Решение № 421 от 16.07.2026, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 421 гр. Силистра, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Н. П. при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. П. Гражданско дело №

20223420100662 по описа за 2022 година

Ищецът Г. Л. П. твърди, че страните са съсобственици на следните имоти:

-ПИ с идентификатор ......... по кадастралната карта на с. К., общ. К., обл. С., одобрена със заповед РД-18-269 от 02.05.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ нива с площ от 29017 кв.м., четвърта категория, находяща се в м. „М.“, землището на с. К., общ. К., обл. С.;

-ПИ с идентификатор .......... по кадастралната карта на с. К., общ. К., обл. С., одобрена със заповед РД-18-269 от 02.05.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ лозе с площ от 3278 кв.м., четвърта категория, находяща се в м. „Л.“, землището на с. К., общ. К., обл. С.;

-и ПИ с идентификатор ......... по кадастралната карта на с. К., общ. К., обл. С., одобрена със заповед РД-18-269 от 02.05.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ нива с площ от 7687 кв.м., четвърта категория, находяща се в м. „З.“, землището на с. К., общ. К., обл. С..

Твърди, че собствеността върху първите два имота била възстановена на наследниците на М.

И. Ж. чрез решение № 15-9 от 12.12.1994 г. на ПК – с. К.; единствен наследник на този наследодател бил И. И. Ж., който след смъртта си бил наследен от своите синове З. И. Ж. и М. И. Ж., ответник по делото. Третият имот бил възстановен с решение на ПК на наследниците на И.Ж. Д., като впоследствие заедно с други имоти станал предмет на договор за доброволна делба № 128, т. 5 и бил поставен в дял на И. И. Ж., който след смъртта си също бил наследен от посочените по – горе лица, негови низходящи от първа степен. Чрез НА № 38, т. 4 по описа на нотариус З. Н. за 2021 г. З. И. Ж. прехвърлил в полза 1 на ищеца своята ½ ид.ч. от имотите чрез договор за прехвърляне на собственост върху имоти вместо изпълнение на дълг, поради което ищецът моли съда да допусне до делба имотите при равни квоти.

Ответникът М. И. Ж. оспорва иска за делба с възражението, че договорът, от който произтичат вземанията на ищеца е нищожен поради няколко основания: поради противоречието му с чл.152 от ЗЗД; поради неговата нищожност в резултат на противоречие със закона, заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави. Противоречието със закона е обосновано с обстоятелството, че върху имотите към момента на сключването на атакувания договор била наложена възбрана, заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че чрез договора се целяло избягване на процедурата за продажба на имотите по ИД, разпределението на сумата по това ИД, както и избягване на необходимостта да се наддава за имотите във висящото изпълнително производство, а нарушението на добрите нрави се обосновава с обстоятелството, че се накърняват интересите на държавата и прехвърлянето на имотите е на значително по – ниска стойност от пазарната такава.

Производството е по реда на чл. 341 и сл. ГПК. Искът е с правно основание чл. 34 ЗС.

По делото не е спорно, че праводателят на ищеца - З. И. Ж. и ответника са братя, както и че първоначално те притежавали спорните имоти в съсобственост при равни квоти, като придобили същите по наследство от своя баща. Горното се установява и от представените по делото писмени доказателства, от които става ясно, че с решение № 15-9 от 12.12.1994 г. на ПК – с. К. правото на собственост върху първия и втория имот било възстановено на наследниците на М. И. Ж., чийто единствен наследник се явява И. И. Ж., баща на ищците. Третият имот бил придобит от И. И. Ж. чрез договор за доброволна делба № 177, т. 16 по описа на СВ – С. за 2003 г. и след неговата смърт, настъпила през 2003 г., също както първите два имота, бил наследен при равни квоти от неговите синове.

