Решение № 40 от 13.01.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Бургас, 13.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. Стоянов при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20222100502149 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР – София, чрез юрисконсулт И. против Решение № 2332 от 24.10.2022г. по гр.д.№ 5089/2022 г. по описа на Районен съд- Бургас, в частта, с което дирекцията е осъдена да заплати на Г. Я.

С. сумата от общо 753,88 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 91,52 часа за периода от 1.04.2019 г. до 9.07.2020 г., представляващи разликата между реално положения нощен труд за периода и преизчисления такъв с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 5.08.2022г. до окончателното плащане; ведно със сумата от 196,99 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата, както и сумата 360 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Бургас сумата от 300 лв., включваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде отхвърлен, а на въззивника да се присъдят сторените разноски.

Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на акта.

Сочи се, че при изчисляване на времето, отработено от ищеца в качеството му на държавен служител в МВР с полицейски правомощия, съответно на времето за 1 компенсиране на положения извънреден труд, е приложена специалната нормативна уредба по специалния закон за МВР, в каквато насока е практиката на ВКС- Решение №197 от 7.10.2019г. по гр.д.№786/2019г. на Четвърто гр.отд. Намира за неправилни правните изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд, чрез преобразуване на нощния такъв с коефициент 1,143.

Предвид качеството на ищеца- държавен служител по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, съдържанието на неговото правоотношение с ответната дирекция се определяло от нормите на ЗМВР и издадените въз основа на него наредби, които са специални както спрямо ЗДСл, така и спрямо КТ. Правната уредба на нощния труд на служителите в МВР е регламентирана в чл.187 ЗМВР, като за разлика от КТ нормалната продължителност на работното време пред нощта не е ограничено на 7 часа и при него същата съвпада с продължителността на работното време пред деня- 8 часа. Тази разлика била обяснима със спецификата на функционалните задължения на служителите по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, пряко обусловена от значимостта на обществените отношения, с които е свързано изпълнението на техните функции, която обуславя и редица други различия по отношение на обема на полагания труд. За разлика от работниците по трудови правоотношения, спрямо които съгласно чл.143, ал.2 КТ извънредният труд бил изрично забранен и не можел да надвишава 150 часа годишно, в хипотезите на чл.144 от КТ, съгласно чл.187, ал.7 от ЗМВР при държавните служители в МВР извънредният труд не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно, като при бедствия и други извънредни ситуации се допуска извънредният труд да надвиши тези норми до още 25 часа на тримесечен период и до още 100 часа годишно. Тези различия, според въззивника, не аргументират извод за дискриминационно третиране на конкретната категория служители, защото адекватно на по- неблагоприятните условия, завишени изисквания и ограничения при полагане на труд в сравнение с работещите по ТПО лица и другите държавни служители, за тези в МВР били предвидени редица компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и нематериални блага- така чл.179, ал.4 ЗДСл, чл.189, ал.1 ЗМВР, както и право на ранно пенсиониране, тъй като трудът им при пенсиониране се зачита като първа категория. Изтъква, че полагането на труд пред нощта от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР и от тези по т.2 на с.н., както и от работещите по ТПО е свързано със задължение на работодателя за възмездяването му, като разпоредбите на трите закона и наредбите, издадени въз основа на тях относно дължимостта на допълнително възнаграждение и минималния размер на същото са идентични: чл.261 КТ и чл.8 от НСОРЗ, чл.67, ал.7 от ЗДС и чл.20 от НЗСДА и чл.179, ал.1 от ЗМВР и чл.9 от Наредбите по чл.179, ал.2 от ЗМВР.В чл.2, ал.3 от НСОРЗ изрично било предвидено изключение, че същата не се прилага за служителите по ТПО в държавната администрация, от което следвал извод, че същата не намира приложение и за държавните служители по ЗДСл и ЗМВР. Разпоредба, подобна на чл.9, ал.2 от НСОРЗ не била предвидена в Наредбата по чл.187, ал.9 от ЗМВР, защото нормалната продължителност на дневния и нощния труд за държавните служители съвпадала.

Излагат се доводи, че претендираното вземане съществува само в субективните 2 представи на ищеца, които неправилно са възприети от районния съд, тъй като не почиват на предвидено в закона право на ищеца да получи подобно допълнително възнаграждение.

Развити са съображения. Иска се обжалваното решение да бъде отменено. Претендират се разноски.

