Решение № 6421 от 23.10.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6421 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена А.

Членове:

Петър Ив. Минчев

АННА Р. КОФИНОВА при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от АННА Р. КОФИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100509148 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 11289 от 29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 30274/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 128-ми състав, е отхвърлен предявеният от В. Г. Т., ЕГН **********, срещу Ж. С. К., ЕГН **********, иск за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата притежава правото на собственост на основание делба върху площ от 100 кв.м., разположена по страничната регулационна линия между поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ищцата, и поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответницата, която площ неправилно е заснета и нанесена в кадастралната карта като реална част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответницата, и за осъждане на ответницата да предаде владението върху процесната неправилно заснета част от имота на ищцата. С решението ищцата е осъдена да заплати на ответницата сумата от 3300,00 лева, представляваща направени по делото разноски пред първата инстанция.

С допълнително решение № 5370 от 26.03.2024 г., постановено по същото дело от Софийски районен съд, 128-ми състав, е оставена без уваЖ.е молбата на В. Г. Т. за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК чрез изрично произнасяне по кумулативно съединения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, като съдът е приел, че се е произнесъл по същество и по иска по чл. 108 ЗС, а установителната част на иска по чл. 54, ал.

2 ЗКИР и чл. 108 ЗС се припокрива, поради което не е необходим отделен 1 диспозитив за всеки от тях.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение № 11289 от 29.06.2023 г. е постъпила въззивна жалба от ищцата В. Г. Т., подадена чрез адв. М. С., с която са направени оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт, както и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Жалбоподателката поддържа, че районният съд е допуснал процесуално нарушение при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК, като е посочил, че няма факти, за които страните не сочат доказателства, вследствие на което не е дал указания относно необходимостта от установяване на активната й легитимация. Твърди, че имотът е бил възложен в дял на съпруга й В.Т. по делбено дело с парично уравнение, поради което е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, а след смъртта на съпруга й през 2020 г. тя е придобила допълнителни права като негова законна наследница заедно с децата им.

Оспорва заключението на приетата еднолична съдебно-техническа експертиза и моли да бъде допусната тройна съдебно-техническа експертиза. С въззивната жалба са представени удостоверение за граждански брак и удостоверение за наследници. Претендира се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковете, както и присъждане на разноските по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Ж. С. К. е подала писмен отговор, чрез адв. К. Д., с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че докладът на СРС е законосъобразен, доказателствената тежест е разпределена правилно, а въпросът за материалната легитимация е въпрос по съществото на спора. Противопоставя се на приемането на представените с жалбата писмени доказателства и на искането за тройна СТЕ като преклудирани по чл. 266, ал. 1 ГПК, доколкото едноличната експертиза е приета в откритото съдебно заседание пред първата инстанция без каквото и да е оспорване от процесуалния представител на ищцата. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу допълнително решение № 5370 от 26.03.2024 г. по чл. 250 ГПК е подадена въззивна жалба от ищцата В. Г. Т., в която се поддържа, че съдът неправилно е отказал допълване на решението и не е постановил самостоятелен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС. Моли се за отмяна на акта и присъждане на разноски.

По тази жалба не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В хода на въззивното производство с разпореждане на съда от 16.09.2024 г. исковата молба е оставена без двиЖ.е с указания до ищцата да уточни искането си по предявените искове предвид въведеното твърдение за налична съсобственост, като посочи дали претендира идеална част от правото на собственост върху реалната част от недвижимия имот или правото се претендира в цялост.

В изпълнение на дадените указания с молба от 26.09.2024 г. ищцата В. Г.

2

Т., чрез адв. С., изрично е уточнила искането си по двата иска – по чл. 108 ЗС и по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като е заявила, че претендира установяването на 4/6 идеални части от правото на собственост върху спорната реална част от 100 кв.м. от процесния имот.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби доводи и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение № 11289 от 29.06.2023 г. е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната му компетентност и в установената от закона форма.

Решението обаче се явява частично недопустимо по следните съобраЖ.я:

Предметът на делото и обемът на търсената съдебна защита се очертават от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба съгласно чл. 127, ал.

1, т. 4 и т. 5 ГПК. При констатирано несъответствие между обстоятелствената част и петитума въззивният съд като съд по съществото на спора е длъжен да обезпечи редовността на исковата молба по реда на чл. 129 ГПК. В изпълнение на дадените във въззивното производство указания ищцата изрично е ограничила и конкретизирала обема на исковата си претенция по двата кумулативно съединени иска (по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и по чл. 108 ЗС) до 4/6 идеални части от правото на собственост върху спорната реална част от 100 кв.м. Първоинстанционният съд се е произнесъл по същество по отношение на цялото право на собственост (6/6 ид.ч.) върху процесната реална част от 100 кв.м. Доколкото останалите 2/6 идеални части от правото на собственост върху реалната част не съставляват предмет на предявения иск съобразно надлежното му уточняване, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск за тези 2/6 ид.ч. от спорната реална част.

Съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК в тази част първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено, а производството по делото в тази му част – прекратено. В останалата част относно претендираните 4/6 идеални части от правото на собственост върху реалната част решението е допустимо.

Разгледана по същество относно поддържаната претенция за 4/6 идеални части, въззивната жалба е неоснователна по следните съобраЖ.я:

Предмет на производството са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване на грешка в кадастралната карта и ревандикационен иск по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху 4/6 идеални части от спорна площ от 100 кв.м., разположена по границата между поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с

3 идентификатор *** по кадастралната карта на с. Мировяне, Столична община.

Съгласно разясненията в т. 4 и т. 5 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и установената съдебна практика (в това число решение № 105 от 10.12.2020 г. по гр. д. № 4542/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 35 от 13.05.2021 г. по гр. д. № 1652/2020 г. на ВКС, II г. о. и решение № 139 от 14.03.2018 г. по гр. д. № 456/2017 г. на ВКС, II г. о.), искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР представлява положителен установителен иск за собственост, с който се цели да се установи пространственият обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. В установителната им част предметът на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и ревандикационния иск по чл. 108 ЗС се припокрива, доколкото и при двата иска съдът изследва съответствието между материалното право на собственост и отразеното в кадастралната карта разполоЖ.е на имотните граници. Съгласно легалната дефиниция, приета с § 1, т. 16 ДР ЗКИР, „непълноти или грешки“ са несъответствия в границите на поземлените имоти в кадастралната карта за урбанизирана територия спрямо действителното им състояние.

В случая от приетата пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж. Л.М., неоспорена от страните, се установява, че кадастралната карта на с. Мировяне е одобрена със Заповед № РД-1815/23.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК. Границата между поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта напълно съвпада с границата по действащия регулационен план на с. Мировяне (одобрен с решение № 27 по протокол № 32/10.12.2001 г. на СОС), с границата по предходния кадастрален план от 1962 г. (к.л. № 2), както и с предходните регулационни планове от 1966 г. и 1982 г. Вещото лице е категорично, че по регулация и по кадастър имотната граница между двата процесни имота не е претърпявала изменение във времето.

Предвид това въззивният съд намира, че въз основа на приетото заключение по СТЕ не се установява претендираната площ от 100 кв.м. в поземлен имот с идентификатор ***, намираща се на изток от отразената по кадастрална карта граница между имотите, да е неправилно заснета. Напротив, установява се, че границата между имотите, отразена в кадастралната карта, съвпада с регулационната граница между имотите, и никога не е била изменяна. Съдът отбелязва, че установеното отклонение в действителното полоЖ.е съгласно геодезическото заснемане на място и реалната граница между имотите с площ от 8 кв.м. не попада в имота на ответницата с идентификатор ***, а се намира на запад от границата между процесните имоти и попада в имота на ищцата с идентификатор ***. Констатираното от експертизата отклонение на място представлява площ от 8 кв.м. (триъгълник между точки 1, 2 и 3 от геодезическото заснемане), която площ се дължи на наклонен и разкривен ограден кол при т. 2, навлизащ на запад в имота на ищцата, а не на изток в имота на ответницата. Това локално фактическо състояние на оградата няма 4 характер на кадастрална грешка по смисъла на § 1, т. 16 ДР ЗКИР и чл. 54 ЗКИР и не засяга претендираната по делото реална част от 100 кв.м., находяща се в границите на поземлен имот ***.

От събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства - нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 180, том ХIX, дело № 3532/1971 г. на нотариус Х.О., нотариален акт за дарение на недвижим имот № 177, том LLLXIV, дело № 33482/1993 г. на нотариус В. А., декларация от 28.12.1994 г., нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по регулация № 58, том ХХVII, дело 5249/1995 г. на нотариус В.Г., се установява, че собственик на поземлен имот, представляващ дворно място, съставляващо парцел IV-82 от кв. 31 по плана на с. Мировяне, с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-15/23.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, е ответницата Ж. С. К..

При това полоЖ.е, след като не се доказа наличието на грешка в кадастралната карта, нито се установи ищцата да притежава право на собственост върху процесната реална част от 100 кв.м., тъй като същата попада в собствения на ответницата имот, претенциите за установяване на грешка в кадастъра по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и за ревандикация по чл. 108 ЗС се явяват изцяло неоснователни и правилно са отхвърлени за претендираните 4/6 идеални части. Следователно в тази част изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.