Решение № 3530 от 13.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3530 гр. София, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20221100508388 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. П. И. и С. Е. Ф. , чрез адв. А. Ц., срещу решение № 20160891/21.07.2021 г. по гр. д. № 10373/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу Й. И. П., Л.

К. П. и Е. Й. П. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищците солидарно сумата от общо 1 500 лева (по 750 лева на всеки от ищците) обезщетение за неимуществени вреди за периода м. януари 2018 г. до 25.02.2020 г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Сочи се, че съдът не обсъдил събраните по делото доказателства, а в мотивите на решението е установил факти, които са ирелевантни за изхода на спора, като съществените факти били игнорирани. Първата инстанция направила лаконична констатация относно влошените отношения между страните, без да обследва данните за многобройни сигнали до различни институции, например сигнала от 14.05.2018 г. до РП – Сливница, че на 20.04.2018 г. ответниците Й. и Е. П.и започнали да събарят ламаринен покрив, разделящ двата имота, за които действия били съставени протоколи за предупреждение по реда на ЗМВР, както и постановление на РП-Сливница от 17.06.2020 г. за отказ за образуване на наказателно производство. Неправилно не били кредитирани 1 показанията на свидетелката В. И.а, от които се установявали конкретните противоправни деяния. Излагат се твърдения, че ответниците продължават да извършват самоуправни действия въпреки множеството отправени от ищците сигнали до всички институции, като на 25.07.2021 г. ответникът Е. П. проявил вербална агресия. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като в полза на всеки от ищците бъде присъдена сумата от по 750 лева, както и за присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите Й. И. П., Л. К. П. и Е. Й. П. не вземат становище по жалбата. В съдебно заседание пред въззивната инстанция на 06.11.2023 г. въззиваемите, чрез процесуалния им представител адв. Н. А., поддържат становище за неоснователност на жалбата и претендират разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, намира за следното:

Гражданско дело № 10373/2020 г. по описа на СРС, 124 състав, е образувано по искова молба на А. П. И. и С. Е. Ф., с която са предявени субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу Й. И. П., Л. К. П. и Е. Й. П..

В обстоятелствената част на исковата молба се излагат твърдения, че страните по делото са съсобственици на дворно място с площ от 1080 кв. м., представляващо УПИ III – 303 в кв. 52 по плана на с. Пролеша, Софийска област, като през 1993 г. наследодателят на ищците - П.

И., сключил с ответниците договор за разпределяне на ползването на съсобствения имот, с който ответниците се задължили реално определени части от парцела да се ползват според естественото им предназначение, без да създават пречки за нормалното ползване на частите от страна на другите съсобственици. В скица били определени реалните части от имота, които ще се ползват от всяка от страните по договора. Излагат се твърдения, че след смъртта на П. И. през 2017 г. ответниците неоснователно започнали да предявяват претенции спрямо ползваните от наследниците му (ищците) реални части от имота, твърдейки че пътеката между техния гараж и жилищната сграда на ищците е предоставена за ползване само на ответниците. Твърди се, че ответниците са предприели следните противоправни действия, ограничаващи пълноценното ползване от страна на ищците на реалните части от имота премахване на метална врата, поставена между жилищната сграда на ищците и лятната им кухня във вътрешната страна на двора, смяна на патрона на външната входна врата на двора и ограничаване на достъпа до двора от северната му страна. Ищците твърдят, че във връзка с описаните действия на ответниците са сигнализирали компетентните държавни органи, но неправомерно създаденото положение е останало непроменено и към датата на сезиране на 2 съда. Сочи се, че в резултат от противоправното поведение на ответниците всеки от ищците е претърпял неимуществени вреди в размер на 750 лева, изразяващи се в причинени неудобства, ежедневен стрес и загуба на време по различни институции в търсене на защита от неправомерното поведение на ответниците, в периода м. януари 2018 г. – 25.02.2020 г.

Поради това е отправено искане за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си въздействия, ограничаващи пълноценното използване на реални части от съсобствения недвижим имот, ответниците да бъдат задължени да възстановят премахнатата от тях метална врата, поставена между жилищната сграда на ищците и лятната им кухня или, при условията на евентуалност, да бъдат осъдени да заплатят стойността й в размер на 200 лева, да бъдат задължени да предадат на ищците ключ от патрона на външната врата за двора откъм северната страна на улицата и да осигурят достъп до имота от тази страна, както и да заплатят солидарно на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди от по 750 лева за периода м. 01.2018 г. до 25.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

С определение № 144427/08.07.2020 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по гр. д. № 10373/2020 г. в частта по исковете по чл. 109 ЗС поради местна неподсъдност на спора и е изпратил делото в тази му част по подсъдност на Районен съд – Сливница.

С отговора на исковата молба ответниците оспорват исковете по чл. 45 ЗЗД .