При условията на евентуалност, в случай, че решението бъде потвърдено, въззивникът е изложил възражения за прекомерност на претендираното възнаграждение на насрещната страна предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото.

В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Г. С., представляван от адв. Станко Кралев. С него жалбата се оспорва като неоснователна.

Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Преповторени са доводите, изложени в исковата молба, въз основа на които страната обосновава претенцията си, касаещи правната уредба на нощния труд според чл.187 ЗМВР в редакцията му до 9.07.2020г. и подзаконовите актове по приложението й, съпоставени с уредбата по чл.8 и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Изведен е извод, че за процесния период няма законоустановена забрана за преизчисляване на положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, а е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде преодоляна чрез субсидиарно прилагане на общата НСОРЗ, с цел да се компенсира особената тежест на полагания от полицаите нощен труд, подчертана в Директива 2003/88. Сочи, че по въпроса е формирана задължителна съдебна практика, като цитира същата. Изтъква се, че очевидно единствената цел на законодателната уредба относно заплащането на труда на служителите в МВР е да се спази конституционната повеля на чл.48, ал.5 КРБ заплащането да съответства на извършената работа. Според въззиваемата страна нощният труд, положен от служителите в МВР разстройва биологичния ритъм на живота и нервната система, обмяната на веществата и нормалния метаболизъм, поради което следва да получи адекватно заплащане. Акцентира, че предвиденото допълнително заплащане от 0,25 лв. на час нощен труд нито има характер на допълнително трудово възнаграждение, нито корелира по какъвто и да било начин на конституционното задължение, посочено по- горе.

Според въззиваемата страна горните изводи не противоречат и на Решението от 24.02.2022г. по дело на С-262/2020г. на СЕС, с което съдът е подчертал, че не се налага да се приеме национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд на работниците в публичния сектор е по- кратка от предвидената в тях нормална продължителност на труда, но при всички случаи ако това е така, в полза на тези работници трябва да има други мерки за защита, които да компенсират това. Според въззиваемия, в ЗМВР такива мерки не са предвидени поради липсата на изрична регламентация положения труд да бъде възмезден. В тази връзка счита, че компенсационните механизми, допълнителните материални стимули и нематериалните блага, предвидени в ЗМВР за служителите не представляват допълнителна защита или обезщетение по смисъла на Директивата и решението на СЕС, тъй като тези придобивки ползват всички служители в МВР, а не само тези, полагащи нощен труд.

Претендира разноски за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност на 3 претендираното юрисконсултско възнаграждение.

По допустимостта на производството:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Предявеният главен иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР, а правното основание на исковете за обезщетение за забавено плащане- чл.86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд като държавен служител на длъжността полицай в ГПУ- Варна към РД „Гранична полиция“- Бургас, която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Гранична полиция” към МВР. Работил на 12часови смени по определен график, през времетраенето на които полагал труд и през нощта.

Претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция” да му заплати сумата от 753,88лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 1.04.2019 г. до 9.07.2020 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 196,99 лв., начислена от падежа на всяко плащане до датата на подаване на исковата молба.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба ответникът Главна дирекция „Гранична полиция” - МВР, чрез процесуалния си представител е оспорил предявените искове като неоснователни и недоказани по размер. Посочил е, че положеният от ищеца извънреден труд по чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е бил надлежно начислен и и своевременно заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. и Наредба №8121з- 36/07.01.2020г. на министъра на вътрешните работи. Нормативната база изчерпателно уреждала основанията и редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, поради което не намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, понеже съгласно §2 от ЗР същата се прилагала само за работници и служители по трудово правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през процесния период. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Не били налице и две от предпоставките на чл.9 от Наредбата- дневното и нощното работно време били с еднаква продължителност от 8 часа и не била налице работа по трудови норми. Преизчисляването с коефициент 1,143 било с цел увеличено заплащане на нощния труд, но не и за акумулиране на извънреден труд. След преизчислението с коефициента на ищеца би следвало да се дължи възнаграждение в увеличен размер, а не такова за извънреден труд, понеже смените му не надвишавали законоустановените 12 часа.

4

По повод решението на СЕС от 24.02.2022г. по дело С-262/2020г. се сочи, че високата обществена значимост на полагания труд от полицаите и пожарникарите и правомощията им за защита на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението, установени в ЗМВР обосновават съразмерност на законодателната уредба, предвиждаща полагането на 8- часов нощен труд, поради което исковите претенции на ищеца са неоснователни.