Решение № 237 от 06.03.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. Варна, 06.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело № 20243100502230 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Подадена е въззивна жалба вх. № 61276/29.07.2024г. от И. К. М. срещу Решение № 2234/14.06.2024., постановено по гр.дело № 20223110114406 по описа за 2022 година на Районен съд – Варна, с което съдът:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Д., австрийска гражданка, с адрес: Република Австрия, гр. **** и И. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, че запазеното пожизнено право на ползване на ответника върху Апартамент № 50, представляващ СОС с идентификатор **** по КККР на гр. Варна, находящ се в гр. ****, с площ от 62, 17 кв.м., ведно с избено помещение и 1.7406 ид.ч. от общите части, обективирано в Нотариален акт № 28, том II, рег. № 4103, дело 228/2007 г., е погасено по давност, на основание чл. 124, ал.1 от ГПК вр. чл. 59, ал.3 от ЗС.

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. **** срещу М. Д., австрийска гражданка, с адрес: Република Австрия, гр. ****, насрещен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за осъждане на ищцата да му заплати сумата от 10500,00 лв., представляваща обезщетение за лишаването 1 му от ползването на Апартамент № 50, с адрес: гр. **** за периода от 12.09.2017 г. до 12.09.2022 г.

Във въззивната жалба е изложено становище за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Сочи се, че съдът е направил неправилна преценка на доказателствата, като неправилно е кредитирал свидетелските показания на свидетелите на ищцата и е игнорирал тези на свидетелите на ответника, както и е кредитирал писмени доказателства, които не са годни да докажат твърдените от страната факти – домова книга и справка за потребена ел.енергия. От неправилната преценка на доказателствата са направени грешни правни изводи, че ответникът не е ползвал процесното жилище за периода 2007-2022г. Сочи, че ползването на имота не включва само живеенето в него, а и съхранението на вещи в апартамента и мазата, което по делото се явява доказано. Цитира практика на ВКС относно съдържанието на понятието ползване. Твърди, че е неправилен и извода на съда относно притежанието на ключ от апартамента, като ответникът нямал ключ само за период от няколко месеца от 2015г. По насрещния иск твърди, че ВРС неправилно е приел, че погасяването на правото на ползване е настъпило през 2012г., като сочи, че това става едва с влизане в сила на решението по иска с правно основание чл.

59 ал. 3 от ГПК. Сочи се още, че погасяването по давност по иска настъпва за период от 5 години назад от предявяването му. Оттук неправилен е извода на съда за неоснователност на насрещната претенция.

Въззивникът моли съда да бъде отменено решението и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена главната претенция и уважена насрещната такава.

В срок за отговор по чл.263, ал.2 от ГПК въззиваемата страна е депозирал отговор чрез процесуалния си представител, в който се сочи, че жалбата е неоснователна, а решението на съда правилно и законосъобразно.

Сочи, че първоинстанционният съд пространно и подробно е извършил обсъждане на свидетелските показания, а анализът на същите в жалбата е манипулативен и показанията са извадени от контекста им. Прави собствен анализ на показанията на свидетелите. Освен това сочи, че нито един от писмените документи, обсъждани в жалбата, не е надлежно оспорен от ответника в хода на делото пред първата инстанция. От съда са отчетени и извънсъдебните признания на ответника, че не е обитавал процесното жилище, считано от 2007г. до 2022г., които безспорно доказват основателността на иска. Посочва, че ново въведено с жалбата се явява 2 твърдението на въззивника, че през 2015г. М. е предала на М. ключ от имота.

Твърдението в жалбата, че са съхранявани вещи в имота е извън предмета на спора, наведено е бланкетно, не са ангажирани никакви доказателства за това.

По насрещната искова претенция заявява, че поддържа становището си за недопустимост поради липса на абсолютна процесуална предпоставка пасивна легитимация на ответника. На второ място същата е неоснователна и поради следното: 1. Към момента на заявяване на претенцията, правото на ползване е погасено по давност, която я прави без предмет; 2. М. Д. в нито един момент не е ползвала имота за себе си - в периодите на пребиваване в имота тя е била при майка си - ползвател с надлежно учредено право на ползване; 3. Не се доказа, няма и твърдения, че през исковият период именно М. като ответник е възпрепятствала Ив.М. да ползва имота; 4. До 12.09.2022г., пак съобразно личните изявления и обяснения на М. той желание да ползва имота не е имал.

