Решение № 2968 от 06.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2968 гр. София, 06.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100506386 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 3820 от 26.04.2022 г. по гр.д.№ 26658 по описа за 2021 г. на СРС, 42-ри състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 от ГПК,вр.чл.415 от ГПК,вр.чл.79 от ЗЗД, по отношение на К. М. И., че съществува вземане на „Й.Б.“ ЕАД с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД, в размер от 1892,88 лева ( хиляда осемстотин деветдесет и два лева осемдесет и осем стотинки ) по договори за мобилни услуги и договори за лизинг, ведно със законната лихва върху главницата,считано от предявяване на иска – на 08.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането,относно което е издадена на 23.09.2020 г. заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 43286 по описа за 2020 г. на СРС, 42-ри състав.

В тежест на ответницата са възложени разноските по делото.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от К.

1

М. И., ответник пред СРС.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение като се твърди, че между страните не е налице валидно сключен договор за далекосъобщителни услуги и договор за лизинг. Сочи, че ищецът не бил доказал, че фактурите са издадени именно на основание на тези договори. По делото липсвали доказателства, че на ответника е предоставена далекосъобщителна услуга поради което осъдителните искове за неустойка и неплатени лизингови вноски били недопустими като се аргументира с приетото в т.11 б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Не били ангажирани и доказателства за предаване на устройствата по договора за лизинг. Това правело ищеца недобросъвестна страна по спора. Следователно в полза на ищеца не било възникнало право да развали договора и да претендира обезщетение за вреди. Неправилно СРС кредитирал представените по делото фактури като достоверни и релевантни за доказване на размера на задълженията. Оспорва фактурите, тъй като ищеца не бил доказал основание за съставянето им. По делото не била изискана съдебно-счетоводна експертиза за доказване на размера на задължението и обвързаността на фактурите с конкретен договор. В исковата молба не било конкретизирано на кое основание, по кой договор и между кои лица бил сключен договор.

Фактурите не съдържали реквизитите по чл.114, ал.1 ЗДДС. Неправилни били изводите на СРС досежно дължимостта на неустойката. Счита, че неустойка не се дължи по прекратен договор. Сочи, че развалянето на договора имало обратно действие и това налагало всичко изпълнено да се реституира на страните по нея, арг. от чл.88, ал.1 ЗЗД. Клаузата за неустойка била и нищожна като противоречаща на добрите нрави.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго с което да се отхвърли исковата претенция. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- „Й.Б.“ ЕАД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивницата, нарушения. Доводите във въззивната жалба не съответствали на установените по делото факти. По отношение наличието на 2 договорна връзка се позовава на съдебно-почерковата експертиза.

Съображенията по отношение на фактурите били неоснователни и дори абсурдни. Сочи, че във фактурите бил посочен всеки предпочитан номер и договор. Самите фактури не били основание за дължимост на претендираните суми, такова основание били договорите. На основание на същите се дължали месечните абонаментни такси и лизинговите вноски. По отношение на неустойката намира, че правилото на чл.88 от ЗЗД на което се позовава не намира приложение, тъй като се касаело до договори за периодично и продължително изпълнение. Сочи, че размера на неустойките не бил прекомерен, тъй като бил в размер на три месечни абонаментни такси, т.е. не излизал извън присъщите й функции, в този смисъл била съдебната практика на ОС-Бургас и РС, гр.Русе.

Претендират се разноски пред настоящата инстанция.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 04. 05.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 16.05.2022 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

За издадената на 23. 09.2020 г. по ч.гр.д.№ 43286 по описа за 2020 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен по реда на чл.47 ГПК.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 11. 05.2021 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 14. 05.2021 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.

3

Видно от разясненията, дадени в т.12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и обстоятелствената част на исковата молба, касае се до идентични претенции. По всеки един от договорите от страна на ищеца е конкретизирано всяко вземане, което същият претендира да бъде установено.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че анализът на представените в хода на производството доказателства позволява да бъде възприето,че исковата претенция е доказана по основание и по размер и подлежи на уважаване изцяло – за сумата от 1892,88 лева по договори за мобилни услуги и договори за лизинг. Когато бил сключен договор, всяка от страните била длъжна да съобразява уговорените съгласно договора права и задължения. В хипотезата на сключен договор за далекосъобщителни услуги страната доставчик на услугите била длъжна да осигури достъп до далекосъобщителните услуги, а страната потребител била задължена да заплаща уговорената абонаментна такса, както и стойността на ползваните далекосъобщителни услуги в уговорения срок. Когато бил сключен договор за лизинг, страната лизингодател предоставяла устройство за временно ползване на насрещната страна, която била длъжна да заплаща уговорените лизингови вноски. Съдът е приел, че страните в производството са обвързани от договорни правоотношения по договори за мобилни услуги и договори за лизинг с оглед представените писмени договори; позовал се е на заключението на съдебно-почерковата експертиза, в което било посочено, че подписите върху договорите са поставени от ответницата. След като ответницата била подписала договорите, то тя била длъжна да изпълнява задълженията си. Исковата претенция се основавала на твърдения,че ответната страна е допуснала неизпълнение на задълженията за заплащане на абонаментни такси и на лизингови вноски. Доказателствената тежест за заплащането на абонаментните такси, ползваните услуги и лизинговите вноски била на ответната страна. В хода на производството ответницата не била провела доказване да е изпълнила точно своите договорни задължения,поради което исковата претенция подлежала на уважаване.

