Решение № 712 от 09.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 712 гр. София, 07.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Божидар Ив. Стаевски

Хрипсиме К. Мъгърдичян при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско дело № 20211100507563 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 148684 от 13.07.2020г. гр.д. №64879/14 г. на СРС, Второ ГО, 73-ти с-в ответниците „Е.Д.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1113 р-н Оборище ул. „**** и „П.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. ****, да заплатят на ищеца „А.К.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр.

София л. **** разделно по ½ от следните суми на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД – 34653,10 лв., претендирана като възнаграждение за услугата по договор от 11.2.2009 г., по който е издадена фактура №22/30.6.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 31.7.2014 г. /пред СГС/, до изплащане на сумата и на осн. чл.92, ал.1 ЗЗД – 1000,00 лв., претендирана като част от неустойката /от общо 45990,00 лв./ по чл.8,3 от договора от 11.2.2009 г. С решението ответниците са осъдени да заплатят разноски в размер на 1643,20 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците „Е.Д.“ ЕООД и „П.“ ЕООД, чрез процесуалните им представители адв. М. и адв. В.. В жалбата се поддържа, че решението е мотивирано бланкетно като първоинстанционният съд въобще не е изследвал въпросът дали е налице изискуемо задължение за заплащане на възнаграждението. Сочат че за да възникне задължението за заплащане следва да е налице извършената в договора услуга, а видно от доказателствата 1 по делото такава услуга не е извършена, респ. не би могла да бъде извършена поради липсата на материална, техническа и кадрова обезпеченост. Считат че издаването на фактура и вписването и в счетоводните книги на възложителя е правно ирелевантно, тъй като дори да има издадена и приета фактура, а същата дори да има действие на покана за плащане на изискуемо задължение, то ищецът не доказа, че е налице изпълнение на задължението за което е издадена фактурата. Излагат оплаквания, че не била обсъдена договорната клауза че договорното възнаграждение е дължимо след извършване на посочените поетапни действия, а не след издаването на фактурата. От приетото заключение се установявало, че по делото имало извършена само консултантска услуга, за която е платено възнаграждение. Сочат че осчетоводяването на фактурата не значи че е възникнало задължение за плащане, тъй като то е последващо действие, което не води до възникване на задължение. Поддържат, че докато работата не е предадена и приета не се дължи заплащане на възнаграждение на изпълнителя, за което е цитирана практика на ВС и ВКС, от която следвал и извода, че тежестта на доказването и предаването на изработеното е върху изпълнителя. Излагат че доколкото неоснователен е главният иск неоснователен се явява и акцесорният иск за неустойка по чл. 92 от ЗЗД. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго с което искът се отхвърля.

Насрещната страна по жалбата „А.К.“ ЕООД, представляван от адв. Д., взема становище за правилност на първоинстанционното решение, респективно за неоснователност на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД е по чл. 92 ал.1 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционно то решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По отношение на искът с правна квалификация чл. 266, ал.1 от ЗЗД.

Не се спори във въззивното производство, че между „К. ЕКО-П.“, съставен от ответниците „Е.Д.“ ЕООД и „П.“ ЕООД и ищеца „А.К.“ ЕООД 2 на 11.02.2009г. бил сключен договор за възлагане на подизпълнение на обществена поръчка с предмет „Консултантски услуги за изготвянето на пълен инвестиционен проект за изграждане на пречиствателна станция за отпадни води и реконструкция и разширение на В и К мрежата на град Якоруда. По силата на чл.2 от договора, подизпълнителят се задължил изготви и внесе в РИОСОВ- гр. Благоевград информация по Приложение №2 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка въздействието върху околната среда по отношение на проекта с цел преценяване на необходимостта от извършване на ОВОС и изготвяне и внасяне в РИОСОВгр. Благоевград на доклад по оценка въздействието върху околната среда в случай че след внасяне на изготвената информация компетентният орган постанови решение да се извърши ОВОС.

В чл. 4 е уредено, че за посочените дейности по чл. 2 от договора определено възнаграждение в размер на 89 307 лева. Начинът на плащане бил определен по следния начин: 1. 17 861,40 лева без ДДС след постъпване на плащане за идеен проект по сметка на възложителя; 2. 41 080 лева след изготвяне и внасяне на информация по Приложение №2 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка въздействието върху околната среда по отношение на проекта с цел преценяване на необходимостта от извършване на ОВОС; 3. 26 792,50 лева без ДДС след изготвяне и внасяне в РИОСОВ- гр. Благоевград на доклад по оценка въздействието върху околната среда в случай че след внасяне на изготвената информация компетентният орган постанови решение да се извърши ОВОС; 4. 3573,10 лева без ДДС след окончателно приключване на поръчката.