Моли за потвърждаване на решението.

При преценката си по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд констатира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от М. Д., австрийска гражданка, с адрес: Република Австрия, гр. **** срещу И. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. **** иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК вр. чл. 59, ал.3 от ЗС за приемане на установено между страните, че ответникът НЕ Е носител на пожизнено право на ползване върху Апартамент № 50, представляващ СОС с идентификатор **** по КККР на гр. Варна, находящ се в гр. ****, с площ от 62, 17 кв.м., ведно с избено помещение и 1.7406 ид.ч. от общите части, обективирано в Нотариален акт № 28, том II, рег.

№ 4103, дело 228/2007 г., поради погасяването му по давност.

Ищцата твърди, че е собственик на Апартамент № 50, представляващ СОС с идентификатор **** по КККР на гр. Варна, находящ се в гр. ****, с площ от 62, 17 кв.м., ведно с избено помещение и 1.7406 ид.ч. от общите части и правото на строеж върху дворното място, обективирано в Нотариален акт № 28, том II, рег. № 4103, дело 228/2007 г., по силата на дарение от родителите си, ответникът И. К. М. и Х.М.Д., обективирано в НА № 28, том II, рег.№ 4103, дело 228/2007 г. на нотариус Б.В.. Излага, че дарителите си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване на имота. Сочи се, че с решение по гр.д. № 3465/2007 г. на ВРС бракът на родителите бил прекратен с развод, като ответникът се изнесъл от жилището, ведно със всичките си лични вещи, 3 като впоследствие създал друг семейство и заживял на адрес: гр. ****.

Твърди, че след дарението ответникът никога не е ползвал дареното жилище, нито е имал претенции към него, но месец септември 2022 г. неочаквано се нанесъл в него, за което не уведомил ищцата, а разбил бравата и сменил патрона на входната врата, ден след като тя си заминала от България след близо месечно пребиваване. Поддържа, че от 05.04.2007 г. в жилището останали да живеят двете, а през есента на 2008 г. ищцата заминала да учи висше образование във Виена, като се връщала всяка година в семейното жилище през ваканциите. Излага, че през годините двамата с ответника не поддържали контакт. Сочи, че останала да работи в Австрия, където се преместила и нейната майка през 2011 г., като и двете всяка година се прибирали в семейното жилище във Варна, минимум три пъти, а майката дори по-често за да се грижи за възрастния си баща. Твърди се, че ответникът никога не е искал ключ за жилището и не е искал да се прибира в него. Излага се, че три дни преди 11.09.2022 г. ищцата била в жилището във Варна, когато ответникът Й се обадил за да я разпитва дали са плащали данъци за него, като казал и че иска да говорят лично. Поддържа, че на 11.09.2022 г. летели за Австрия, а на 12.09.2022 г. съседът им се обадил, че ответникът разбива бравата на жилището и я сменя с нова. В телефонен разговор той казал, че има право да ползва жилището и за това се настанява в него. Излага, че всички вещи в жилището са нейни и на майка Й, както и че само те са плащали всички сметки за него. Сочи, че за нахлуването е подадена жалба в полицията, по която е образувана пр.пр. № 12819/22 на ВРП. Поддържа се, че майката се прибрала на 26.09.2022 г., за да се разбере с ответника, но той не я допуснал да жилището, като полицейски служители го задължили да й даде ключ и го предупредили с протокол да не осуетява достъпа й, но без ефект, за което също била подадена жалба, по която е образувана пр.пр. № 12961/22 г. на ВРП.

В жилището се била нанесла и майката на ответника, а доколкото той продължил да не допуска майката на ищцата в жилището, тя поискала заличаването и на клиентския номер за ел. енергия на нейно име. Ответникът отказвал да пусне майката на 09.10.2022 г. и на 10.10.2022 г., като тя влязла едва с помощта на полиция, като отново бил съставен предупредителен протокол, но впоследствие отново бил отказан достъп, а полицията не се отзовала. Била подадена и нова жалба, по която била образувана пр.пр. № 13292/22 г. на ВРП. В обобщение сочи, че правото на ползване на ответника се е погасило по давност, поради неупражняването му в периода 05.04.2007 г. до 12.09.2022 г. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

Претендират се и разноски.