Исковата претенция била доказана по основание и по размер в частта,в която се претендирало заплащане на абонаментни такси. Абонаментната такса 4 представлявала уговорена парична сума, която се заплащала по време на действие на договора от страната клиент, защото бил осигурен достъп до мрежата на доставчика и до предоставяните от доставчика услуги. Това означавало, че абонаментната такса е дължима независимо дали са ползвани услуги и какви по вид и обем услуги са ползвани,т.е. абонаментна такса била дължима дори клиентът да не е ползвал услуги. В конкретния случай по делото били представени договори за мобилни услуги, всеки от договорите съдържал уговорена конкретна абонаментна такса, а същевременно ответницата не представяла доказателства за заплащане на уговорените абонаментни такси. Следователно исковата претенция в частта за сумите, начислени за абонаментни такси следвало да бъде уважена. Според СРС исковете за заплащане на лизингови вноски също били доказани по основание и по размер. Страните не спорели, а и от представените договори за лизинг се установявало,че дружеството ищец е предоставило устройства по сключените договори за лизинг,респективно за ответницата,като лизингополучател, било възникнало задължение да заплаща уговорените лизингови вноски. Предвид обстоятелството,че ответницата не доказала да е заплатила лизинговите вноски, съдът е приел,че и паричните суми, претендирани като неплатени лизингови вноски са изискуеми и дължими и в тази част исковата претенция подлежи на уважаване. По отношение на паричните суми, претендирани като неустойка СРС също е приел за доказани по основание и по размер и в тази й част исковата претенция също подлежала на уважаване. Неоснователен бил доводът на ответницата чрез назначения й особен представител, че не е допустимо неустойка да бъде дължима при прекратяване на договорно правоотношение. Действително неустойката представлявала договорен способ за обезвреда, при който страните при сключване на договорното правоотношение уговаряли начин на обезвреда за едната страна при допуснато неизпълнение на задължения от другата страна като при съобразяване принципа на договорна автономия не съществувала пречка страните да уговорят неустойка, дължима при прекратяване на договорно правоотношение, основано на допуснато неизпълнение на договорни задължения от една от страните по договорното правоотношение. Като е взел предвид,че ищеца претендира неустойки, уговорени при предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги, както и при съобразяване,че размерът на всяка от неустойките не надвишава размера на три абонаментни 5 такси по съответния договор за далекосъобщителни услуги, СРС е приел,че исковата претенция в частта за претендираната неустойка следва да бъде уважена. Липсата на проведено доказване ответницата да е изпълнила изцяло или поне частично своите договорни задължения по договорите за мобилни услуги означавало,че е възникнало право на доставчика да прекрати правоотношението, респективно да претендира уговорената при прекратяване на договора неустойка. Неустойката се характеризирала с три функции – обезпечителна,обезщетителна и санкционна и само ако не съответствала на тези функции клаузата за неустойка се явявала недействителна. Съдът се е позовал на наличието на постановени съдебни решения по искове на КЗП срещу доставчици на мобилни услуги, с които било възприето,че клаузата за неустойка до размера на три месечни такси не била недействителна и затова е приел,че исковата претенция, предявена в размер на до три абонаментни такси подлежи на уважаване. Следвало да бъде отчетено,че прекратяването на договора поради неизпълнение на договорни задължения на насрещната страна има санкционен характер, а и същевременно с оглед на това,че доставчикът извършва определени дейности, за да осигури достъп до мрежата и до предоставяните от него услуги, съдът е приел,че дължимостта на неустойката съответства и на обезщетителния характер на същата. По тези си мотиви СРС е приел, че и в частта за претендираните неустойки исковата претенция е доказана по основание и по размер. Ответницата била пасивно легитимирана да отговаря и в частта,в която са претендирани парични суми, формирани като разликата между стойността на предоставените устройства и уговорените по договорите преференциални цени. От съдържанието на договорите за мобилни услуги се установявало,че страните са уговорили,че при прекратяване на договорите поради неизпълнение на клиента, клиентът дължи и разликата между цената на устройството по лизинговия договор, уговорена между страните и действителната цена на устройството. С оглед обстоятелството,че ответницата била получила устройствата при сключване на договорите за лизинг и не ги била върнала, както и, че ответницата не била изпълнила точно задълженията си по договорите, за да ползва уговорените преференциални цени,съдът е приел,че е настъпило основание, предвидено в договорите за мобилни услуги ответницата да заплати и разликата между преференциалната цена и действителната цена на устройството. По направеното от ответницата 6 възражение за погасителна давност СРС е приел, че приложимата погасителна давност по договори за далекосъобщителни услуги и договори за лизинг е тригодишната давност, защото се касаело за периодични платежи.