Решение № 4067 от 12.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4067 гр. София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100501035 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. В. В. и Б. Г. Б., срещу решение № 19721/31.10.2025г., постановено по гр. д. № 35373/2024г. на СРС, 165 с-в.

С обжалваното решение са отхвърлени, като неоснователни, предявените от Л.

В. В., ЕГН: ********** и Б. Б. Г., ЕГН: **********, срещу Д. Б. А., ЕГН:**********, С. В. А., ЕГН: ********** и Л. И. Б., ЕГН:**********, установителни искове за признаване на ищците по отношение на ответниците за собственици на 1 . ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със Заповед №РД- 18138/24.07.2017г. на Изп. директор на АГКК, с адрес: гр. София, р-н Слатина, ул. ****, с площ от 46 кв.м., както и на 2. ПИ с идентификатор *** по КККР на гр.София, одобрени със Заповед №РД- 18- 138/24.07.2017г. на Изп. директор на АГКК, с адрес: гр.София, р-н Слатина, ул. ****, с площ от 714 кв.м.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на процесуалния закон.

Считат, че СРС се е произнесъл по нередовна искова молба, която не е възможно да бъде поправена във въззивното производство. Молят решението да бъде обезсилено и делото върнато на СРС за разглеждане от друг състав на същия съд, след даване на указания и отстраняване на нередовностите. Претендират разноски.

1

В установения от закона срок, въззиваемите са депозирали отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Молят решението на районния съд да бъде потвърдено, като им бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл.

124 ГПК. Изложени са твърдения, че ищците Л. В. В. и Б. Б. Г. са съсобственици при равни квоти на основание наследяване и изтекла придобивна давност на Поземлен имот, /ПИ/, с идентификатор *** и ПИ с идентификатор *** по КККР на гр.София, с адрес: гр. София, р-н Слатина, ул. ****, с площ съотв. от 46 кв.м. и от 714 кв.м. Направено е и искане за отмяна на съставен по реда на чл.587, ал.3 от ГПК Нотариален акт, /НА/, за собственост на недвижим имот, придобит по давност и давностно владение №101/30.06.2022г., том I, н.д. № 82/2010г. на Нотариус А.Д., рег.

№404 в НК, район на действие: СРС. Изложени са твърдения, че в имота са се отглеждали животни от дядо им Й. Б., последствие от бащите им, като от 2000г. до момента на подаване на исковата молба въззивниците ползвали имота. Посочили са, че ответните Д. А. и С. А. неправилно са били признати за собственици на имота, който са продали на ответника Л. Б..

В срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили предявените искове.

Изложени са твърдения, че процесните имоти са се владели от бащата на Л. Б. - И.С.

Б., който е обработвал имота и е отглеждал животни в него, считано от 1950г. до началото на 1995г. Посочили са, че Л. Б. отглежда зеленчуци в един от имотите, както и има гараж в него, като държи фактическата власт от м.12.2019г. до настоящия момент. Д. А. и С. А. ползвали едно от помещенията в постройките в имотите като увеселително заведение още от 90- те год. на миналия век. Оспорено е ищците да са владели процесните имоти. Ищците изградили на площ от около 70 кв.м. селкостопанска постройка и 3 бр. помощни помещения със съгласието на ответника Л.

Б..

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че ищците владеят само реална част от ПИ с идентификатор № ***, която не може да бъде придобита по давност с оглед разпоредбата на чл. 201, ал. 1 ЗУТ. Счел е, че по отношение на имот с идентификатор № *** въобще не се установява ищците да упражняват фактическа власт върху същия. Поради изложените съображения е отхвърлил изцяло предявените искове.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по 2 правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания единствено във връзка с допустимостта на решението, като въззивниците считат, че същото е постановено по нередовни искове.

В исковата молба ищците твърдят, че са съсобственици при равни квоти на процесните недвижими имоти. Посоченият придобивен способ е наследство, както и изтекла придобивна давност. Изложени са твърдения, че имотът повече от 40 години е ползван от дядото на ищците – Й. Б., както и от двамата му братя – Д. Б. и И. Б..

Бащите на ищците – В. Б. и Г. Б., продължили да ползват имотите от 1995г. до до 2000г., а след 2000г. до момента на предявяване на иска същите се ползвали от ищците, въззивници в настоящето производство.

Ищецът Л. В. В. е посочил фактите, на които основава претенцията си – изтекла придобивна давност, включително чрез присъединяване на владението не само на своя баща, но и на своя дядо. Съгласно чл. 82 от Закона за собствеността, владелецът може да присъедини владението на своя праводател. Това е възможно само при наличие на правоприемство – универсално (наследяване) или частно (чрез сделка между страните). Макар че дядото на ищеца - Б. е починал, бащата на ищеца – В. Б. е жив, поради което по отношение на ищеца Л. В. не е настъпило правоприемство.

