Определение № 595 от 14.03.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 595 гр. София, 13.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито засеД.е на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20228002902513 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Р. С., М. Р. И. и Д. Р. И., чрез процесуалния им пълномощник, против решение № 425 от 25.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2896/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна в съответните осъдителни части на решение № 1059 oт 19.02.2018 г. по гр. д. № 1677/2017 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми – по 90 000 лв. за Е. Р. С. и Д. Р. И. и 60 000 лв. за М. Р. И., претендирани като обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния баща – Радослав И. С., настъпила в резултат на ПТП на 05.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 05.10.2015 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че съдът се е произнесъл при неправилен анализ на събраните по делото доказателства и при съобразяване на въведени за първи път с въззивната жалба възражения от ответника относно обстоятелства, 1 които са му били известни преди първото по делото засеД.е пред Софийския градски съд (показанията на ищцата М. Р. И. в досъдебното производство). В тази връзка от една страна се навеждат доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, а от друга – че неправилно е преценил посочените показания, като е счел, че касаят всички ищци и представляват признание относно общи за всички тях факти, в резултат на което не е кредитирал изобщо събраните по делото гласни доказателства. Предвид допуснатите процесуални нарушения изводът на съда, че с оглед личните отношения с пострадалия наследодател на неговите деца не се дължи никакво обезщетение е необоснован, формиран при липса на мотиви и в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Как следва да се цени направеното от една от страните извънсъдебно признание за съществуване на факти? Извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти, че бащата я е изоставил, представляват ли извънсъдебни признания и по отношение на останалите братя и свидетелстват ли за настъпило дълбоко и непоправимо отчуждение между бащата и останалите две деца?; 2. Представляват ли извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти извънсъдебни признания и на останалите страни (ищци) по делото, когато тези факти не са общи и касаят лични отношения между родител и дете?; 3. Представлява ли общ факт твърдението на една от страните по делото, че е изоставена от баща си, обвързващ останалите низходящи наследници?; 4. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента? и 5. Как следва въззивният съд да разглежда и съобразява наведените за пръв път във въззивната жалба възражения, които обуславят изхода на спора, при положение че отговорът на исковата молба от същата страна е бланкетен?

По първите три въпроса касаторите навеждат допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по последните два сочат наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до 2 касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 202 от 16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 25 от 17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 4, и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 5.

С депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК: 831830482, гр. София, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба като неоснователна. В законоустановения срок е постъпил и писмен отговор от Д.

Мохамед Фахд А. (трето лице - помагач на страната на ответника), чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за липса на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.

280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат по предмета на делото, съставът на Софийския апелативен съд е взел предвид на първо място обстоятелството, че с решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. е отменено предходното въззивно решение № 8 от 02.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2455/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждането на ответника да заплати на всеки от ищците застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва; както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето на предявените от застрахователя регресни искове, свързани със същите вреди. С 3 посоченото решение е оставена без разглеждане касационната жалба досежно присъдените на ищците имуществени вреди и в частта, в която е отхвърлен предявеният регресен иск за сумата от 1 874.10 лв., като с оглед частичната отмяна на въззивното решение делото е върнато на Софийския апелативен съд за ново разглеждане на жалбата, подадена от ответника „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД срещу решението на първата инстанция в частта, в която е осъден да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, както и в частта по предявения частичен регресен иск против третото лице – помагач.

С оглед указанията на касационната инстанция и ограничения предмет на въззивната проверка, при новото разглеждане на делото въззивният съд е посочил, че в първата инстанция като свидетел е разпитана М. Д.

Н., живееща на съпружески начала с ищеца Д. Р. И.; във въззивното производство при новото разглеждане на делото е разпитана като свидетел Светлана Алексеева Сечкарьова-Павлова; в досъдебното производство ищците са разпитани като свидетели и протоколите са приложени в том 2, л.

47, л. 50 и л. 53. Решаващият съдебен състав е приел, че показанията на М. Р.

