Решение № 387 от 15.04.2022, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 387 гр. Перник, 15.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Кирилова при участието на секретаря Десислава Ст. Дрехарска като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело № 20211720104818 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на В. С. С. срещу „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД.

Ищецът твърди, че на 16.03.2020 г. е сключил с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД договор за паричен заем № ****** г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем парична сума в размер на 2500 лв., при срок на погасяване 24 месеца, които в същия ден били реално усвоени от ищцата. Чл. 1, ал. 2 от Договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит, е необходимо да бъде сключен договор за поръчителство – с конкретно дружество, свързано с кредитодателя. По този начин с чл. 1, ал. 2 от Договора била уговорено за обезпечаване на вземанията ищцата да сключи договор за възлагане на поръчителство с втория ответник – „Кредит Гаранция“ ЕООД, какъвто бил сключен на 16.03.2020 г. Във връзка с това било уговорено ищцата да заплати и такса гарант в размер на 2745 лева, която се начислявала към месечните вноски. Изразени са подробни правни съображения, за нищожност на договора за кредит, както и на клаузата на чл. 1, ал. 2 от същия, поради противоречие на императивни правни норми, уреждащи защитата на потребителите – включително по договори за кредит, заобикаляне нормите на ЗПК – чл. 19, ал. 4, противоречие на добрите нрави, съдържащ неравноправни клаузи.

При изложените твърдения се иска прогласяването на нищожността договора за кредит, а в условията на евентуалност – нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 2 от Договора, както и договора за поръчителство, сключен с Кредит Гаранция ЕООД.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК главният ответник „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е депозирал 1 писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Излага доводи, че договорът е действителен и породил действие между страните, а специалната уредба на недействителността на потребителските договори за кредит изключва общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД. Твърди се, че като кредитор не е изисквал плащане за услугата „Гарант“, като към момента размерът на задължението на ищцата възлиза на 3334,49 лв.

Акцентира се върху естеството на получената от ищеца заемна сума – високорисков „бърз кредит“, с оглед на което се противопоставя на становището, че обезпечението е прекомерно. Твърди се, че не се сочат доказателства за „липсата на индивидуално уговорени клаузи“. Признава, че от ищцата са постъпили погасявания в общ размер на 147,62 лева.

Претендира разноски.

В същия срок ответникът е предявил и насрещен иск, в случай, че главният иск бъде уважен, като се иска да му се върне непогасената част от отпуснатата заемна сума – в размер на 2352,38 лв. главница и 390,13 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.03.2020 г. до 02.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.11.2021 г. до окончателното плащане. Претендира разноските във връзка с предявяването на насрещния иск.

С протоколно определение от 16.02.2022 г. производството е прекратено в частта по отношение на ответника по евентуалния иск „Кредит Гаранция“ ЕООД.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с обективно евентуално съединени искове за прогласяване нищожността на договор за паричен заем, а евентуално – на клаузата на чл. 1, ал. 2 от същия, поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 ЗПК, поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради неравноправност на клаузата – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предявените насрещни искове са с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По иска за прогласяване нищожността на договора за кредит.

В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за кредит, както и да установи, че договорът за кредит, съответно – че клаузата на чл. 1, ал. 2 от същия, са засегнати от посочените в исковата молба пороци: 1/ противоречие със закона (сключването му в противоречие с императивна правна норма), 2/ с добрите нрави (социално възприети етични правила и норми за справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения), 3/ заобикаляне на закона. В тежест на ищеца е да установи, че страните са сключили уговорка за заплащане на твърдяната такса „Гарант“ в размер на 2745 лева.

Съдът счита, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което изпол-зва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търго-вец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоред-ба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът пре-доставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна 2 форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична су-ма. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоста-вения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правна-та си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради ко-ето се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и заб-раната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Твърденията на страните са, че на 16.03.2020 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит, тип „Кредитна линия“ № 3-1-12051-222129, с предмет предоставяне в заем на сумата от 2500 лв., която била реално усвоена на същата дата, видно от представеното на л. 23 платежно нареждане. Уговорено било заемната сума да бъде върната на 24 месечни вноски, с ГЛП 36% и ГПР 50%. Същевременно ответникът признава, че ищцата е погасила една вноска в общ размер на 147,62 лева. Сочените уговорки се установяват и от представеното копие на договор за потребителски кредит, в който е отразено, че е сключен на 16.03.2020 г. в София.

В конкретния случай представеният договор за потребителски кредит и общи условия към него не носят подписите на която и да е от страните по същия – саморъчен или електронен. Въпреки дадената възможност на ответника да представи подписани от кредитополучателя екземпляри от описаните писмени документи, по реда на чл. 190 ГПК, такива не са представени. Липсва положен от ищцата подпис – саморъчен или електронен върху представения договор и общи условия, липсват и доказателства приложеният Стандартен европейски формуляр да е бил предоставен предварително на потребителя, доколкото същият не неговия подпис.

Гореизложеното мотивира извод за недействителност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което искът за прогласяване на нищожността му следва да бъде уважен на формално основание, без да се обсъждат останалите релевирани от ищцата доводи в този смисъл.

За пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

В конкретния случай в договора е посочен единствено размерът на усвоената сума и лихвен процент – 36%, без да е посочена общата дължима от потребителя сума. В погасителния план е отразен размер на месечната вноска, включваща главница и лихва – 147,62 лв., като размерът се различава от размера на погасителната вноска, съгласно стандартния европейски формуляр – 200,92 лв. /л.80/, както и от извлечението от профила на ищцата в платформата на кредитодателя – 305 лв., при общ размер на задължението 4575 лв. към депозиране на исковата молба на 08.09.2021 г. и 5795 лв. към депозиране на отговора на насрещния иск на 23.12.2021 г.

В противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор не е посочен годишният процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. От съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В конкретния случай ответникът твърди, че 3

ГПР е 50 %. Същевременно в Стандартния европейски формуляр наред с ГЛП 36%, е посочен ГПР 42,58%, а в Приложение № 1 /л.83/ е посочен ГПР 50%. Същевременно ГПР в самия договор за кредит /л.28/ изобщо не е посочен.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, в противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че процесният договор и приложения към него не са подписани от потребителя, като в процесния договор не е посочен действителният годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и главният иск следва да бъде уважен.

По предявения евентуален иск.

Доколкото се уважава предявеният главен иск, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие, обуславящо разглеждането на предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване недействителността на клаузата, обективирана в чл. 1, ал. 2 от договора, сключен между страните.

По насрещните искове с квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 34 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Уредбата на нищожността на договорите е дадена с императивни правни норми, установени в обществен интерес. Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати определени, изчерпателно изброени, правно значими пороци, вследствие на което той не поражда изначално целените от страните по него правни последици. Когато по нищожния договор е била осъществена престация, следва да се проявят правните последици на чл. 34, вр. чл. 55 ЗЗД, понеже изначално липсва правно основание, оправдаващо даването.