Решение № 20 от 07.01.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. Бургас, 07.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело № 20242120106053 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от Т. К. Л. с ЕГН **********, с адрес гр.

Б*****, чрез адв. Н. Р. от БАК, против „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С*****, за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит № ***** от ***.2023г., поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а условията на евентуалност, че неустойката по този договор е нищожна на осн. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.

Ищцата сочи, че е страна по договор за потребителски кредит № ***** от ***.2023г., подписан с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД. Твърди, че съгласно подписаният между страните договор, е получила в заем от ответника сумата в размер на 1600 лв., която следвало да върне по следния начин: 4 вноски по 53.40 лв. и 14 вноски по 144.92 лв. при фиксиран лихвен процент от 40.05 % и ГПР 48.3 % и обща сума за връщане: 2242.48лв.

Договорът бил сключен чрез средства за комуникация по смисъла на ЗПФУР, а сумата от 1600 лв. била предоставена и усвоена от ищцата. Излага, че още при сключване на договора й била начислена неустойка в размер на 3 247.52 лв., тъй като не представила в срок надлежни поръчители и/или банкова гаранция.

Ищцата намира, че сключеният между страните договор е недействителен на осн. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. В нарушение на 1 императивните правни норми, ГПР е посочен единствено като процент: 48.3% и в него не са посочени елементите, които включва, както и методиката за изчисляването му и отделно от това, ГПР надхвърля размера по закон - чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като в него следва да бъде включена и неустойката за не предоставяне на обезпечение. Сочи, че годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителна лихва и се изчислява по специална формула. В Договор за кредит от ***.2023г. била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Според ищцата в настоящия случай не става ясно какво точно е включено в процента на ГПР. Не ставало ясно дали неустойката е отразена в ГПР и изобщо какво се включва в ГПР.

Отделно от горното ищцата счита, че договорът за кредит е недействителен и поради това, че не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като посоченият в него фиксиран лихвен процент - 40.05 % не отговоря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавка към договорената лихва по кредита. Същата надхвърля трикратният размер на законната лихва. Сочи, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

По изложените съображения ищцата предявява настоящата искова претенция, като моли същата да бъде уважена и да й бъдат присъдени сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва основателността на предявената искова претенция. Сочи, че не е налице недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Излага, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.

Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № ***** произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор.

Сочи още, че клаузата, с която е определена приложимата лихва по 2 кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключва възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва. Предвид това намира, че изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК са напълно несъстоятелни. Ответното дружество заявява, че противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включване в ГПР, тъй като тя е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора.

В отговора се сочи, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.

Ответникът намира за неверни твърденията, че неустойката представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Заявява, че лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс, като същата представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит.

Ответното дружество счита, че твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва са неправилни и необосновани. Завява, че наличието на противоречие с добрите нрави се преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо място излага, че възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 57,10%. От това следва, че максималният възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. В същия смисъл цитира следваната съдебна практика - Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК; Решение № 3232 от 12.07.2023 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 3

1056/2023 г.; Решение № 1498 от 18.12.2023 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2009/2023 г.; Определение № 837 от 22.03.2023 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д.

№ 2206/2022 г.; Решение № 892 от 25.09.2023 г. по гр. д. № 5427/2022 г. на Районен Съд - Перник; Решение № 181 от 15.01.2024 г. по гр. д. № 2362/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 199 От 15.01.2024 г. по гр. д. № 1837/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 377 от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 288/2024 г. на Окръжен Съд - Бургас; Определение № 1099 от 24.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 425/2024 г. на Окръжен Съд - Бургас и мн. други.

Сочи още, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, поради което и не е налице заблуждаваща търговска практика.

Отделно от горното ответникът твърди, че дори ищцата да не е могла да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща я да предостави обезпечение по кредита, то тя е разполагала с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получила още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързана по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия.

Друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. Ответникът намира, че от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор.

Ответникът оспорва и всички твърдения за нищожност на основание накърняване на добрите нрави, като обосновава това си възражение с твърдението, че между страните са налице 22 отделни договора за кредит, като последният е сключен след предявяване на настоящата искова претенция.

Оспорва и твърденията за нарушаване на изискванията на чл. 22 от ЗПК.

4

Въз основа на изложеното моли предявената претенция да бъде оставена без уважение, като в полза на дружеството да бъдат присъдени сторените разноски в процеса.

В проведеното по делото открито съдебно заседание ищцата се представлява от процесуалния си представител. Последният поддържа предявените искови претенции, като намира същите за основателни и доказани. Претендира присъждане на сторените в процеса разноски, като представя списък по реда на чл. 80 от ГПК.

Ответната страна, редовно призована, не изпраща представител. Същата е депозирала писмена молба, постъпила преди датата на съдебното заседание.

В молбата ответното дружество излага подробни съображения по същество на спора, като намира предявените искове за неоснователни. Претендира присъждане на сторените разноски и прави възражение за прекомерност на разноските, претендирани от ищцата.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е налице спор, че същите са сключили Договор за потребителски кредит № ***** от ***.2023г., съгласно който ищцата е получила в заем от ответника сумата в размер на 1 600 лв., която следвало да върне по следния начин: 4 вноски по 53.40 лв. и 14 вноски по 144.92 лв. при фиксиран лихвен процент от 40.05% и ГПР 48.3 % и обща сума за връщане:

2242.48 лв. Не е налице и спор относно това, че кредитът е усвоен от ищцата.

Видно от сключения между страните договор и по-конкретно чл. 6.6 от договора длъжникът следва да предостави допълнително обезпечение на кредитора в срок от три дни от сключване на договора, като в случай на неизпълнение съгласно чл. 6.5 той дължи неустойка в размер на 3 247,52 лева.

Уговорено е още, че неустойката се дължи разсрочено съобразно погасителния план към договора.

В настоящия случай съдът приема, че ищцата се явява потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит и за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит. Предвид това следва да се обсъдят твърденията на 5 процесуалния представител на ищцата за недействителност на договора за заем поради неспазване разпоредбите на ЗПК. Нещо повече, съдът е длъжен да извърши такава проверка, дори да не е налице възражение в тази насока.