Видно от съдържанието на договора страните са сключили договор за изработка, а именно предоставяне на консултантски услуги. Договорът за консултантски услуги не е изрично уреден от закона, но консултантът, в зависимост от спецификата на консултантския договор, дължи на възложителя престиране на резултат от трудова (интелектуална) дейност. В този смисъл консултантският договор представлява вид договор за изработка, имащ за предмет престиране на резултат и от умствен труд (така и решение № 71 от 03.06.2009 г. по т.д. № 767/2008 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 5 от 15.03.2010 г. по т.д№ 390/2009 г. на ВКС, І Т. О.).

Договорът за изработка, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 258 - чл. 269 ЗЗД, не е формален и писмената му форма не е условие за неговата действителност. Сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

Съгласно чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя /чл. 264, ал. 1 ЗЗД/. Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното.

Законът не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради 3 което доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

Не е спорно във въззивното производство, че до изготвяне и внасяне в РИОСОВ- гр. Благоевград на доклад по оценка въздействието върху околната среда не се е стигнало, тъй като Регионалната инспекция по околната среда и водите – гр. Благоевград с решение № БД-49-ПР/2009г. да не се извършва оценка на въздействието върху околната среда за инвестиционно предложение.

Спорен по делото е въпросът дали ищецът е изпълнил задълженията си по първата точка на чл. 2 от договора, а именно дали е изготвил и внесъл в РИОСОВ- гр. Благоевград информация по Приложение №2 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка въздействието върху околната среда по отношение на проекта с цел преценяване на необходимостта от извършване на ОВОС.

Видно от заключението на допуснатата съдебно-техническа експертиза, което настоящият състав кредитира като пълно, задълбочено и съответно на останалия доказателствен материал се установява, че ищецът е разполагал с кадровия и материалния потенциал за изпълнение на договора. От заключението се установява, че на интернет страницата на РИОСВ Благоевград е качена информация за преценяване необходимостта от ОВОС в съответствие с изискванията на чл. 93, ал.4 от ЗООС и Приложение № 2 към чл. 6 от Наредба от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка въздействието върху околната среда, която е изготвена със съдействието на инж. Стела И., инж. Сийка Василева и М. Михайлов, като и тримата са в приложения от ищеца списък с експерти, ангажирани с изпълнението на обществената поръчка.

При това положение следва извода, че ищецът е изпълнил задълженията си по тази точка от договора.

Във връзка с изпълнението на задължението си по договора и съгласно чл.4 от него ищецът издал фактура № 22/30.06.2010г. за сумата от 41 080 лева.

Видно от заключението по допуснатата съдебно-счетоводна екпертиза, което също следва да се кредитира, като пълно задълбочено и безпротиворечиво, е видно че фактурата е осчетоводена в регистрите на К.а и на 30.11.2010г. от „К. ЕКО-П.“ ДЗЗД е извъшено плащане в размер на 10 000 лева и във връзка с фактурата както и в счетоводството на ищеца така и на К.а дължимата сума по фактурата възлизала на 31 080 лева.

Съгласно константната практика на Върховния касационен съд Отразяването на фактурата в счетоводството на възложителя, включването й в дневника за продажби, ползването на данъчен кредит по ЗДДС са признание на задължението и доказва съществуването му. /В този смисъл Решение № 178/13.10. 2017г. по т.д. № 638/2017г. на ВКС, 2-ро Т.О.; Решение № 160/07.11.2017г. по т.д. № 2217/2016г. на ВКС, 1-во Т.О., Решение № 4

216/02.08.2016г. по т.д. № 2411/2014г. на ВКС, 1-во Т.О.; Решение № 198/13.05.2016г. по т.д. № 274/2014г. на ВКС, 1-во Т.О.; Решение № 121/21.07.2016г. по т.д. № 1622/2015г. на ВКС, 1-во Т.О.; Решение № 71/08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г. на ВКС, 2-ро Т.О., всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК/.

В случая данъчен кредит не е ползван, но е налице извършено частично плащане по фактурата и е отбелязано, че по отношение на издадената фактура е дължима сума.

При това положение следва да се приеме, изпълнителят /ищецът/ е извършил възложената работа и същата е била приета от ответните дружества, обединени в К..

Във връзка с изложеното следва извода, че ищецът има право да получи уговорената цена по договора като от нея бъде извадена сумата по чл.4, т. 3 пар. 3, касаеща доклада по оценка въздействието върху околната среда който не е извършен. Възнаграждение за изготвяне на доклада по чл.4, т. 3 пар.3 от договора не е претендирано в настоящото производство.

Следователно искът по чл. 266, ал.1 от ЗЗД се явява основателен.

По отношение на иска по чл. 92, ал.1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Според, ал. 2 на цитираната норма, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.

За да възникне правото на ищеца да претендира уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена във формата на главния договор, а именно писмена, да е настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.