Чрез НА № 38, т. 4 по описа на нотариус З. Н. за 2021 г., обективиращ договор за прехвърляне на собственост върху имоти вместо изпълнение на дълг, З. И. Ж. прехвърлил в полза на ищеца своята ½ ид.ч. от трите имота, предмет на делото, като от нотариалния акт е видно, че страните по сделката се споразумели, че така прехвърлените вещни права погасяват дълг на прехвърлителя в размер на 10000 лв. На по – късен етап З. И. Ж. починал, а неговите законни наследници – негови низходящи, се отказали от наследството на своя баща, поради което призован към наследяването му се явява неговият брат, ответника по делото, който по неформален начин приел оставеното наследство съгласно изявление на процесуалния му представител, че приемането е сторено с конклудентни действия.

Ищецът не оспорва твърденията на насрещната страна, че преди сключването на договора за прехвърляне на собственост върху имоти вместо изпълнение на дълг, обективиран в НА № 38, т. 4 по описа на нотариус З. Н. за 2021 г., процесните имоти станали обект на принудително изпълнение по образувано от него изпълнително производство срещу З. И. Ж. – първоначално изп.д. № 4/2015 г. по описа на ЧСИ С. П., впоследствие преместено пред ЧСИ С. С. под № 92/2018 г. и след това отново преместено пред ЧСИ С. Я. под № 37182019 г. Задължението на З. И. Ж. към ищеца произтичало от запис на заповед от 2

05.02.2015 г. за сумата от 25000 евро, за част от която в размер на 10000 лв. била издадена заповед за изпълнение от 20.10.2015 г. по ч.гр.д. № 55894 по описа на С. районен съд. В хода на изпълнителното производство била вписана възбрана върху ½ ид.ч. третия имот – на 14.01.2016 г., а на по – късен етап – на 20.02.2019 г. върху ½ ид.ч. от първия и втория имот.

От представено по делото искане от ЧСИ за налагане на възбрана по изп.д. № 4/2015 г. по описа на ЧСИ С. П. се установява, че като присъединен взискател в производството била конституирана държавата с вземане спрямо длъжника в размер на 121424 лв.

Чл. 152 ЗЗД гласи, че съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. В конкретния случай към момента на възникване на облигационните им отношения ищецът и неговият длъжник З. И.

Ж. не са постигали съглашение, че при неизпълнение на задължението на длъжника процесните имоти ще станат собственост на неговия кредитор, поради което хипотезата на чл. 152 ЗЗД не се е реализирала, а сключеният помежду им договор за прехвърляне на собственост върху имоти вместо изпълнение на дълг, обективиран в НА № 38, т. 4 по описа на нотариус З. Н. за 2021 г., не попада в приложното поле на тази разпоредба (в този смисъл например решение № 558 от 23.06.2003 г. на ВКС по гр. д. № 653/2002 г., II г. о.). Този договор е подписан след възникване на задължението на З. И. Ж., след настъпване на неговата изискуемост и след като кредиторът е пристъпил към принудително събиране на вземането си, поради което той има характеристиките на договор за даване вместо изпълнение по смисъла на чл. 65, ал. 2 ЗЗД, като същият не е забранен от закона и недействителен, както счита ответникът, а напротив – регламентиран като законен способ за погасяване на задължение, ако и двете страни в правоотношението са съгласни да го уредят по така посочения начин.

Чл. 451, ал. 1 ГПК гласи, че от момента на налагане на запора длъжникът се лишава от правото да се разпорежда с вземането или с вещта и не може под страх от наказателна отговорност да изменя, поврежда или унищожава вещта. Казаното характеризира възбраната като забрана за разпореждане с имота от страна на длъжника, но нарушаването на тази забрана не опорочава сделката до степен на цялостна нищожност, а води до относителната недействителност спрямо взискателя, видно от нормата на бл. 452, ал. 2 ГПК, който гласи, че извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице - приобретател, може да се позове на чл. 78 от Закона за собствеността. Тази относителна недействителност не важи спрямо всички и не ползва несъобразилия се възбраната длъжник, а би могла да се изтъкне единствено от увредения от сделката взискател, който именно бива лишен от възможността да насочи принудителното изпълнение към отчужденото имуществено право. В конкретния случай кредиторът, ищец по делото, не е увреден от прехвърлителния договор, а е участник в него, а държавата като присъединен взискател също не го е атакувала, поради което същият е произвел своето 3 законно действие и представлява валиден правен акт, който ответникът като трето лице или като наследник на длъжника неоснователно оспорва като нищожен поради противоречие със закона.

