Решение № 283 от 09.08.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 283 гр. С., 09.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440100305 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Н. А. С. против „И. “ АД и „Ф.“ ЕООД, в която се твърди от ищеца, че на 10.12.2021 г. в гр. С., е сключил Договор за паричен заем № *** с първия ответник, по силата на който „И." АД като заемодател му е предоставил заем в размер на 400,00 (четиристотин) лева. Заемателят се е задължил да върне заемната сума на Заемодателя, при следните условия: 1. Вид на ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт: ***; 2. Размер на месечната погасителна вноска в лева 88.17 лв. 3. Срок на заема в месеца: 4. Брой вноски: 5; 5. Датите на плащане на всяка от погасителните вноски, последователно са: 10.01.2022, 09.02.2022,11.03.2022, 10.04.2022, 10.05.2022 6. Фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40.00 %, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Размерът в лева на договорната лихва се равнява на разликата между общо дължима сума, посочена в т. 7 и заемната сума. 6.1 . Условия за прилагане на годишния лихвен процент, посочен в т. 6: Лихвеният процент е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските. 6.2. Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0.11 % 7. Обща сума, дължима от Заемателя като се вземат предвид допусканията, посочени в т.8 - 440.85 лв. Общата сума се състои от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на настоящия договор и е изчислена към момента на неговото сключване. 8. Годишен процент на разходите на заема: 48.33 % По време на изплащане на заема се оказва, че месечната погасителна вноска не е в размер на 88,17 лева, както е записано в чл.2 от договора, а е 137,00 лева, тъй като към всяка погасителна вноска заемополучателят дължи допълнително сумата от 48,83 лева, 1 представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.

Възнаграждението се твърди да се дължи въз основа на Договор за предоставяне на гаранция № *** от 10.12.2021г. с „Ф." ЕООД с ЕИК ***. Този договор всъщност е част от договора за кредит, но е обособен като отделен договор, за да се заобиколи ограничението на чл.19 ал.4 от Закона за потребителския кредит, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде поголям от петкратния размер на законната лихва. Считам, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При сключването му е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годиш ния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.

Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на договора. Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.

Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита. Освен това 2 сключеният между ищеца и „Ф." ЕООД договор за предоставяне на гаранция № ***/10.12.2021г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл.

III ЗЗД. В разглежданата хипотеза ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което но занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с коиго обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая. Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост е съдът трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит има съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и се изпдаща на посдедния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант съдът приема, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде посочен ГПР от 48,33%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка:

Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона процент. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр,потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл.

11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае за 3 необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. Така създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Така биват нарушени и принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и Договор за предоставяне на гаранция № ***/10.12.2021г. е сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. В изпълнение на договор за паричен заем № ***/10 12.2021г. ищецът е заплатил на „И." АД, ЕИК *** сумата от 440,85 лева. Поради недействителността на договора за кредит за него е възникнало задължение за връщане само на чистата стойност на кредита, а именно главницата от 400,00 лева. Поради това разликата в размер на 40,85 лева се явява платена при липса на основание и подлежи на връщане от заемодателя на заемополучателя.

В изпълнение на Договор за предоставяне на гаранция № ***/10.12.2021г. ищецът е заплатил на „Ф." ЕООД, ЕИК *** сумата от 244,15 лева. Доколткото възнаграждението от 244,15 лева е заплатено по нищожен договор, същото подлежи на връщане (ПП 1/1979г„ т.

1). Моли съда да постанови решение , с което ответникът „И.“ АД да бъде осъден зада заплати на ищеца сумата от 40,85лв., представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по процесния договор за кредит., както и ответникът „Ф.“ ЕООД да бъде осъэден да заплати на ищеца сумата от 244,15лв., представляваща недъэлжимо прлатено възнаграждение по процесния договор да предоставяле на гаранция.Претендира и за разноски по водене на делото.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „И.“ , с който оспорва иска. Твърди, че С претендираната от ищеца сума е получена от дружеството-ответник на валидно правно основание - договор за паричен заем № ***.