Определение № 5005 от 05.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5005 гр. София, 04.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20248002100562 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. А. А. срещу решение № 1346/16.11.2023 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в.гр.д. № 740/2023 г. С последното след частична отмяна на решение № 299/02.02.2023 г. на Районен съд – Варна, постановено по гр.д. № 17052/2021 г. е определен нов поетапен, включващ адаптационен период, режим на лични отношения между бащата П. А. А. и малолетните деца М. П.ов А. и М. П.ова А.а както следва: през първите три месеца от влизане на решението в сила срещите се осъществяват в присъствието на майката, социален работник и психолог в сграда на ДСП – Варна; през следващите 6 месеца срещите се осъществяват без присъствието на майката, но в присъствието на социален работник и психолог в сграда на ДСП – Варна; следващия един месец срещите се осъществяват всяка първа и трета седмица в събота от 10 часа до 12 часа без присъствието на трети лица; следващите два месеца срещите се осъществяват всяка първа и трета седмица от 10 часа до 16 часа в събота и в неделя без преспиване; след изтичането на адаптационния период от една година се преминава към обичаен режим на лични отношения с подробно описано във въззивното решение време за контакти през всяка нечетна седмица от месеца от събота до неделя, по празници, рождени дни и ваканции. В частта, с която ползването на семейното жилище е предоставено на майката С. А. К., първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост.

1

В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: 1/ При установено родителско отчуждение в тежка степен и липса на съдействие на майката за преодоляване на отчуждението, какъв следва да бъде режимът на лични отношения между бащата (отчуждения родител) и децата?; 2/ Допуснал ли е въззивният съд нарушение на материалния закон и процесуалните правила, след като не е назначил допълнителна експертиза, въпреки че е установил синдром на родителско отчуждение?; 3/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и обстоятелства, които имат отношение към интереса на децата, за който интерес следи служебно, както и за задължението му при наличието на данни за родителско отчуждение да изслуша вещо лице психолог?; 4/ Бил ли е длъжен съдът да изясни дали майката ще съдейства за преодоляване на родителско отчуждение и какви са необходимите мерки, включително да определи при кой родител най-висшият интерес на децата ще бъде сигурно охранен, като вземе предвид доказаното упражнявано активно отчуждаващо действие от страна на майката и нейните близки, вземащи участие при отглеждане на децата?; 5/ Съставлява ли „семейно жилище“ това, в което бившите съпрузи не са съжителствали и не са собственици и може ли да бъде предоставено на майката без определен срок, в случай че ½ ид.ч. от жилището е собственост на малолетното дете, а ½ ид.ч. е собственост на родителите на бащата, в този случай приложима ли е разпоредбата на чл. 56, ал. 3 СК? 6/ Допуснал ли е съдът нарушение, като е приел за недоказани твърденията за жилищна нужда на ищеца /касатор/, след като този въпрос не е спорен между страните? 7/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба? Твърди се, че обжалваното решение противоречи на решение № 19/2019 г. по гр.д. № 2578/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 111/2018 г. по гр.д. № 4185/2017 г. на ВКС, І V г.о.; решение № 240/2019 г. по гр.д. № 414/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 102/2019 г. по гр.д. № 4210/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 60168/2021 г. по гр.д. № 1486/2020 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 91/2013 г. по гр.д. № 860/2012 г. на ВКС; решение № 13/2014 г. по гр.д. № 3649/2013 г. на ВКС; решение № 299/2013 г. по гр.д. № 1349/2012 г. на ВКС; решение № 554/2010 г. по гр.д. № 1774/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 64/2013 г. по гр.д. № 396/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 116/2011 г. по гр.д. № 466/2010 г. на ВКС, IV г.о.

Ответницата по касационната жалба С. А. К. не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд. Приел е за безспорно между страните, че на 10.06.2014 г. са сключили граждански брак, като са избрали имуществен режим на разделност. От брака си имат родени 2 две деца – М., роден на 07.02.2017 г., и М., родена на 20.02.2019 г. Установил е, че по време на брака К. придобила в лична собственост недвижим имот, а А. е придобил в съсобственост с детето М. А. друг недвижим имот – апартамента, в който живее семейството преди раздялата на родителите. През 2021 г. А. е прехвърлил своята идеална част от апартамента на родителите си, като си запазил право на ползване. С първоинстанционното решение бракът между страните е прекратен /в тази част същото е влязло в сила/, родителските права са предоставени на майката, както и ползването на семейното жилище и е определен режим на лични отношения между бащата и малолетните му деца.

Въззивният съд с оглед на изложеното в жалбата е приел, че предмет на разглеждане пред н е г о са само исковете за определяне режим на лични отношения на бащата с децата и предоставяне ползването на семейното жилище.

