Решение № 1712 от 06.12.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1712 гр. Плевен, 06.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20234430102882 по описа за 2023 година

Обективно кумулативно съединени искове с правно основание 143, ал.2, т.5, вр.чл.146 ЗЗП и иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 89,16 лв.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Д.

И. П., ЕГН **********, *** против „*** АД, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Г.Т.Т., в която се твърди, че на 14.05.2019г. Д. П. е сключила договор за паричен заем № *** с „***" АД.

Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 300.00 лева, видът на вноската е месечна, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен. Твърди, че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и д.р. Твърди, че в ал. 2 от чл. 4 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на 1 заемодателя неустойка в размер на 150 лв. Неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди, че на ищцата е начислена неустойка в общ размер на 150 лева, тъй като същата не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Твърди, че Д. П. е погасила изцяло сумата по сключения договор преди завеждането на исковата молба. Излага съображения, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). Посочва, че съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е установено, че при забава на потребителят кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед на изложеното е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Следващ довод в тази насока е, че тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договорена, неустойката при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила и в този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009г., ОСТК. Твърди, че кредиторът не включва сумата на неустойка към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, 2 възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, счита, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен ГПР, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то тя би могла да направи информиран избор дали да сключи договора. Посочва, че сезира съда с възражение за нищожност на целия договор за паричен заем и в мотивите си на постановения съдебен акт да се позове на нея. Счита, че неустоечната клауза по чл. 4 от Договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Моли да бъде признато за установено в отношенията между страните Д. И. П. с ЕГН ********** и „***" АД, с ЕИК: ***, че клаузата на чл.4 ал.2 от Договора за заем *** е

3 нищожна. Моли, след допуснатото изменение в размера на предявения иск ответника да бъде осъден да плати на ищцата сумата в размер на 89,16 лева недължимо платени суми по договор за паричен заем ***, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендира направените деловодни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който посочва, че са предявени обективно съединени установителен иск за недействителност на клауза от процесния договор и осъдителен иск за връщане на даденото по нея, като осъдителният иск съдържа в себе си искане за установяване на спорното материално право. Моли да бъде прието, че съединяването на установителния иск с осъдителен иск е недопустимо, поради идентичност на предмета на спора. Това е така, защото в хода на исковото производство по осъдителен иск ищецът има процесуална възможност не само да се позове и да докаже нищожността на сключения договор, по който е заплатил сумата, но и ще може да претендира да бъде осъдена насрещната страна да му заплати тази сума. Константна е съдебната практика, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които са от значение. В тази насока Решение № 35/01.09.2015г. по т.д.№ 407/2014г. на ВКС - II т.о., Решение № 127/29.10.2010г. по т.д.№ 20/2020г., на ВКС - I т.о., Решение № 11/19.01.1979г. на ВКС - III г.о. по гр.д.№ 782/1978г., Решение № 1019/10.05.1996г. на ВКС - IV г.о. по гр.д.№ 519/1995г., Решение № 1812/01.11.1995г. на ВКС - IV г.о. по гр.д.№ 2134/1994г., Решение № 409/15.04.1971г. на ВКС - III г.о. по гр.д.№ 173/1971г., Решение № 1881/10.10.1967г. по гр.д.№ 1007/1967г. на ВКС - I г.о. С оглед на горното счита, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно производство и предявявайки два иска, като осъдителното искане съдържа в себе си и установително такова, представлява злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното му натоварване с разноски. Предявяване на осъдителен иск ще гарантира принципите на бързина и процесуална икономия при разглеждането на делото, както и икономия на средства и време, както на страните, така и на съда. Излага съображения, че в гражданския процес следва да бъде стриктно съблюдавано правилото на чл. 3 ГПК, задължаващо участващите в съдебните 4 производства под страх от отговорност за вреди да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Посочва, че злоупотребата с право представлява съзнателно превратно упражняване на субективно право, което е свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с извличането на полза от превратното упражняване на права - какъвто именно е настоящия случай. Справедливите граници за упражняването на едно материално или процесуално право е преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита, както и постигането на правомерни цели. Налице е превратно упражняване на права и увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011г.по гр.д. № 1149/09г.на IV г.о. на ВКС - превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Намира исковата молба за нередовна на основание чл. 127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК, поради което моли да бъде оставена без движение, до уточняване конкретни фактически твърдения по осъдителната претенция, вкл. какво представлява частично претендираната сума и как е формиран размерът й. Твърди, че соченият порок на исковата молба, затруднява защитата на ответника, поради което на основание чл. 129, ал. 2 от ГПК, моли да бъде указано на ищеца да отстрани несъответствието между обстоятелствена част на исковата молба и петитум.

Моли да бъде оставена исковата молба без движение на основание чл. 127, ал.2 от ГПК, тъй като ищецът не е представил заверено копие от цитирания от него договор за паричен заем, с което е нарушен принципът за дирене на обективната истина, предпоставящ не само правото, но и задължението на всяка страна в гражданския процес да сочи факти и доказателства в подкрепа на свое правно твърдение, което в случая е възникване на валидно облигационно отношение, от което ищецът се домогва да черпи изгодни за себе си факти, а именно - нищожност на договор за паричен заем. Всичко това рефлектира върху възможността на ответника да реализира в пълен обем защитата на своите права, съобразно процесуалната роля, която заема в това производство. Твърди, че направеното по-горе възражение съответства с 5 практиката на Съда на ЕС, касаеща представяне на допълнителни документи, отразена в Решение на СЕС от 19 декември 2019 г. по съединени дела C453/18 и C-494/18. Съгласно пар. 54 от Решението е необходимо също да се подчертае, че обстоятелството, че национален съд изисква от ищеца да представи съдържанието на документа или документите, на които се основава неговото искане, просто е част от доказването в процеса, тъй като целта на това искане е само да се провери основанието за претенцията, така че то не противоречи на диспозитивното начало (по аналогия решение от 7 ноември 2019 г., Profi Credit Polska, C-419/18 и C-483/18, EU:C:2019:930, т. 68).