Решение № 37 от 27.02.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Пловдив, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Ив. Крачолов

Членове:

Иван Хр. Ранчев

Елена Й. Захова при участието на секретаря Нина Б. Стоянова в присъствието на прокурора Марин Ст. Дишлянов, като разгледа докладваното от Иван Хр. Ранчев Наказателно дело за възобновяване № 20265000600011 по описа за 2026 година Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК.

Образувано на основание чл.424, ал.1, вр. чл.422, ал.1, т.5 НПК по искане на осъдения А. С. С., чрез неговия защитник – адв. Й. Д. от АК – Пловдив за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 175/2023 г. по описа на РС - Карлово, по което е постановена Присъда № 19/17.06.2025г., потвърдена с Решение № 394/03.12.2025г. по ВНОХД № 1721/2025г. на Окръжен съд - Пловдив.

С присъдата на РС – Карлово подсъдимият А. С. С. е признат за виновен в това, че на 13.07.2019г. в гр. К., обл. П. е присвоил чужда движима вещ – 1 бр. лек автомобил марка „м. б.“, модел „******“ с рег. № ******* с № на рама ****************** на стойност 10 000 лева, собственост на Д. П. М. от гр.Х., обл.Пловдив, която владеел, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, а присвоеното имущество е внесено до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 206, ал. 6, т. 2, вр. ал.3, вр. ал.1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ от НК, вр. чл. 54, ал.

1

1 от НК е осъден на 2 години „Лишаване от свобода“, което на основание чл.

57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален „Строг“ режим.

По въззивна жалба на подсъдимия А. С. е образувано ВНОХД № 1721/2025г. пред Окръжен съд – Пловдив, който с Решение № 394/03.12.2025г. е потвърдил присъдата, като решението е окончателно.

В искането за възобновяване се излагат твърдения, че в хода на протеклото съдебно производство пред първоинстанционния и въззивния съд, са били допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и наложеното наказание е явно несправедливо, т.е. за касационните основания за възобновяването на наказателното производство по чл.422, ал.1, т.5, вр. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. На първо място се твърди, че в мотивите на постановената осъдителна присъда е описана превратно изложената фактическа обстановка, която не отговаря на събраните по делото доказателства. Тя е било възприета частично и безкритично от въззивната инстанция, която не е подложила на обективен анализ възпроизведената фактическа обстановка в мотивите към съдебното си решение. На второ място, не е съобразено от съда и приложимото право по отношение собствеността на процесния автомобил, което в случая би следвало да е по законодателството на държавата, където обичайното местопребиваване на продавача М., според чл.3 от Регламент /ЕО 593/2008/, който е бил във В. повече от 8 години. По този повод се твърди, че съгласно сключения договор между М. като продавач и подс. С. като купувач, осъденият е придобил собствеността върху лекия автомобил, защото тази договор не е за лизинг, а за покупко-продажба. Не е съобразена и изпратената информация на дирекцията по международно полицейско сътрудничество, приобщена и като писмено доказателство по делото, според която регистрираното в талона лице се явява собственик на автомобила. Не са обсъдени и обстоятелствата, при които осъденият е поискал да върне автомобила на М. при условие, че му възстанови внесената като вноска сума, но последният е отказал, което е довело до задържането на автомобила, както и че към датата на изземване на автомобила от МВР, все още не е изтекъл крайния срок на сключения договор между С. и М., в който е могъл да заплати окончателно стойността на автомобила. В този смисъл съдилищата са нарушили материалния закон, както и са допуснали съществени процесуални 2 нарушения, с оглед изискванията на чл.14, ал.1 и чл.305, ал.2 от НПК. На трето място, с оглед на визираните нарушения, двете съдебни инстанции е следвало да достигнат до различен правен извод от направения за виновността на подсъдимия С., който е следвало да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. Затова присъдата се явява и явно несправедлива.

В тази връзка се иска при условията на основание чл.422, ал.1, т.5 от НПК, възобновяване на наказателното производство и отмяна на постановените по делото съдебни актове, като се постанови решение, с което да се оправдае осъдения С..

Отправя се особено искане, с оглед на изложените аргументи, да се спре изпълнението на влязлата в сила присъда на Карловския районен съд, което беше оставено без уважение.

Осъденият А. С. се явява лично и с упълномощения си защитник – адв.

Д. от АК – Пловдив, като поддържат направеното искане по изложените в него съображения.

Представителят на АП - Пловдив, намира искането за неоснователно, тъй като в проведеното повторно въззивно съдебно производство не е допусаното нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и на осъдения е наложено справедливо наказание.

Пловдивският апелативен съд, след като взе предвид изложените в искането доводи, съобрази становищата на страните и извърши проверка за правилността на постановената и влязла в законна сила присъда в горепосочената й част, намира за установено следното:

Искането на осъдения А. С. е неоснователно.

На първо място, липсват допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т.2, вр. ал.3 от НПК при проведеното въззивно производство и постановения съдебен акт.

Прави впечатление, че част от изложените доводи в искането е насочено към необоснованост на направените изводи на въззивната инстанция по фактите, което не би могло да бъде основание за извършване на касационна проверка по реда на възобновяване на наказателното производство.

Същевременно остава задължението да се провери, дали районният и окръжният съд в пределите на своята компетентност, по реда и със средствата 3 на НПК, са взели всички мерки за разкриване на обективната истина по смисъла на чл.13, чл.14 и чл.314 от НПК.