Съдът не споделя и становището на ответника за нищожност на договора поради заобикаляне на закона, изразяващо се в избягване на процедурата за продажба на имотите по ИД, разпределението на сумата по това ИД, както и избягване на необходимостта да се наддава за имотите във висящото изпълнително производство. Започването на принудително изпълнение за събиране на конкретно вземане на взискателя не задължава страните да приключат взаимоотношенията си именно по този принудителен ред, като тяхното доброволно уреждане е желателно да бъде предприето дори на този етап от тяхното развитие, което би спестило акумулирането на допълнителни разходи, изразходване на време, както и изобщо неудобствата и несигурността от невъзможните за прогнозиране резултати от евентуални изпълнителни действия. Повод за оплакване от подобна развръзка би могъл да съществува единствено за присъединен взискател, доколкото той губи обекта на обезпечението си; същевременно приключването на изпълнението чрез публична продан не е задължително условие за удовлетворяване на някой от взискателите, тъй като доброволното погасяване на дълга чрез който и да е погасителен способ не представлява забранено от закона действие, и поради тази причина не нарушава регламентирания правен ред. Съдът е на мнение, че присъединеният взискател има интерес да се позове на заобикаляне на закона като порок на сделка, която накърнява правото му да се удовлетвори от конкретно имущество на длъжника, към което би могъл да насочи изпълнението, но самият длъжник (съответно неговите наследници) нямат правен интерес да атакуват сделка, ползваща само единия от кредиторите, т.е. намаляваща единствено неговите вземания, тъй като тя редуцира общия му дълг към всички кредитори по същия начин, както ако цената на отчужденото вещно право бе удовлетворила вземането на друг кредитор или е била разпределена по съразмерност между всички тях.

От заключението на вещото лице по назначената ССЕ става ясно, че пазарната стойност на трите имота към момента на атакуваната от ответника сделка (НА № 38, т. 4 по описа на нотариус З. Н. за 2021 г.) е била 19110 евро, докато чрез посочения договор страните са се споразумели, че прехвърленото право на собственост върху ½ ид.ч. от имотите погасява част от задължението на прехвърлителя в размер на 10000 лв. Тези данни не ползват тезата на ответника за нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави, тъй като уговарянето на цена на правото на собственост два пъти по – ниска от пазарната такава е израз на свободата на договаряне, регламентирана в чл. 9 ЗЗД, а не порок на сделката, какъвто би могъл да се коментира единствено при такова разминаване в стойността на насрещните престации, при което едната от тях практически липсва (в този смисъл Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., Решение № 222 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 589/2023 г., III г. о.). Съпоставянето на хипотезите на нищожност на договора на основание 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и унищожаемост по 33 ЗЗД поради сключването 4 му при крайна нужда и при явно неизгодни условия сочи на извод, че в първия случай незначителността на едната престация не води единствено до неизгодност на сделката, а до елиминиране на възмездния характер, каквито последици в конкретния случай не са налице, тъй като стана ясно, че прехвърлените вещни права са остойностени от страните на половината от реалната им пазарна цена. Като се отчете обстоятелството, че предмет на атакувания договор е идеална част от правото на собственост върху спорните имоти, което не позволява еднолично упражняване на собственически права до момента на тяхната делба и е обвързано с допълнителни разходи и неудобства, следва да се приеме, че фиксираната от страните цена отговаря на пазарната такава за придобитото от приобретателя право, чиято стойност поради горните причини не може да се определи единствено чрез пропорционалното намаляване на пазарната цена на целия имот.