4

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от И. К. М., чрез адв. А. А. от АК - София. Излага за безспорно, че ищцата е собственик на имота, както и че по отношение на него родителите Й са запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване. Оспорват се всички други твърдения в исковата молба. Поддържа, че в периода 2006г. - края на 2007г. е направил основен ремонт на жилището, което обзавел с всички мебели, направени от неговата фирма, както и с електрически уреди, като поръчал и смяна на входната врата, поради която причина и не е искал ключ за апартамента.

Поддържа, че останал крайно учуден, че не може да влезе в жилището през септември 2022 г., като излага, че очевидно през 2022 г. ищцата и нейната майка са сменили патрона на жилището и са ограничили достъпът му, което и наложило разбиването на вратата и смяната на бравата на 12.09.2022 г., защото до тогава го ползвал необезпокоявано и оставял там свои инструменти, дрехи и др. вещи, събирал се с приятели. Уговорката била ищцата да ползва безвъзмездно жилището, но когато с майка си не са в България, ответникът да го ползва както намери за добре, което правоотношение определя като заем за послужване и така ответникът бил ползвал имота и чрез другиго - т.е. чрез ищцата, като тя била в България.

Излага, че на 24.09.2022 г. ищцата изпратила на ответника споразумение, с което му предложила да ползва апартамента необезпокоявано в периода 24.09.2022 г. - 24.09.2023 г., а след това да се откаже от правото на ползване и да й предаде владението, като така е признала упражняването на правото на ползване, но желае той да се откаже от него. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът И. К. М. е предявил срещу ищцата М. Д. евентуален насрещен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за осъждане на ищцата да му заплати сумата от 10500,00 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на Апартамент № 50, с адрес: гр.

**** за периода от 12.09.2017 г. до 12.09.2022 г.

В насрещния иск се сочи, че ако все пак се установи, че ответникът не е упражнявал правото на ползване за периода от 05.04.2007 г. до 12.09.2022 г. и не е имал ключ за жилището, то ищцата му дължи обезщетение, че не е могъл да ползва 1/2 от него лично или да го отдава под наем, защото тя като собственик е била длъжна да му осигури такъв и да му даде ключ. Сочи, че с исковата молба ищцата е признала, че ответникът не е ползвал имота повече от петнадесет години, защото нямал ключ за него, както и че заедно с майката е ползвала жилището поне три пъти в годината. По изложените съображения 5 моли за уважаване на насрещния иск при уважаване на главния.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ищцата е депозирала писмен отговор на евентуалния насрещен иск, чрез адв. М. К., с който искът се оспорва като недопустим, доколкото евентуален иск за лишаване от ползване може и следва да бъде насочен към титуляр на правото на ползване, а самата ищца е била ползвала имота и не живеела България от тринадесет години. В евентуалност иска се оспорва като неоснователен. Сочи се, че ответникът никога не е заявявал желание да ползва имота, че не знае дали той е запазил ключа си след изнасянето му от него, като желанието му да го напусне и да не упражнява правото си на ползване било доброволно. Излага, че правото на ползване е било учредено, не за да ползва ответника имота, а до навършване на пълнолетие тя да не го продаде. Сочи, че не е отнемала лично ключа на ответника, нито е препятствала достъпа му до имота, до който до 12.09.2022 г. ответникът не е имал претенции за ползване. Излага се, че след подаване на исковата молба майката на ищцата намерила нотариална покана от 18.02.2015г., с която ответникът за пръв и единствен път заявил, че няма достъп до жилището и желае да го ползва апартамента по регламентиран между него и другия ползвател начин. Поддържа се, че нотариалната покана не е достигнала до ищцата и не я обвързва, но е извънсъдебно признание на обстоятелството, че правото на ползване е погасено още към 2015 г., а именно през 2012 г. Поддържа, че твърденията на ответника са противоречиви. Излага се, че ищцата не е ползвала жилището нито е ограничавала възможността на М. да го ползва. По изложените съображения се моли производството по предявеният насрещен иск да бъде прекратено, а в евентуалност претенцията да се отхвърли.