Районният съд при повторното разглеждане на делото е съобразил всички дадени му задължителни указания при предходното отменително решение на ОС – Пловдив по ВНОХД № 395/2023г., като е провел съдебно следствие с подробни разпити на свидетелите, на подсъдимия и на вещото лице по СОЕ, изискана е и допълнителна информация от Интерпол – Манчестър, чрез ДМОС при МВР – София за попълването и изпращането на формуляра V5C /свидетелство за регистрация/ и неговите отрязъци до DVLA във В., дали може да послужи като доказателство за собственост. Допуснал е и изменение на повдигнатото обвинение по реда на чл.287, ал.1 от НПК в края на съдебното следствие. Накрая след постановяването на присъдата е изложил и своите мотиви, досежно признаването на подс. А. С. за виновен по повдигнатото му обвинение при спазване на изискванията на чл.305, ал.2 от НПК.

Не отговаря на действителността и твърдението, че решението на въззивния съд не е съобразено с изискванията на чл. 339 от НПК, защото в него е обсъдена прецизно фактическата обстановка, възприетите доказателства, които я подкрепят, както и самото инкриминирано деяние.

Даден е отговор на основните доводи отправени от защитата във въззивната жалба /респ. допълнителни бележки/ и в съдебно заседание, които в поголямата им част идентични с тези в молбата за възобновяване, както и защо не се възприемат.

Противно на твърденията в искането, окръжният съд при направената преценка за съставомерността на инкриминираното деяние е обсъдил приложимата правна уредба по отношение на сключения договор за покупкопродажба на МПС между българските граждани – св. М. и подс. С., като е отхвърлил като неоснователни възраженията на защитата в тази насока и искането за оправдаването на последния по повдигнатото му обвинение.

На второ място, не е налице нарушение на материалния закон по чл.348, ал.1, т.1, вр. ал.2 от НПК.

Законосъобразно в мотивите към постановената присъда и решението на въззивната инстанция е прието за установено от събраните по делото доказателства, извършването от осъдения А. С. С. престъпление по чл.206, 4 ал.6, т.2, вр. ал.3, вр. ал.1, вр. чл.29, ал.1, б. „б“ от НК.

По делото е било безспорно изяснено, че на 20.05.2019г. във В. /към този момент все още държава-членка на ЕС/ между българските граждани св. Д. М. и подс. А. С. е сключен договор за покупко-продажба на МПС – л.а. „м. б.“, модел „******“, със съответния регистрационен номер и номер на рама, в който няма данни страните да са избрали изрично приложимото право. Това изисква да се съобразят разпоредбите на Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право при договорни задължения (Рим I), в който са посочени правилата за приложимото материално право към съответните правоотношения с международен характер.

Неправилно обаче е преценено от въззивната инстанция, че в конкретния случай е относима разпоредбата на чл. 4, § 1, б. „а“ от регламента, в която е посочено – доколкото приложимото към договора право не е било избрано в съответствие с чл.3, и без да се засягат разпоредбите на членове от 5 до 8, правото, което урежда договора, се определя при договор за продажба на стоки от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на продавача. И се счита, че това е така, защото обичайното местопребиваване на продавача М. е било в Р. България, понеже макар и да живее и работи във В., центърът на жизнените му интереси, с оглед на личните му и семейни връзки, българско гражданство, постоянен му адрес и периодичните му завръщания е в тази страна. Затова и според въззивната инстанция, приложимо се явява българското облигационно право във връзка с действителността на сделката.

В конкретния случай по делото е изяснено, че обичайното местопребиваване и работа на св. М. към този момент е било във В., където до момента на сделката се е намирал и процесния автомобил, като няма пречка да се сключи писмен договор между страните, но същевременно се изисква и спазването на условията за промяна в регистрацията на МПС, налагащи попълването и изпращането на формуляра V5C /свидетелство за регистрация/ и неговите отрязъци до DVLA във В.. Същевременно следва да се има предвид и това, че в разпоредбата на чл.4 се урежда „приложимото право при липса на избор“, като изключение от основополагащата норма на предходния чл.3 за „свобода на избор“ от Регламента. В чл.3, §1, изр.2 от Регламента има изброени три алтернативи за този свободен избор – да бъде изричен или да 5 следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая.

Очевидни са условията на договора и обстоятелствата по случая, като е налице сключен във В. валиден писмен договор за продажба на МПС, при който не се е изисква нотариална заверка на подписите на страните, като същият се явява действителен и би могъл да породи транслативен ефект впоследствие.

Остава открит въпросът, дали осъденият е придобил правото на собственост върху този автомобил по силата на сключения договор за продажба и издадения на негово име талон, което впоследствие би му позволило да се разпореди с него в свой интерес като го препродаде на трето добросъвестно лице. От съдържанието на договора и отделните му клаузи се установява, че сключеният между св. М. и осъденият С. има характера на договор за продажба на изплащане, при който задължението на купувача за плащането на цената е било разсрочено във времето до заплащането на последната вноска. Затова и в договора, изрично е било отбелязано съгласието на страните, че пълната собственост на автомобила, след заплащането на първата вноска няма да бъде прехвърлена от продавача към купувача, докато не бъде изплатена цялата сума напълно и средствата не са на разположение.

Така, въпреки неправилно възприетата за относима разпоредба от регламента, въззивната инстанция все пак е достигнала до верния правен извод, че преминаването на собствеността върху автомобила е отложено до момента на плащане на последната вноска, т.е. правото на собственост не е било придобито от осъденото лице, след като не е изплатило изцяло уговорената цена на продавача М.. Неслучайно и в самия договор е отбелязано изрично, че същият не е доказателство за собственост на автомобила, който Д. М. е придобил преди това, както и последвалата кореспонденция със съдействието на съответната кантора между двамата за нарушаване от страна на С. на условията по сключения договор. При повторното разглеждане на делото, изрично и в писмото-отговор на ДМОС при МВР – София е отразено, че формулярът V5C не е доказателство за собственост, като само показва регистрирания държател на превозното средство, а не законният му собственик и не може да послужи винаги като доказателство за собственост.