И. са дадени пред разследващ полицай и под страх от наказателна отговорност, материализирани са в съставения протокол за разпит, който е подписан от нея и разследващия орган, и разкриват отношенията между починалия Радослав И. С. и неговите деца, както и отношенията между децата (ищците), а те са, че: починалият е изоставил своите деца, които са от два последователно сключени граждански брака; починалият е живял последните години в гр. София, а ищците са регистрирани и живеят в гр. Велико Търново; на никого от ищците не е бил известен адресът, на който е живял и е бил регистриран техният възходящ; отсъстват каквито е да е било срещи между ищците и техния възходящ дори на семейни празници, каквито са Коледа и Великден. Възприемайки и възпроизвеждайки в мотивите на съдебното решение показанията на свидетелката М. И., дадени в досъдебното производство: „….Имам двама братя – Д. и Е., като вторият от тях е от друга майка. С брат ми Д. не се имаме, а с Е. не поддържаме абсолютни никакви отношения. Него за първи път го видях на погребението на баща ми. Баща ми Радослав И. С. го помня от малка. ….Не знам кога е напуснал гр. Велико Търново и къде е отишъл да живее. Не съм виждала баща ми от малка. Не мога да кажа от колко години не съм го виждала. Никога не съм разговаряла с 4 него по телефона. От много години не съм имала абсолютно никакви контакти с него, поради което нямам представа какво е било здравословното му състояние. За това, че баща ми е починал, разбрах от адвокат Йордан Минчев, на когото брат ми Д. е казал. На мен брат ми не ми се обади, тъй като не се имаме. …Аз ходих на погребението. Там бяха и двамата ми братя.

Тогава за първи път от много години видях баща си, но въпреки това успях да го позная….На погребението имаше и една адвокатка, която се запозна с мен.

На същия ден, след погребението, подписах пълномощно на тази адвокатка, да ме представлява по делото за баща ми.“, въззивният съд е извел извод, че показанията на М. Р. И. имат характер на подписано от нея извънсъдебно признание на неизгодни за нея факти и следва да се ценят като доказателство по делото, като това признание предхожда показанията на разпитаните по делото свидетели, а по своята автентичност е основание съдът да не кредитира същите. Показанията на първия свидетел М. Н. не са кредитирани, тъй като фактическото съжителство и общите им деца с ищеца Д. Р. И. обосновават извод за явна заинтересованост от изхода на делото, като достоверността им е опровергана от извънсъдебното признание на ищеца М.

И.; показанията на Светлана Сечкарьова-Павлова не са кредитирани, тъй като според въззивния съд са диаметрално различни по общите факти за всички ищци, които са предмет на извънсъдебното признание на ищеца М. И..

В заключение въззивният съд е приел, че ищците, чиято тежест е да проведат пълно и главно доказване на основателността на предявените искове, не установяват по категоричен и несъмнен начин претърпени от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на техния възходящ. Събраните доказателства и извънсъдебното признание на един от ищците за фактите, които са общи за всички ищци, обосноват според състава на въззивния съд констатациите, че ищците са били изоставени от техния баща и е настъпило дълбоко и непреодолимо отчуждение между бащата и неговите деца – плод на два последователни граждански брака, така и дълбоко и непреодолимо отчуждение между неговите еднокръвни деца.

По тези съображения, въззивният съдебен състав е отхвърлил като неоснователни предявените преки искове, имащи за предмет обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния баща; отхвърлил е съединените акцесорни искове за заплащане на законната лихва и е оставил без разглеждане предявения от застрахователя против делинквента 5 обратен частичен иск с правно основание чл. 274, ал. 1 от КЗ (отм.) и съединения с него иск за присъждане на законната лихва.

С оглед мотивите на въззивното решение, по предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, наведени от касаторите, настоящият съдебен състав намира следното:

Извън хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя формулирането на правни въпроси, от значение за крайния резултат по спора, които са разрешени от въззивния съд при наличие на поне една от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, наведени и съответно обосновани от касатора/касаторите.