Недоказването на елементите от фактическия състав на придобивното основание, включително липсата на годно правоприемство по чл. 82 от ЗС, е въпрос по съществото на спора и води до отхвърляне на иска като неоснователен, а не до недопустимост на постановения съдебен акт. Още повече, че са изложени твърдения от този ищец същият да е владял лично имота от 2000г. до предявяване на иска, които също следва да бъдат обсъдени по същество на спора.

Неоснователни са оплакванията, че ищецът Л. В. В. е предявил чужди права от свое име. Напротив, въззивникът иска именно той да бъде признат за собственик на имота, а не неговият баща, на основание изтекла придобивна давност.

От друга страна, дори на ищеца да са били дадени указания, в който смисъл са изложените оплаквания във въззивната жалба, и той насочи иска си срещу баща му – В. Б., това изменение на иска би било недопустимо, тъй като съгласно разпоредбата на 3 чл. 214, ал. 1 ГПК не може да се изменя едновременно основанието и искането към съда. Не може да се добавя и нов ответник на този етап от производството.

Неоснователно е и другото оплакване във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като имот с идентификатор № *** не е предмет на констативния нотариален акт № 101/30.06.2010г. С този нотариален акт № 101/30.06.2010г. не ищците, а ответниците се легитимират като собственици на имота.

Предмет на настоящето дело са положителни установителни искове за признаване на установено, че ищците са собственици на имота. В доказателствена тежест на ищците е да установят, че са собственици на имотите на твърдяното от тях придобивно основание. Ето защо, за редовността на исковата молба е без значение дали и с какъв документ се легитимират ответниците като собственици на същите тези имоти.

На следващо място следва да се има предвид, че едно лице може да претендира да е собственик на имота на основание изтекла придобивна давност, без въобще да е съставен констативен нотариален акт за същия. След като ищецът твърди да е собственик на имот с идентификатор № ***, то съдът следва да разгледа искането за защита, с което е сезиран именно по отношение на този имот. Въпрос по същество на спора е дали ищецът се легитимира като собственик въз основа на събраните по делото доказателства – писмени и гласни.

Дали имот със сегашния иденитфикитор № *** граничи с ул.“В.

Минков – Лотко“ е също въпрос по същество на спора, а не по редовността на исковата молба. За първи път с въззивната жалба се въвеждат твърдения, че е възможно да става въпрос за грешка в съставения констативен нотариален акт на ответниците № 101/30.06.2010г. Съдът е длъжен да се произнесе в рамките на спора, с който е сезиран.

След като не се установява ищците да са собственици на посочените в исковата молба недвижими имоти на твърдяното от тях придобивно основание, искът подлежи на отхвърляне.

Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, исковата молба трябва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. При искове за собственост, това изискване включва задължението на ищеца да индивидуализира по ясен и недвусмислен начин недвижимия имот, предмет на спора. Индивидуализацията се извършва чрез посочване на неговия вид, местонахождение, площ, граници и съседи, а при наличие на одобрена кадастрална карта – и идентификатор. В случая ищците са описали имотите по посочения начин. Предметът на спора е ясно определен, поради което не е имало основание за даване на ищците на указания в горния смисъл.

Възражението на жалбоподателите не касае неяснота или противоречие в обстоятелствената част на исковата молба. Твърдението, че имот с посочените граници не съществува в действителност, би представлявало защитно средство по съществото 4 на спора, насочено към доказване на основателността на предявения иск. Въпросът дали описаният в исковата молба и в документа за собственост имот съществува и дали неговите граници съответстват на действителността, е въпрос на доказване в хода на съдебното дирене, а не е условие за редовност на исковата молба. Докато липсата на индивидуализация на имота в исковата молба е нередовност, то установяването дали спорното право съществува по отношение на своя обект (имота) е въпрос по същество на спора. След като е сезиран с редовна искова молба, съдът е длъжен да направи самостоятелни изводи по съществото на спора, като оспорването на фактите е част от тази преценка.

Констативният нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 от ГПК, се ползва с обвързваща доказателствена сила, като задължава съда и третите лица да приемат, че посоченото в него лице е собственик, докато не бъде доказано противното с влязло в сила решение (Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС). Оборването на тази презумпция се извършва именно чрез доказване в исковия процес, че титулярът на акта не е собственик, например защото обектът на правото не съществува или не е придобит на заявеното основание. Това е въпрос по същество, чиято доказателствена тежест се носи от оспорващата страна.

Следователно, първоинстанционният съд правилно е приел, че исковата молба е редовна и е разгледал спора по същество.

По същество на спора, във въззивната жалба не са изложени никакви оплаквания. Съдът се произнася само по доводите във въззивната жалба. Въпреки това, за пълнота на изложението следва да се добави и следното.

Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК по тълкувателно дело № 4/2012г. придобиване на правото на собственост или на друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.

Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност.