДвП - "Наказателните постановления се издават от министъра на вътрешните работи, от министъра на отбраната, от министъра на транспорта и информационните технологии и съобщения, от кметовете на общините или от определени от тях длъжностни лица съобразно тяхната компетентност", като от приложеното с адм.преписка заверено ксерокопие от Заповед № 8121з/02.12.2021 г., на Министъра на МВР издадена на основание чл. 189, ал.1 от ЗДвП. Видно е, че издателя на процесното НП - Началник РУ при ОД на МВР - Варна е лице от посочените в т.3.8 от заповедта.

3

Досежно издателя на АУАН съгласно чл. 189, ал.1 от ЗДвП "Актовете с които се установяват нарушенията по този закон, се съставят от длъжностни лица на службите за контрол предвидени в този закон." От показанията на разпитаните по делото свидетели и от отразеното в АУАН се установява, че актосъставителя - св.С. Е. е на длъжност – командир на отделение при Първо РУ, ОД на МВР - Варна, от отразеното в НП се установява, че същият е на длъжност – командир на отделение изводимо от което същият не попада съгласно Заповед № 365з-1034/21.02.2022 г. и Заповед № 365з – 330/19.01.2022 г., двете на Директора на ОД МВР - Варна, в кръга от лицата оправомощени да издават актове по ЗДвП, съгласно чл. 189, ал.1 от ЗДвП.

Тук следва да се отбележи, че с оглед предписанията на разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от ЗАНН не е установено по безспорен начин осъществяване на нарушенията от санкционираното лице. Наказващия орган не е изпълнил задължението си, вменено от цитираната разпоредба за разследване на спорните обстоятелства. На лице са оскъдни доказателства, които да са в подкрепа на изложените в АУАН и наказателното постановление изводи. В тази връзка Постановление № 10 от 28.09.1973 г. по н. д. № 9/1973 г., ППВС категорично постановява, че доказателствената тежест по установяване на нарушението лежи върху наказващия орган:

"... Във всички случаи, когато административно наказващият орган обсъжда събраните доказателства и възраженията на нарушителя, е задължен да прецени необходимо ли е да извърши разследване на спорните обстоятелства и ако е необходимо - да извърши такова, за да се установи обективната истина още в тази фаза на процеса... "

Въпреки предписанията на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП , то следва да се посочи, че административно наказателната отговорност на определено лице е недопустимо да се извежда и обосновава единствено и само въз основа на съставен от контролиращите органи АУАН. Доказателствената сила на същия намира приложение единствено и само в случаите, когато констатациите, съдържащи се в него се подкрепят и от други доказателства-събрани и 4 проверени по предписания от закона ред. Последното обстоятелство пряко следва и от обстоятелството, че с оглед цялостната уредба на ЕКЗПЧ, при съблюдаване на действащите критерии за определяне на характера на дадено обвинение и по-конкретно дали същото е наказателно такова, то предвид същността на правната норма (общата и валидност спрямо всички правни субекти) и поправително възпиращата роля на административните наказания, налагани при допуснато нарушение по ЗДвП, то безспорно следва да се приеме, че се касае за наказателно обвинение, респективно за несъщинско криминално престъпление. Последното е било предмет на разглеждане от ЕС по правата на човека в Решение от 21 февруари 1984 г. по дело Йозтюрк срещу Федерална Република Германия (Ozturk v. Federal Republic of Germany).

Изрично в същото разглеждайки казус с идентично съдържание съдът е подчертал, че в подобни случаи следва да се прецени дали "административното нарушение", извършено от жалбоподателя, е било "престъпление" по смисъла на този текст. При извършване на такъв анализ следва да се установи, е дали според правната система на съответната държава текстът, определящ състава на въпросното нарушение, се отнася към наказателното право. След това трябва да се разгледа характерът на нарушението и, накрая, характерът и тежестта на наказанието, което засегнатото лице рискува да получи, като при преценката се държи сметка за предмета и целта на чл. 6, за обикновеното значение на употребените в него понятия и за законите на договарящите се държави. " Изрично се посочва, че дори и съобразно вътрешното право на съответната държава "административното нарушение" да не попада в обсега на наказателното право, то следва са се отчете, че при липса на някаква съществуваща абсолютна граница разделяща углавното наказателно право от административно-наказателното право следва да се пристъпи към анализ на вторият посочен по-горе критерий.

В тази насока следва да се съобрази и обстоятелството (както е уредбата в действащия в Република България ЗАНН), че част от общите разпоредби, уреждащи наказателното производство, се прилагат по аналогия в "административно-наказателното производство", при това както материални 5 разпоредби (вж. чл. 11 от ЗАНН), така и процесуални такива (вж. чл. 84 от ЗАНН). Посочва се още, че вторият критерий, посочен по-горе - самият характер на нарушението, разгледан във връзка и с характера на съответстващото му наказание, представлява фактор с по-голяма тежест и категорично се обосновава тезата, че в случаите на субсидиарно приложение на правилата на углавното наказателно право и процес, при общото действие на правната норма, въвеждаща съответния състав и с оглед възпиращото и поправително въздействие на административното наказание неизменно следва да се счита, че съответните деяния попадат в обсега на наказателното право, имат характера на макар и несъщински криминални престъпления, а повдигнатите от администрацията обвинения са наказателни такива. В този смисъл и в хипотезите на повдигнато подобно обвинение, независимо от действащата уредба следва да се съобразяват принципите съдържащи се в международните актове. Подобно разбиране и тълкуване на основните правни понятия и принципи се съдържа и в Решение от 2 септември 1998 г. дело Лауко срещу Словакия (Lauko v. Slovakia).

С оглед изложеното по-горе следва да се подчертае, че в настоящия се случай се явява принципа на чл. 6, т. 2 от ЕКЗПЧ. В цитираната международна разпоредба се въвежда по категоричен начин презумпцията за невиновност на лицата, спрямо които е повдигнато обвинение за осъществено криминално престъпление. Оттук не би могло да се приеме, че с разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП се достига до разместване на доказателствената тежест и въвеждане на своеобразна презумпция за виновност, респективно за принуждаване на обвиненото лице да доказва липсата на осъществено деяние, на съставомерност на извършеното или на виновност от негова страна.

В този смисъл и с оглед примата на международноправните норми, провъзгласен от чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България следва да се счита, че задължение за държавната администрация се явява провеждането на пълно доказване на всички релевантни факти и обстоятелства – съставомерно от обективна страна деяние, авторство и вина.

При това последното важи в цялото административнонаказателно производство – от момента на неговото отпочване чрез съставяне на АУАН, до 6 окончателното стабилизиране на санкционния акт. Недоказването на повдигнатото обвинение във всички случаи следва да има за неизменна последица отмяната на санкционния акт. Бездействието на администрацията в този смисъл и неангажирането на доказателства в съдебната фаза на процеса, въпреки проявена активност от въззивната съдебна инстанция /чл. 107, ал. 2 от НПК/ за представяне от АНО на доказателства за обстоятелствата по делото с цел разкриване на обективната истина, по необходимост води до отпадане на отговорността на адресата на санкциите.

Съдът намира, че обжалваното наказателно постановление е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено, тъй като с него е ангажирана административно наказателната отговорност на жалбоподателя за деяние, което представлява маловажен случай на административно нарушение. Съгласно задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС, преценката за маловажност на случая подлежи на съдебен контрол. Тъй като в настоящия случай съдът констатира, че са налице предпоставките на чл. 28 от ЗАНН, но наказващият орган не го е приложил, то наказателното постановление следва да бъде отменено поради издаването му в противоречие със закона.

На първо място настоящият съдебен състав намира за необходимо изрично да посочи, че категорично не се споделя становището при формални нарушения - a priori да е изключена възможността за приложение на правилата за маловажен случай. Трайна и последователна е практиката на касационната инстанция, че разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН не разграничава административните нарушения на формални и резултатни, поради което всеки случай подлежи на конкретна преценка – така изрично Решение № 1834 от 21.10.2020 г. по к. а. н. д. № 1516/2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 552 от 15.03.2016 г. по к. а. н. д. № 3357/2015 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 946 от 23.04.2013 г. по к. а. н. д. № 896/2013 г. на Административен съд – Пловдив.