Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 93 от 28.01.2026, Районен съд - Хасково

Съд
Районен съд - Хасково
Дело
Гражданско дело 1229/2025
Вид
Решение № 93
Подписан
28.01.2026
В сила
06.03.2026
Състав
Валентина Жекова Иванова

Цитирани разпоредби

  • чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 184, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 13, ал. 1 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл. 2, ал. 1 и 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл. 2, ал. 1 и 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл. 4, изр. 1 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • § 13 · Закон за защита на потребителите
  • чл.3, ал.1 · Закон за кредитните институции
  • чл.10 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5, ал. 9 и ал. 13 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5, ал. 9 и ал. 13 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. гр. Хасково, 28.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Джулия Д. Димитрова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20255640101229 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: **************, чрез адв. Д. М., съдебен адрес: ***********, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост 3, бул.

„Александър Малинов“ №51, бл.0, вх.А, ет.9, ап. офис 20.

Ищецът твърди, че на 10.01.2022г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 1109716, спрямо който бил приложим ЗПФУР и съгласно условията на който страните договорили размер на заема 3000 лева, срок на погасяването му, ГПР на кредита - в размер на 49,66%.

Съгласно договора ищецът следвало да върне заемната сума с лихва от 35 %, или - 1050 лева. В чл.5 от договора било уговор ено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на ответното дружество. Ищецът поддържа, че никъде в договора не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция, но след като усвоил заемната сума от 3000 лева, той установил, че освен нея му била начислена и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на ответника, в размер на 2970 лева. Счита процесният договор за недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в него, нито в ОУ било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ 1 било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явявало всъщност. Твърди, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие за такъв, както и че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство и че такъв не му бил представян. Според ищеца договорът се явявал нищожен на основание чл.10 ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, което касаело и евентуалния договор за поръчителство. Същият бил недействителен по смисъла на чл.22 и поради противоречие на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като не съдържал начина на изчисляване на ГПР и яснота как е формиран, респ. - общо дължимата сума по него. В договора бил посочен грешен ГПР, тъй като в него не била включена като разход по договора сумата за поръчител, а това следвало да бъде направено, тъй като тя представлявала разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19 ал.1 ЗПК, при ко ето същият щял да надхвърли законовото ограничение за размера на ГПР. Така посочените в договора ГПР и обща дължима сума не отговаряли на действителните такива, като посочените по-ниски стойности представлявли невярна информация, която следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Същата подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. С невключването на претендираната сума по договор за поръчителство се целяло заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК за максимално допустимия разм ер на ГПР, който щял да бъде в размер на над 70% при включван ето й. В противор ечие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и Глава четвърта от ЗПК, кредиторът не бил изпълнил задължението си преди отпускане на кредита да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка – да откаж е сключването му. Сочи, че В Решение по дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване на Софийски районен съд (България) във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и чл ен 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС е постановил, че „посочването на ГПР, който н е отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички 2 споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“ и „..член 10, параграф 2, буква ж) и чл ен 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит нe е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“. Ищецът поддържа, че целият договор следва да бъде обявен за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за пр едоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора; начисляването на такса за допълнителна услуга гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в посочения ГПР налага на потребителя да приеме клауза, с която не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Това довело до наличие на правен интерес ищецът да претендира платени при изначална липса на основание суми по договора.

Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 1440 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск в съдбено заседание, проведено на 10.11.2025г./, пр едставляваща платена при изначална липса на правно основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит № 1109716, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.05.2025г., до окончат елното й изплащане. Ищецът претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът оспорва иска, като моли съда да постанови р ешение, с което да отхвърли същия. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от приложените писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1109716/10.01.2022г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в собственост заемни средства в размер на 3000 лева, обезпечен с договор за гаранция, сключен с „Фератум Банк“. Съгласно условията на договора за кредит, същият е сключен при следните параметри: размер на кредита: 3000 лева; брой вноски - 18; начин на плащане - съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора, 3 първа падежна дата – 09.02.2022г.; Годишен процент на разходите на заема:

49,66 %; лихва – 1050 лева, при лихвен процент 35 %, обща сума за плащане:

4050 лева. В чл.5 от договора за потребителски креди т е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителството, предоставено от Фератум банк /Ferratum Bank/ в полза на Дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. В същата разпоредб а е посочено, че одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.

Видно от представената Преддоговорна информация, в същата кредиторът изр ич н о е посочил, че не е включил в ГПР възнаграждението по гаранционната сделка, а общата сума за плащане по договора включва само главница и лихва. Общата сума по договора е платима на 18 вноски - 4050 лева, включващи главница - 3000 лева и лихва - 1050 лева.

По искане на ищеца съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема изцяло като компетентно и обективно изготвено.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

Предявен е и с к с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1440 лева - платена сума по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаван е на исковата молба – 09.05.2025г. до окончателното й изплащане.

Предявения т и с к е процесуално допустим. Разгледан по същество, е изцяло основателен, като съображенията за това са следните: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност, съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ л егална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което 4 придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице, е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изч ерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпор едб а е записано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Т ези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007г./. Спор ед чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата пр еценка на договора сочи, че т о й е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор клаузи на договора/.