При съвкупна преценка на събраните доказателства по делото, включително и заключението на допусната от въззивната инстанция съдебнопсихологическа експертиза, а също и изслушването на страните, въззивният съд е установил, че децата се намират в крайната трета степен на синдрома на родителско отчуждение, чието преодоляване става много трудно и изисква усилията и сътрудничеството и на двамата родители. Приел е констатацията на вещото лице, че при двете деца не са открити проблеми по отношение на развитието и функционирането им, както и способността им за изграждане на емпатия и емоционални връзки с нови и непознати за тях хора. Също така е приел за безспорно, че при децата основно значимата фигура е майката, която е техният обект на емоционална привързаност, като същите не изпитват абсолютно никаква емоционална принадлежност към бащата, посочват го като лош, предизвикващ у тях страх, безпокойство и тревожност. Установил е, че върху децата е упражнявано активно отчуждаващо действие от страна на майката с помощта на нейните близки, вземащи участие при отглеждането им.

В тази връзка съдът е посочил, че отказът на майката да съдейства за осъществяване режим на лични отношения на децата с бащата предхожда извършените от него актове на домашно насилие, които са свързани с невъзможността бащата да осъществи контакт с децата. За морално укоримо е приел както посоченото поведение на майката, така и това на бащата, като е приел, че с действията си бащата е отчуждил децата от себе си. Съдебният състав е акцентирал върху необходимостта да се създадат условия връзката между бащата и децата да бъде възстановена и укрепена. Посочил е, че прекъсването на тази връзка не е в интерес на децата, а реконструкцията й предполага известно отстраняване на майката и на родителите на страните от ситуацията. Съдът е подчертал, че майката би трябвало да осъзнае отговорностите си за бъдещето на децата в тази насока и да има поведение, което да съдейства за възстановяване на отношенията им с бащата, независимо от личното й отношение към него. При това положение въззивният състав е преценил, че ефективно поведение при констатирания синдром на родителско отчуждение в тежка степен е да се определи на първо време режим на контакти, чрез който постепенно и с помощта на специалисти да се възстанови връзката на децата с техния баща, а след това този режим да 3 бъде разширен. Затова е приел нов поетапен, включващ адаптационен период, режим през първата година след влизане на решението в сила и по-разширен след това, като подробно го е описал и обосновал. Освен това съдът е указал на майката, че ако продължава да не съдейства за осъществяване на срещите между децата и бащата, последният има възможността да поиска изменение на постановеното решение в частта му досежно това кой родител да упражнява родителските права по отношение на децата.

По отношение на ползването на семейното жилище съдът е приел, че с оглед на приетата фактическа обстановка жилището не е собственост на страните, а на родителите на А. и на едното родено от брака дете, като А. има запазено право на ползване върху ¼ идеална част от имота. Извел е от правна страна, че конкретните факти по делото не могат да бъдат подведени под нито една от хипотезите на чл.56, ал. 2, 3 и 5 от СК. В този смисъл е приел, че следва въпросът за ползването на семейното жилище да бъде решен с оглед интересите на децата. Посочил е, че ½ идеална част от жилището е собственост на детето М. и няма никакво законово основание то да бъде лишено от ползването му, което би довело до нарушаване правото му на собственост. Като е взел предвид, че семейното жилище не разполага с помещения, които да могат да бъдат обособени за отделно ползване от страните, а също и безспорно установената по делото нетърпимост между бившите съпрузи, въззивният съд е приел, че в интерес на децата е същото да бъде оставено за ползване на майката, доколкото на нея са предоставени родителските права към този момент.

Настоящият състав на ВКС по подадената касационна жалба приема следното:

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.) не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл. 322, ал. 2 ГПК, с изключение на въпросите по чл.

59, ал. 2 от Семейния кодекс (упражняването на родителски права, определяне на режима на личните отношения между децата и родителите и издръжката на децата), когато към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. При тези съображения касационната жалба в частта, в която се обжалва въззивното решение по иск на основание чл. 322, ал. 2 ГПК, а именно - ползването на семейното жилище, не попада в посочените изключения по чл. 59, ал. 2 от СК, поради което се явява процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В тази връзка са неотносими решенията по пети и шести въпрос от изложението към касационната жалба, тъй като същите са постановени преди редакцията на разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2 ГПК от 2017 г.

В останалата част решението не следва да се допусне до касационно обжалване поради следното:

Касационно обжалване се допуска при кумулативното наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителните предпоставки по чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Общата предпоставка изисква формулирането на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на 4 спора, който е включен в предмета на спора и е обусловил волята на съда.

Допълнителните предпоставки изискват въззивното решение да е постановено в противоречие в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а по т. 2 – когато е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Следва да се отбележи, че касаторът само се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не е посочил относима практика, поради което това основание не следва да се обсъжда.