Решение № 7456 от 08.12.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 7456 гр. София, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231100504660 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение № 20065599 от 04.11.2022 СРС, 142 с-в, по гр. д. № 20497/2019 г. е осъдил Б. С. С. да заплати на А. Р. Е. на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД сумата от 2500 лв.

– обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени в следствие непозволено увреждане, осъществено от ответника спрямо ищеца, за което е налице влязло в сила решение по н.о.х.д. № 7735/2018 по описа на СРС 20-ти състав, с което ответникът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 НК, тъй като на 24.09.2017 г., около 23:45 часа в гр. София ул. „********, в лек автомобил „Фолксфаген Голф“, с рег. № ********, чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на дясното слепоочие, ответникът Б. С. е причинил на ищеца лека телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на дясната слепоочна и дясната скулна области, реализиращи медикобиологичния признак „болка и страдание“ и е отхвърлен иска над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лева. С решението си СРС е разпределил и дължимите разноски за двете страни.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца А. Р. Е. в частта, с която е отхвърлен иска над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер. Въззивникът излага оплаквания, че в посочената част решението е неправилно и необосновано. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да поостани ново, с което да уважи изцяло иска. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Срещу така постановеното решение е постъпила и втора въззивна жалба от ответника Б. С. С. в частта, с която е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 2500 лв. Излага оплаквания, че в посочената част решението е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и на практиката на съдилищата по отношение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Моли съда да отмени решението в обжалваната 1 част и да отхвърли изцяло иска. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не са депозирани отговори на въззивните жалби.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Въззивните жалби са подадени в законоустановения преклузивен срок. Съобщение с първоинстанционното решение е получено от ищеца на 22.12.2022 г., а въззивната жалба е подадена на 05.01.2023 год. Съобщение с първоинстанционното решение е получено от ответника на 14.11.2022 год., а въззивната жалба е подадена на 29.11.2022 год. Същите са редовни, съдържат изискуемите реквизити и приложения и са надлежно администрирани, поради което е процесуално допустими. Легитимацията на страните съответства на произнасянето по обжалваното решение на районния съд. Сезиран е компетентен въззивен съд за проверка на подлежащ на обжалване акт при наличие на правен интерес от обжалване. Съдът приема, че въззивното производството е допустимо.

Ищецът А. Р. Е. обжалва решението в частта, с която претенциите са отхвърлени, като го намира за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Основното възражение на ищеца - въззивник е, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост. Поддържа, че по делото по безсъмнен начин е доказан интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, както и неблагоприятния им ефект върху поведението и психиката на ищеца в продължителен период от време след инцидента. Смята, че първоинстанционния съд не е отчел и деликатната възраст на ищеца по време на претърпяване на инцидента и отражението на едно подобно събитие върху нататъшното му развитие. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като постанови друго, с което уважи изцяло претенциите на ищеца. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

Ответникът Б. С. С. обжалва решението като неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че изводите на съда относно приложението на чл.52 ЗЗД са постановени в нарушение на съществуващата задължителна съдебна практика, което е резултат от неправилна преценка на съвкупния доказателствен материал по делото. Оспорва свидетелските показания на разпитания по делото свидетел, тъй като не е доказана истинността им и предвид, че свидетелката е майка на ищеца, оспорва и тяхната безпристрастност. Оспорва размера на присъденото обезщетение като крайно завишен, предвид заключението на вещото лице и определените от него характер, интензитет и продължителност на болките и страданията, търпени от ищеца. Предвид изложеното, моли за намаляване на така присъдения размер до сумата от 500 - 800 лева, който намира за справедлив. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Предмет на въззивното производство е искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД в.

Фактическият състав на чл. 45 ЗЗД изисква наличие на деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/.

Първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД за това, че на 24.09.2017 г. в гр. София ответникът чрез нанасяне на удар с ръка в областта на лицето, е причинил на ищеца травматично увреждане - в областта на дясното слепооочие, ответникът Б. С. е причинил на ищеца лека телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на дясната слепоочна и дясната скулна области, реализиращи медикобиологичния признак „болка и страдание“, които медикобиологични признаци съответстват на лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 НК-причиняване на болка и страдание 2 без разстройство на здравето. По отношение на телесните повреди ищецът съдът се е позовал на представеното по делото съдебномедицинско удостоверение, показанията на свидетеля З. и приетата МЕ. Съдът е кредитирал показанията на св. З., същите са обективни и последователни. След преценка на вида на причинените страдания и тяхната продължителност, възрастта на пострадалия, вида и характера на деянието, общественото разбиране за справедливост и конкретните икономически условия към момента на деликта съдът е определил обезщетение в размер на 2500 лв. При определянето му съдът е съобразил продължителността на възстановителния период, броя на уврежданията, отражението върху емоционалното състояние и физическото здраве на ищеца.

Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил всички релевантни обстоятелства с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

От събраните доказателства се установи наличието на фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. По изложените оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада съдът се е произнесъл с определението по чл. 267 ГПК, като е приел, че първоинстанционният съд е изготвил пълен доклад с оглед твърденията на страните и не е допуснал твърдените процесуални нарушения.

Настоящият съдебен състав подложи на преценка по реда на чл. 172 от ГПК свидетеля М. З., взимайки предвид евентуалната заинтересованост от изхода на делото. Въпреки това, следва са се посочи, че според трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна за да дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така напр. с решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица. Освен това с оглед характера на увреждането и претърпените от него последици, житейски логично е непосредствени впечатления да имат само лица от най-тесния семеен кръг на пострадалите.

От заключението на приетата по делото МЕ е установено и наличието на причинна връзка между нанесените телесни увреждания на ищеца и описаното деяние на ответника, Съдът е тълкувал експертизата, която не е оспорена от страните, във връзка с показанията на свидетеля З.

Не са налице по делото доказателства, които да обуславят определяне на по-висок размер на обезщетението от присъдения, каквото искане е направил ищецът във въззивната си жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение. Определеният от съда размер на обезщетението от 2500 лв. е основан на факта на възрастта на ищеца като такъв със съществено значение за този размер, но при съвкупната му преценка с естеството на причинените травми, които се характеризират с лека телесна повреда. Не са налице и данни за настъпили в резултат на деянието конкретни съществени последици за цялостното психично състояние и поведение на ищеца, нито за промени от битово и социално естество.

Други мотивирани оплаквания не се съдържат във въззивната жалба, а съгласно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в 3 нея.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.

По разноските:

Във въззивните жалби са претендирани разноски, които могат да бъдат разпределени, но тъй като доказателства за сторени такива не са представени, не следва да се присъждат за настоящата инстанция.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20065599 от 04.11.2022 на СРС, 142 с-в, по гр. д. № 20497/2019.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4