Заявяват, че са се съобразявали с извършеното през 1993 г. разпределяне на ползването след смъртта на наследодателя на ищците и по никакъв начин не са им пречили да ползват имота съобразно притежаваните от тях идеални части. Сочат, че през 2008 г. наследодателят на ищците поставил през средата на пътеката желязна врата, като отричат същата да е премахната от тях, а и впоследствие ищците поставили нова врата. Ответниците твърдят, че са сменили повредения патрон на входната врата и са предоставили ключ на ищците, въпреки че през тази врата минават преимуществено те, като сочат, че в двора се влиза и през друга врата, която се ползва само от ищците, защото се намира в близост до входа на тяхната къща, за която ответниците нямат ключ. Ответниците поддържат, че достъпът до лятната кухня на ищците е свободен, като до нея се стига и през двора, а премахнатият метален навес, който е бил изграден между техния гараж и къщата на ищците, е бил изграден от наследодателя им и е бил демонтиран с негово съгласие.

С обжалваното в настоящото производство решение № 20160891/21.07.2021 г. СРС е отхвърлил исковете с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, приемайки, че по делото не се установява в периода м. януари 2018 г. до 25.02.2020 г. ответниците да са осъществявали твърдяното от ищците противоправно поведение, да са предявявали претенции по отношение на ползваните от ищците части от съсобствения имот, да са предприемали действия за премахване и поставяне на врати, нито да са ограничавали правото на достъп до имота и безпрепятственото му ползване от ищците.

Във въззивното производство се установи, че с решение № 146/03.10.2022 г. по гр. д.

№ 532/2020 г. на Районен съд – Сливница, са отхвърлени предявените от А. П. И. и С. Е. Ф.

3 срещу Й. И. П., Л. К. П. и Е. Й. П. искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си въздействия, ограничаващи пълноценното използване на реални части от съсобствения между страните недвижим имот, представляващ дворно място с площ 1080 кв. м., представляващо УПИ III – 303 в кв. 52 по плана на с. Пролеша, Софийска област, да бъдат задължени да възстановят премахнатата от тях метална врата, поставена между жилищната сграда на ищците и лятната им кухня или, при условията на евентуалност, да бъдат осъдени да заплатят стойността й в размер на 200 лв., както и да бъдат задължени да предадат на ищците ключ от патрона на външната врата за двора откъм северната страна на улицата и да осигурят достъп до имота от тази страна.

Установи се още, че решението на Районен съд – Сливница е потвърдено с влязло в сила решение № 376/22.06.2023 г. по в. гр. д. № 223/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което са възприети изводите на районния съд, че не са извършени неоснователни действия от страна на Й. И. П., Л. К. П. и Е. Й. П. , създаващи пречки на А. П. И. и С. Е. Ф. да ползват пълноценно реалните части от съсобствения имот; че не е доказано премахването на старата междинна порта в имота да е по тяхна вина, поради което не дължат възстановяване на стойността й; че и ищците, и ответниците имат безпрепятствен достъп до жилищните сгради от две различни порти.

Следва да бъде посочено, че районният съд, в нарушение на процесуалния закон, е разгледал исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД при наличието на висящ преюдициален спор по чл.

109 ЗС. Междувременнно обаче, след спиране на настоящото въззивно производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, процесуалната пречка за разглеждане на делото е отпаднала с влизане в сила на постановеното по гр. д. № 223/2023 г. по описа на СОС решение, поради което спорът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да бъде разрешен по същество от въззивната инстанция.

Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. За уважаване на иска по делото следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: противоправно деяние на ответника, настъпила вреда за ищеца, причинна връзка между деянието и вредите, вина на ответника. Вината се предполага до доказване на противното от ответника, но останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца.

В разглеждания случай със сила на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение на Софийски окръжен съд, в отношенията между страните е установено, че ответниците не са извършили сочените от ищците неправомерни действия, ограничаващи пълноценното ползване от страна на ищците на реалните части от имота.

След като не е налице един от елементите на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД, а именно – противоправно поведение от страна на ответниците, то исковите претенции за обезщетение за неимуществени вреди, предмет на настоящото производство, се явяват неоснователни.

За пълнота, във връзка с оплакванията във въззивната жалба, следва да се посочи, че 4 правилно районният съд е приел, че данните за подавани от ищците сигнали до прокуратурата следва да се ценят, само доколкото от тях се извежда извод за влошените отношения между страните, но не и относно осъществяването на сочените от ищците противоправни деяния, тъй като липсват други доказателства по делото, които биха могли да обосноват извод за достоверност на съдържащите се в сигналите твърдения. Освен това, въпреки лаконичните мотиви на първоинстанционното решение, съдът е изложил коректно установените по делото факти и е стигнал до правилен извод, че от материалите по делото не се установява ответниците да са извършили твърдения от ищците деликт.